Определение № 60437 от 20.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1258/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби срещу решение № 209/21.01.2020 г. по в.гр.д.№ 3073/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав, както следва: Ответникът ГАРАНЦИОНЕН ФОНД [населено място], чрез процесуален пълномощник, обжалва решението в частта, с която, след частична отмяна на решението по гр.д.№ 9956/2014 г. на СГС, І-19 състав, е осъден да заплати на Ю. Х. С. с ЕГН [ЕГН] сумата от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на ПТП, настъпило на 17.05.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.09.2014 г. до окончателното й изплащане. Ищецът Ю. Х. С., чрез процесуален пълномощник, обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска му по чл.288 ал.1 т.2 б.А КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 17.05.2011 г., за разликата над присъдените 15 000 лв. до претендираните 600 000 лв. В касационната жалба на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД се сочи, че решението в обжалваната му част е необосновано и незаконосъобразно – постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, за което се развиват подробни съображения. Моли се същото да бъде отменено като неправилно и искът да бъде отхвърлен, с присъждане на разноските за въззивната и касационната инстанция. Искането за допускане на касационно обжалване се прави на основанията по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/ При наличие на „случайно деяние“, застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, респективно Гаранционният фонд, носи ли отговорност пред пострадалия, щом не я носи застрахованият /незастрахованият/; 2/ Може ли едно деяние да не е виновно, а да е противоправно – ако бъде оборена презумпцията за вина, може ли съдът да се обоснове с противоправност на деянието, за да приеме, че е извършен деликт; 3/ Кога може да се приеме за доказан един факт в гражданския процес, съгласно чл.154 ГПК; Спазен ли е законът от Софийския апелативен съд и съобразена ли е практиката по чл.290 ГПК, оборена ли е презумпцията за вина и правилно ли е ангажирана отговорността на Гаранционен фонд. Твърди се и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Ю. Х. С., чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор с срока по чл.287 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като подробно развива доводите си за неоснователност на жабата. Претендира разноски. В касационната жалба на Ю. Х. С. се излага, че решението в обжалваната от него част е недопустимо и неправилно на всички основания, посочени в чл.281 т.3 ГПК. Доводите за недопустимост се извличат от факта, че съдът се е произнесъл по непредявено възражение за съпричиняване. По подробно изложени съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено в отхвърлителната му част и вместо него да се постанови ново, с което исковата претенция да бъде изцяло уважена. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, като разрешени от въззивния съд при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси; 2/ При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина /на увреждане/, продължителността на възстановителния период и степента на възстановяване, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и в бъдеще, както и всички други негативни преживявания, които изпълват съдържанието на понятието „неимуществени вреди“; 3/ Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време; 4/ Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по непредявени от страните възражения; допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражение на ответника по чл.52 ЗЗД /има се предвид чл.51 ал.2 ЗЗД/, което не е предявено в срока по чл.131 ГПК; 5/ Следва ли при определяне степента на съпричиняване да бъде установен действителният обем, в който пострадалото лице и делинквентът са допринесли за настъпването на произшествието. ГАРАНЦИОНЕН ФОНД не е подал отговор срещу касационната жалба на ищеца. Третото лице – помагач на ответника И. Д. С. също не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, констатира следното: Касационните жалби изхождат от легитимирани страни, подадени са в законоустановения срок за обжалване и са насочени против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което са процесуално допустими. І. По касационната жалба на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. Касаторът не е формулирал правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК /по чието приложение са задължителните указания на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1/, а именно такива, които да са обусловили решаващата правна воля на съда и да имат значение за изхода на делото, но не и за правилността на решението. В случая поставените въпроси касаят изцяло обосноваността и правилността на формираните фактически и правни изводи на въззивния съд, като при това почиват на факти и заключения, които съдът не е установил /направил/. Първият въпрос предполага въззивният съд да е споделил защитната теза на ответника, че увреждането е в резултат на случайно деяние по смисъла на чл.15 НК, изключващо отговорността на делинквента, каквато воля не е изразена в обжалваното решение. Напротив, съдът е обсъдил тези възражения, но ги е намерил за неоснователни. Вторият въпрос е вариант на първия и по същия начин не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация - съдът не е приел, че деянието е противоправно, но невиновно, нито е формирал воля, че презумпцията за вина е оборена. Третият въпрос в първата си част е прекалено общ и теоретичен, а във втората си част налага извършване на същинска касационна проверка /спазени ли са законът и практиката, оборена ли е презумпцията за вина, правилно ли е ангажирана отговорността на Фонда/, което е недопустимо в производството по чл.288 ГПК. При неустановяване на общото селективно основание на чл.280 ал.1 ГПК съдът не дължи обсъждане на допълнителните основания, на които касаторът се позовава. Не са налице и предпоставките на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за достъп до касация. Въззивното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно в обжалваната част, доколкото от съдържанието му не може да се направи извод за превратно приложение на закона /в неговия обратен смисъл/ или за грубо нарушаване на правилата на формалната логика, в ущърб на ответника. ІІ. По касационната жалба на Ю. Х. С. следва да се допусне касационно обжалване по последния формулиран правен въпрос - Следва ли при определяне степента на съпричиняване по см. на чл.51 ал.2 ЗЗД да бъде установен действителният обем, в който пострадалото лице и делинквентът са допринесли за настъпването на вредите; за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС, цитирана от касатора – решение № 15/12.02.2018 г. по т.д.№ 1423/2017 г. на ІІ т.о. и др. Въпросът е обусловил правната воля на съда и има значение за изхода от спора, доколкото е прието, че приносът на пострадалия за настъпването на вредите възлиза на 90 %. Въпросът обуславя допускане на касационно обжалване на решението на апелативния съд единствено в частта, с която искът по чл.288 ал.1 т.2 б.А КЗ /отм./ е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до 150 000 лв. По останалите въпроси не следва да се допуска касационна проверка. Първите три въпроса касаят приложението на чл.52 ЗЗД и критериите, които съдът следва да съобразява при определяне размера на справедливо обезщетение при деликт. По тези въпроси не се установява противоречие с практиката на ВКС, доколкото обезщетението за неимуществени вреди е определено при отчитане на релевантните за размера му обстоятелства, включително времето на настъпване на деликта, с оглед икономическата ситуация в страната към този момент, като елемент на общественото възприятие за справедливост, и обезщетенията, присъждани при сходни случаи. Четвъртият въпрос няма обуславящо значение за изхода от спора, тъй като възражение за принос на пострадалия е релевирано от ответника в предоставения от съда срок, в съответствие с практиката на ВКС /решение № 98/29.06.2016 г. по т.д.№ 1499/2015 г. на ТК, І т.о./. Оплакването за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част представлява такова за неправилност, поради съществено нарушение на процесуалните правила, а както се посочи по-горе, нарушение не е налице. Следователно, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която искът на Ю. Х. С. е отхвърлен за разликата над 150 000 лв. до 600 000 лв. Касаторът - ищец не следва да внася предварително държавна такса за разглеждане на жалбата, на основание чл.83 ал.2 ГПК. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение