Определение № 4633 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3870/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Божурище, против решение № 261 от 19.05.2025 г. по в. гр. д. № 117/2025 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д. № 770/2023 г. на Районен съд - Сливница с отхвърлен положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Формулирано е искане за отмяна на атакувания акт и се претендира присъждането на сторените по делото разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на въззивното решение до касационен контрол с наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тази връзка се поставя правният въпрос дали следва да бъде уважен предявеният установителен иск за собственост при наличие на съществено несъответствие между застроената площ на процесната сграда и квадратурата, посочена в документите й за собственост. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК и обективирана в решение № 195 от 27.03.2024 г. по гр. д. № 688/2023 г. на ВКС, II г. о., решение № 252 от 14.10.2013 г. по гр. д. № 2296/2013 г. на ВКС, I г. о., и решение № 289 от 15.05.2024 г. по гр. д. № 178/2023 г. на ВКС, II г. о. В законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба - Потребителна кооперация „Божур“, е подал писмен отговор. В него са изложени подробни доводи за отсъствието на общата и на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за неоснователност на оплакванията по съществото на спора.. Претендира се присъждането на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на поддържаното основание по чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, чрез легитимиран процесуален представител и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 189 от 30.09.2024 г. по гр. д. № 770/2023 г. на РС – Сливница. Със същото е отхвърлен предявеният от Община Божурище (понастоящем касатор) положителен установените иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото й на собственост върху 349/499 ид. ч. от двуетажна масивна търговска сграда с идентификатор 77246.700.1047.1 по кадастралната карта и кадастрални регистри на с. Хераково, общ. Божурище, със застроена площ 288 кв. м и разгъната застроена площ (РЗП) от 499 кв. м, обособена функционално като магазин и ресторант на първия етаж и търговско помещение със складове на втория етаж, и изградена в поземлен имот с идентификатор 77246.700.1047. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено, че по делото е представен акт за частна общинска собственост № 1266 от 28.07.2021 г., с който община Божурище е посочена като собственик на основание чл. 2, ал. 1 от Закона за общинската собственост (ЗОбС) на УПИ ХI „За магазин и ресторант“ с площ 544 кв. м в кв. 4 по плана на с. Хераково (идентичен с поземлен имот с идентификатор 77246.700.1047), без построената в имота сграда. В графа „Забележки“ на акта е вписано, че в урегулирания поземлен имот е изградена масивна сграда, собственост на Потребителна кооперация (ПК) „Божур“, съгласно нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност № 150 от 30.04.1998 г. С посочения нотариален акт ПК „Божур“ е призната за собственик по давностно владение върху двуетажна масивна сграда със застроена площ от около 150 кв. м, намираща се в с. Хераково, състояща се от магазин и ресторант на първия етаж и търговско помещение и складове на втория етаж, построена през 1965 г. в имота. Сградата е въведена в експлоатация с протокол (образец 16) от 15.08.1974 г. като „смесен магазин и пивница – реконструкция и модернизация“ в с. Хераково, като за същата, въз основа на подадена от кооперацията молба от 18.02.2016 г., е издадено удостоверение за търпимост № ТС-207-1 от 07.03.2016 г. за масивна сграда, състояща се от двуетажно тяло със ЗП 164.2 кв. м и РЗП 328.4 кв. м, и едноетажно тяло със ЗП 78.6 кв. м, разположени в същия урегулиран поземлен имот в кв. 4 по плана на с. Хераково. Въззивният съд е обсъдил и събраните в първоинстанционното производство гласни доказателствени средства. Изложил е, че според показанията на св. П. В., който познава имота и е роден, отраснал и живее в селото, процесната сграда е построена около 1962 г., като жители на цялото село се включили в полагането на основите, а ТКЗС осигурило извозването на пръстта с каруци. Сградата е започната и завършена във вида, в който се намира в момента, и представлява двуетажна постройка, в която първият етаж включва ресторант и магазин за хранителни стоки със склад, а вторият етаж – склад и магазин за промишлени стоки. През годините сградата се стопанисвала от ПК „Божур“, като участието на кооператорите в изкопните работи свидетелят е установил въз основа на представени му документи в качеството му на кмет на с. Хераково. Свидетелят заявява със сигурност, че квадратурата на сградата не е променяна през годините, като в качеството си на кмет се е запознал и с документ относно финансирането на строежа, средствата за който са били осигурени от Областния кооперативен съюз. Съдът е приел, че изложеното се подкрепя и от показанията на св. В. Г., според когото сградата се намира в центъра на селото, като по данни от неговите възходящи тя е изградена на доброволни начала със средства на член-кооператорите на кооперация „Божур“. Свидетелят възприема кооперацията като единствен собственик на сградата, която не е променяна през годините и е запазила вида и площта си от момента на построяването, а търговската дейност в магазина е преустановена в периода 1989 – 1990 г. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза въззивният съд е приел за установено, че процесната сграда представлява двуетажна масивна търговска сграда с идентификатор 77246.700.1047.1, изградена в поземлен имот с идентификатор 77246.700.1047 в с. Хераково, общ. Божурище (идентичен с УПИ XI – „за магазин и ресторант“ в кв. 4 по плана на селото). Констатирал е, че в действителност сградата е изпълнена със застроена площ от 288 кв. м и РЗП от 499 кв. м, което съответства на отразеното в удостоверението за търпимост, и се състои от функционално свързани двуетажно тяло и едноетажно тяло с мазе. Съдът е съобразил извода на вещото лице, че по сградата няма извършвани надстроявания и пристроявания. Отразил е и приетото в допълнителното експертно заключение, според което процесната сграда е нанесена още през 1970 г. в едромащабна топографска карта в мащаб 1:5000, като ситуирането и конфигурацията ѝ напълно съвпадат със съществуващата на място сграда. При тези фактически установявания и след анализ на правната природа и доказателствената сила на актовете за общинска собственост като официални свидетелстващи документи, въззивният съд е приел, че при липса на посочено фактическо основание за придобиване на поземления имот, доказателствената тежест за установяване на конкретното придобивно основание лежи върху общината - ищец по производството. Съобразил е, че в акта за общинска собственост от 28.07.2021 г. Община Божурище е посочена като собственик на терена на основание чл. 2, ал. 1 ЗОбС, но изрично без построената в него сграда, като в графа „Забележки“ изрично е отразено правото на собственост на ПК „Божур“ върху нея въз основа на нотариалния акт от 1998 г. Въз основа на това въззивната инстанция е обосновала извод за несъстоятелност на доводите на ищеца за придобиване на части от сградата по приращение на основание чл. 92 ЗС. Съдът е приел за установено от събраните гласни доказателствени средства и експертни заключения, че от момента на изграждане на сградата до настоящия момент отсъстват последващи изменения, надстроявания или пристроявания. Посочено е, че ответната кооперация се легитимира като изключителен собственик на имота на самостоятелно правно основание. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗОбС, изключваща от общинския патримониум сградите на кооперативни организации, изградени със собствени средства до 13.07.1991 г., въззивният съд е приел, че процесният обект е изграден на доброволни начала от член-кооператорите и е запазил първоначалните си вид и обем от периода 1962 – 1965 г. С оглед на това е направен извод, че по силата на цитираната законова норма ответната кооперация е придобила правото на собственост както върху сградата, така и върху прилежащия терен, което обуславя основателността на направените от нея правоизключващи възражения. За пълнота въззивният съд е изложил също, че приема за доказано и наведеното от ответника ПК „Божур“ при условията на евентуалност правоизключващо възражение за придобиване правото на собственост върху сградата на основание изтекла в негова полза придобивна давност. Приел е, че владението на кооперацията върху процесната сграда е продължило без прекъсване и необезпокоявано от построяването ѝ до настоящия момент, като през този период сградата е стопанисвана единствено от нея. Съдът е аргументирал, че дори при хипотеза, в която теренът е имал характер на частна общинска собственост, ПК „Божур“ е владяла сградата непрекъснато, включително в периода от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г., през който законодателната забрана за придобиване по давност на държавно и общинско имущество не е била в сила. Анализирайки мотивите на решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд, въззивната инстанция е приела, че за периодите от 31.05.2006 г. до 30.12.2017 г. и от 20.01.2018 г. до 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти – частна държавна или общинска собственост, не е текла по силата на законовия мораториум, като течението ѝ е възобновено на 08.03.2022 г. с влизането в сила на конституционния акт. Посочил е въззивният съд, че за времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок следва да бъде зачетен, поради което, с оглед на непрекъснатото, явно и спокойно владение върху имота от изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. до предявяването на иска, изискуемият десетгодишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл и кооперацията е придобила собствеността и на това правно основание. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения в изложението въпрос, тъй като същият е формулиран по начин, изискващ анализ и преценка на събрания по делото доказателствен материал, и пряко касае правилността на крайните изводи на решаващия съд. Въпросът дали следва да бъде уважен предявеният установителен иск за собственост при наличие на съществено несъответствие между застроената площ на процесната сграда и квадратурата, посочена в документите ѝ за собственост, е въпрос по основателността на претенцията. Той има изцяло фактически характер и се преценява от съда въз основа на съвкупния доказателствен апарат по делото. Конкретната преценка на въззивния съд за липсата или наличието на такива данни подлежи на проверка за правилност на решението по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да обоснове приложно поле на селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че цитираната от касатора съдебна практика е неотносима към естеството на настоящия казус, тъй като същата разрешава правни хипотези, различни от повдигнатата в настоящото производство. С решение № 195 от 27.03.2024 г. по гр. д. № 688/2023 г. на ВКС касационният контрол е допуснат в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка правилността на извода, че преместваем обект може да има характер на приращение по чл. 92 ЗС, а с решение № 252 от 14.10.2013 г. по гр. д. № 2296/2013 г. на ВКС е разгледан въпросът дали при строителство в съсобствен имот възниква съсобственост върху сградата, ако презумпцията за приращение не е оборена. Друга е и разгледаната хипотеза с решение № 289 от 15.05.2024 г. по гр. д. № 178/2023 г. на ВКС, в което е дадено тълкуване относно критериите за преценка дали новото строителство излиза извън обема на учредено право на строеж. Нито един от тези актове не разглежда правното значение на разликата между реалната квадратура на обекта и отразената в акта за собственост, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Не е налице и предпоставка за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК. Служебната проверка на акта не открива пороци, които да обуславят неговата вероятна нищожност или недопустимост. Не е налице и порок, водещ до очевидна неправилност на съдебния акт. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми – тежко нарушение на закона (материален или процесуален) или явна необоснованост, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Такъв порок на обжалваното въззивно решение не се констатира от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Доводите на касатора за неправилно прилагане на чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗОбС също не могат да обосноват извод за очевидна неправилност. В мотивите на обжалваното решение въззивната инстанция е приела за установено изграждането на процесната сграда през периода 1962 – 1965 г. в настоящите ѝ местоположение, конфигурация и площ с труд и средства на член-кооператорите на ПК „Божур“, въз основа на което е зачела своевременно наведеното от ответната кооперация правоизключващо възражение с правно основание чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗОбС (противно на твърденията в касационната жалба за липса на такова заявяване). В последователната практика на ВКС (решение № 768 от 02.11.2010 г. по гр. д. № 1958/2009 г., І г. о., решение № 925 от 01.03.2010 г. по гр. д. № 1734/2008 г., І г. о., и решение № 13 от 28.09.2021 г. по гр. д. № 1527/2020 г., II г. о.) се приема, че тази законова уредба установява самостоятелно основание, по силата на което кооперативните организации придобиват право на собственост както върху обектите (сградите и постройките), изградени с техни средства до 13.07.1991 г., така и върху земята, съставляваща прилежащ терен. За проявяването на това придобивно основание са ирелевантни градоустройственият статут на сградите и наличието на надлежно учредено право на строеж за тяхното изграждане. В хипотези като настоящата, при които строителството е извършено при отсъствие на надлежно учредено право на строеж, нормата проявява своето конститутивно вещно-правно действие, като държавата, като суверен и собственик, прехвърля на организациите свое имущество (включително придобито съгласно чл. 92 ЗС при строителство без право на строеж) и препятства преминаването му в патримониума на общината. Ето защо, при приетите за установени фактически данни, правните и фактически изводи на въззивната инстанция за основателност на направеното правоизключващо възражение в приложение на чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗОбС са в съответствие с даденото тълкуване на закона в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. В заключение, касационно обжалване на решението не следва да се допуска. При този изход на производството право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има ответникът по касационната жалба. Последният е ангажирал надлежни доказателства за реално сторени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лева. Преизчислена по официалния фиксиран курс, сумата възлиза на 613.55 евро и следва да бъде присъдена в негова полза. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.