Определение № 1353 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2797/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на РБ срещу решение № 521/30.04.2024 г. по в. гр. д. № 615/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на С. М. Б. – П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ още 10 000 лв. към присъдените с първоинстанционното решение 20 000 лв. или общо 30 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 2 вр. ал. 1 НК, за което ищцата е оправдана с влязла в сила присъда по НОХД № 3433/2016 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва от 20.04.2019 г. до окончателното изплащане и в частта, с която е потвърдено решение №3893/13.07.2023 г. по гр. д. №11078/2022 г. на Софийския градски съд в частта, с която е уважена претенцията за осъждане на Прокуратурата на РБ да заплати на С. М. Б. – П. сумата от 7 200 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, състоящи се в заплащане на адвокатско възнаграждение за представителство и защита в наказателното производство, ведно със законната лихва от 20.04.2019 г. до окончателното изплащане. В частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над размера от 30 000 лв. до пълния претендиран размер от 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е привлечена в качеството на обвиняем с постановление на следовател при Следствения отдел на СГП от 25.03.2016 г. за извършено престъпление по чл. 220, ал. 2 вр. ал. 1 НК за това, че на 13.08.2009 г. като Председател на Управителния съвет на Селскостопанската академия и Председател на академията С. Б. е сключила неизгоден договор за предоставянето на ползването на 9 726,224 дка земеделска земя и спрямо нея е взета мярка за неотклонение "подписка". На 27.07.2016 г. по повдигнатото обвинение е внесен обвинителен акт и в СГС е образувано НОХД № 1784/2016 г., което е прекратено и делото върнато на прокурора поради допуснати нарушения. Повторно е внесен обвинителен акт в и образувано НОХД № 3433/2016 г. по описа на СГС. След проведени 11 открити съдебни заседания, на 26.06.2018 г. е постановена присъда, с която ищцата е призната за невинена по повдигнатото й обвинение и оправдана. По подадения от прокуратурата протест е образувано НОХД № 25/2019 г. по описа на САС. Делото е разгледано в едно открито съдебно заседание и е приключило с решение от 25.03.2019 г., с което САС е потвърдил оправдателната присъда и същата е влязла в сила на 20.04.2019 г. Въззивният съд е приел за безспорно, че ищцата е била народен представител в 43-то и 44-то Народно събрание, поради което с две отделни искания главният прокурор е предложил снемането на имунитета й, а ищцата сама е дала съгласието си за това на 23.03.2016 г. и 27.04.2017 г. - и по двете искания. По делото е установено още, че воденото срещу ищцата наказателно производство и снемането на имунитета й са публично оповестени от медиите. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - повдигнато и поддържано срещу ищцата от ответника обвинение в престъпление, като наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, поради което на същото основание ищцата има право на обезщетение за вредите, претърпени в причинна връзка с това наказателно производство. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид, че в случая срещу ищцата е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 220, ал. 2 вр. ал. 1 НК - тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, наказателното производство е проведено в рамките на 3 години и 1 месец, който период съдът е посочил, че не е прекомерно дълъг и продължителен като период на търпене на незаконосъобразно повдигнато обвинение и последиците от него. Съобразена е взетата спрямо ищцата мярка за неотклонение "подписка", както и че същата е взела лично участие в извършването на процесуално-следствени действия и се е явила лично в откритите съдебни заседания по разглеждане на наказателното дело в двете съдебни инстанции. Съобразена е също възрастта на ищцата, която към момента на повдигане на обвинението е била на 58 години, както и чистото й съдебно минало. Въззивният съд е посочил, че през този период, през който е била обвиняема и подсъдима, ищцата е претърпяла обичайните за едно лице, подложено на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди - притеснения за изхода на производството, страх, срам, неудобства, унижение. От друга страна обаче, въззивният съд е установил редица други обстоятелства, които обуславят присъждането на по-висок размер на обезщетението, а именно: заеманата от ищцата длъжност на народен представител, свързаните с това искания за снемане на имунитет и силната разгласа на воденото наказателно производство в средствата за масова информация, както и начина на контролиране на наложената й най-лека мярка за неотклонение. В тази връзка съдебният състав е посочил, че депутатската професия е една от тези, които предполагат по-силно негативно отражение на обвинението върху лицето, поради засилените очаквания на обществото и държавата към народния представител. Посочил е, че народният представител излиза пред своите избиратели и след като бъде избран представлява българските избиратели като работата му се основава на обществено доверие, добро име, професионална компетентност. Като именно тези нужни за народния представител качества и умения се опровергават при повдигане на обвинение за извършване на престъпление от общ характер. Съдът е заключил, че тази професия, упражнявана от ищцата, предполага по-сериозно имиджово ощетяване при повдигане на незаконно обвинение, поради което ищцата следва да се обезщети при установяване на незаконност на обвинението. На следващо място, въззивният съд е изложил, че искането на имунитет на народен представител е свързано с разгласяване сред колегите на ищцата на информация за повдигнатото й обвинение, което е намерил, че е унизително и стресиращо обстоятелство, поставящо ищцата в състояние на допълнително неудобство пред колеги и пред обществото. Също така е отчел и обстоятелството, че избирателните райони на ищцата, посочени от свидетелите - Добрич и Търговище са сравнително малки населени места, поради което новината за повдигнатото обвинение на ищцата като кандидат или като народен представител е станала достояние по-лесно на голям обем от хора, което неминуемо е дало отражение на обществения имидж на ищцата. Въззивният съд е обсъдил, но е намерил за неоснователни доводите на прокуратурата, че тя не следва да носи отговорност за медийното разгласяване на процесното обвинение. Съдът е посочил, че разгласяването на обстоятелството за повдигнато обвинение, ако е причинило неимуществени вреди на засегнатото лице, е в пряка връзка с незаконните действия на прокуратурата, дори и сведенията за това да не са излезли официално от самата прокуратура. В тази връзка съдът е изложил, че в публикациите в средствата за масова информация е посочено не само името на ищцата, но е публикувана и нейна снимка, което прави нейния образ по-разпозаваем и то не само от близки лица. Това обстоятелството съдът е посочил, че е допринесло за увеличаване на понесените от ищцата неудобства. За неоснователни за преценени и доводите на ответника, че ищцата като обществена личност следва да търпи по-висок медиен интерес към личността си. Съдът е изложил, че действително ищцата следва да търпи като заемаща висока обществена позиция медийно отразяване на дейността си, но не и разгласяване на унизителни или неверни факти, както и данни за повдигнато й незаконно обвинение. От показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел за установено още, че ищцата е изпитвала силни неудобства и притеснения при посещенията в избирателните си райони, а хората са я посрещали студено, както и че повдигнатото обвинение е било предмет на обсъждане, както в Селскостопанската академия, така и в Народното събрание от хората в негативен за ищцата аспект, което логично й е причинило неимуществени вреди. Като основание за завишен размер на обезщетението съдът е зачел и начина на контролиране на мярката за неотклонение "подписка", която е била наложена на ищцата. Съдебният състав е посочил, че органите на МВтР са тези, които са контролирали изпълнението на наложената мярка за неотклонение, което е и тяхно задължение, като не се установява тенденциозност при упражняване на този контрол от страна на МВтР, тъй като по делото не се установява, че контрол на наложената мярка за неотклонение да се е упражнявал само по отношение на ищцата, но не и по отношение на други лица с такава мярка за неотклонение. Това, което според въззивния съдебен състав всъщност води до завишен обем неимуществени вреди - неудобство и стрес, е обстоятелството, че ищцата е ходела ежемесечно да се подписва, според показанията на св. П., кредитирани от съда. Изложени са съображения, че в НПК няма уредено задължение на лице с мярка за неотклонение "подписка" да се явява регулярно за подпис пред държавен орган и налагането на това задължение на ищцата приближава наложената й най-лека мярка за неотклонение към начина на контролиране на наказанието "пробация", което според НК може да се изпълнява чрез полагане регулярно на подпис от осъденото лице. В тази връзка съдът е посочил, че смисълът на мярката за неотклонение "подписка" не е санкция към обвиняемо лице, а има за цел да гарантира успешното призоваване на лицето от разследващите органи и съда и съответно успешното приключване на наказателното производство. Като липсва основание да се налага на лице с мярка "подписка" задължение да се явява пред държавен орган и да се подписва на определен период от време, в случая ежемесечно. Въззивната инстанция е приела, че така възприетият контрол на наложената мярка за неотклонение, без да е установено да е тенденциозен и осъществяван само по отношение на настоящата ищца, е прекомерен и е основание за допълнителен стрес и унижение на ищцата. Също така въззивният съд е посочил, че по делото се установява и засилена активност на прокуратурата във връзка с движението и разглеждането на воденото наказателно производство, които са обективирани в исканията на главния прокурор за проверка на съдебния състав, постановил оправдателната присъда. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид и липсата на данни за наличие на здравословни проблеми във връзка с повдигнатото срещу ищцата обвинение, както и липсата на данни същата да е загубила работа си или подкрепата на семейството си. Съобразявайки горепосочените конкретни обстоятелства и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г., ведно със съдебната практика по сходни казуси, както и социално - икономическите условия в страната към момента на влизане в сила на оправдателната присъда, въззивният съд е заключил, че справедливият размер на дължимото от ответника обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ възлиза на сумата от 30 000 лв. Въззивният съд е приел, че са доказани и имуществените вреди, настъпили в резултат на незаконното наказателно преследване. Прието е, че те се установяват от представените по делото договори за правна защита, пораждащи задължението на ищцата, така и от счетоводни документи за реалното плащане, като същите възлизат на 7 200 лв. и следва да се зачетат като намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с воденото наказателно разследване, приключило с оправдателна присъда. Съдът е намерил за неоснователно направеното от прокуратурата възражение за намаляване на това обезщетение поради прекомерност, тъй като са съобразени минималните размери на адвокатските възнаграждения за защита по наказателни дела към съответния период, осъществените процесуални действия за защита, както и продължителността и сложността на делото и множеството събрани доказателства. В касационната жалба се поддържа, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен, не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищцата и същият е определен в нарушение на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Съдът не бил дал правилна оценка на обстоятелството, че в досъдебната му фаза наказателното производство е приключило в изключително кратки срокове и на тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението. Не е била правилна оценката и на прилаганата най-лека мярка за неотклонение "подписка", както и на начина на контрол за нейното изпълнение. Поддържа се, че в нарушение на процесуалния закон съдът, не е приложил разпоредбата на чл. 172 ГПК, преценявайки показанията на разпитаните свидетели, в резултат на което е достигнал до погрешни правни изводи. Излага се, че по делото не се установява, повдигнатото обвинение да се е отразило негативно върху личните и професионални отношения на ищцата, както и да е довело до накърняване на нейния обществен имидж. Не били взети предвид и липсата на данни за влошаване на нейното здравословно състояние, както и на вреди за нея в семеен план. Във връзка с вредите от медийното отразяване на случая е посочено, че прокуратурата не следвало да носи отговорност за вреди от публикации в пресата, които не изхождат от нея или не са били извършени с нейно знание и съгласие. Поддържа се още, че съдът не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички приети за доказани обстоятелства по делото и причинените вреди и не е посочено значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Не било и отчетено обстоятелството, че прокуратурата не е протестирала решението на САС, с което е потвърдена оправдателната присъда на СГС и по този начин се е съкратил във времето периодът на наказателното производство спрямо ищцата. Не е съобразена и възрастта на ищцата, както и не е била отчетена липсата на данни последната да е претърпяла неимуществени вреди, по-интензивни от обичайните. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя се правен въпрос отнасящ се до задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпросът как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като се твърди, че по него въззивният съд е дал правно разрешение, което противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 133 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 2615/2020 г. на III г. о. на ВКС, решение № 188 от 17.10.2019 г. по гр. д. № 417/2019 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 180 от 01.12.2017 г. по гр. д. № 715/2017 г. на III г. о. на ВКС, решение № 321 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 60239 от 02.11.2021 г. по гр. д. № 520/2021 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 15 от 04.02.2020 г. по гр. д. № 1510/2019 г. на III г. о. на ВКС. Против касационната жалба в срок е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на С. М. Б. – П. със становище, че жалбата не следва да бъде допускана до касационно разглеждане, евентуално - че е неоснователна. Претендират се разноски по чл. 38 ЗАдв. Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е тълкувал и приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД в противоречие с практиката на касационния съд. Практиката на ВКС по въпроса за това как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД е трайна и еднозначна. В ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Такива обстоятелства, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е взел предвид всички относими обстоятелства при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като подробно е обсъдил и обосновал конкретните установени по делото обстоятелства, обуславящи завишени по интензитет неимуществени вреди, в т.ч. заеманата от ищцата длъжност на народен представител, свързаните с това искания за снемане на имунитет, широката медийна разгласа на случая в продължение на целия срок на производството, начинът на контролиране на взетата спрямо нея най-лека мярка за неотклонение "подписка". Същевременно съдът е съобразил и разумната продължителност на наказателното преследване, тежестта на повдигнатото обвинение, интензитета на претърпените от ищцата негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката й, обществения и професионален й статус, липсата на данни за трайно засягане на здравословното й състояние в резултат на воденото наказателно производство, както и социално-икономическите условия в страната в периода на поддържаното срещу ищцата обвинение. От изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаващите изводи на въззивния съд не са в противоречие, а изцяло в съответствие с установената практика на ВС и ВКС, поради което атакуваното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора и направеното искане, в полза на пълномощника на ответника по касация следва да се присъдят разноски за оказана безплатна защита в настоящата инстанция, а именно сумата от 2 287, 50 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение