Определение № 1124 от 30.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1322/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Софийски имоти“ЕАД против решение № 45/26.01.2023 г. по в.т.д. № 675/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260164/02.03.2022 г. по т.д. № 453/2021 г. на Софийски градски съд за разваляне на осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД, вр. с чл. 189, ал. 1, изр. 1 ЗЗД по предявения от „Роялти“ ЕООД иск, сключения между „Артемида – БСИ“ АД, като продавач и „Роялти“ ЕООД, като купувач, договор за продажба на право на собственост върху недвижим имот, представляващ магазинно помещение, находящо се в [населено място], [улица], с площ от 154, 16 кв. м., обективиран в нотариален акт № 14, том 11, рег. № 3040, дело № 195/2002 г. от 204.2002 г. на нотариус с рег. № 203 НК – СРС и „Артемида – БСИ“ АД е осъдено на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД да заплати на „Роялти“ ЕООД сумата от 122 000 лв., представляваща платената по разваления договор продажна цена и сумата от 3 560 лв. представляваща разноски по сключване на договора. Решенията са постановени при участието на касатора като трето лице-помагач на „Артемида – БСИ“ АД. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не са постъпили писмени отговори на касационната жалба от „Роялти“ ЕООД и „Артемида – БСИ“ АД. Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че „Софийски имоти“ ЕАД не е било привлечено да участва в предходно производство, развило се между други страни и в резултат на което „Роялти“ ЕООД е съдебно отстранено от процесния имот. Поради което е допустимо в настоящето производство касаторът да ангажира доказателства, в подкрепа на твърдението си, че е бил собственик на имота към момента на апортирането му в „Артемида БСИ“АД. САС е посочил, че доводите, че процесният имот е общински, произтичат от нормата на на §7, ал. 1 ПЗР на ЗМСМА, която предписва, че с влизане в сила на този закон /17.09.1991 г./ преминават в собственост на общините обектите на общинската инфраструктура, с местно значение, предназначени за образователно, културно, търговско обслужване, какъвто е и процесният имот. Отбелязал е, че ал. 2 на посочената разпоредба, изрично изключва приложимостта на правилото спрямо имущество, което е включено в капитала, уставния фонд или се води в баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Така е очертал основния спорен въпрос по делото - дали към тази дата имотът е бил част от уставния фонд на ДФ „Рила комерс“, чийто правоприемник е отстранилото ищеца дружество „Рила комерс“ ЕООД. САС е счел, че в съдебните решения по гр. д. № 10 810/ 2004 г. на СРС, по гр. д. № 2461/ 2008 г. на СГС и по т.д. № 325/2009 г. на ВКС са били обсъдени факти, които не се оспорват от ответника и които са идентични на наведените с отговора на исковата молба аргументи, но с разлика в интерпретацията на правните им последици. Въззивната инстанция е приела, че „Артемида – БСИ“ АД не е оспорило, че до предаването на имота за стопанисване на СПП „Софжилфонд“, той е бил държавен. Поддържало е разбиране, че с този акт е настъпила промяна в собствеността. САС не е споделил този довод. Преценил е, че на СПП „Софжилфонд“ са били предоставени права само относно ползването на имота, който е продължил да бъде държавна собственост и като такъв е бил включен в баланса на СО „Рила“, след прекратяването на което обединение е била образувана и фирмата с държавно имущество „Рила комерс“. Поради което САС е заключил, че към датата на апорта в капитала на „Софийски имоти“ЕАД, имотът не е бил собственост на общината, поради което и не е придобит от това дружеството, респ. в последствие и от „Артемида – БСИ“ АД. Тъй като продавачът не е бил собственик на имота, въззивната инстанция е приела, че е налице основание за разваляне на договора, поради което и е уважила предявения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 189, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Счела е, че развалянето на договора обуславя и задължението на продавача, да върне получената покупна цена. Приела е за неоснователно възражението, че по делото не е доказано плащането на цената по сделката. В тази връзка се е позовала на обективираното в нот.акт признание на факта, че цената за имота е получена от купувача. Този факт не се е оспорвал от страните по сделката и в хода на производство, поради което и обвързва решаващия съд с доказателствената си сила. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя с следните правни въпроси: 1/Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички приети по делото доказателства?; 2/ Допустимо ли е въззивният съд да постанови съдебно решение въз основа на доказателства, неприобщени към доказателствения материал по делото, и които са ценени от друг съд в друго съдебно производство, в който третото лице – помагач не е участвало и спрямо него силата на пресъдено нещо няма обвързващо действие?; 3/ Променя ли се държавната собственост върху процесния недвижим имот с включването му в уставния фонд на новообразуваната по реда на УСД държавна фирма или това става с преминаването му в капитала на едноличното държавно дружество с държавно имущество след преобразуването й? Касаторът сочи допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС: по първи въпрос - с решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 334/23.04.2010 г. по гр.д. № 427/2009г. на ВКС, IV г.о. мн.др.; по втори въпрос – решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.; по трети въпрос - решение № 425/05.08.2010 г. по гр.д. № 1364/2002 г. на ВКС, IV г.о., решение № 616/04.07.2008 г. по гр.д. № 1538/2007 г. на ВКС, V г.о., решение № 1309/19.07.2002 г. по гр.д. № 1377/2001 г. на ВКС, IV г.о. По първи въпрос е налице константна практика на ВКС, обективирана и в цитираните от касатора решения постановени по реда на чл.290 ГПК, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Въпросът е обоснован с доводи за необсъждане на доказателства, които касаят отчуждаването на процесния имот и завземането му за държавен до релевантния за спора момент – влизане в сила на ЗМСМА. Подробно обсъждане не е направено, тъй като въззивният съд е приел, че няма спор между страните относно осъществяването на обективираните в тях факти. Различията са в правните последици, които страните свързват с тези факти. В тази връзка САС е акцентирал върху установеното, че на СПП „Софжилфонд“ са били предоставени права само относно ползването на имота, който е продължил да бъде държавна собственост и като такъв е бил включен в баланса на СО „Рила“, след прекратяването на което обединение е била образувана и фирмата с държавно имущество „Рила комерс“. Актовете на областния управител и прокурорските постановления не създават вещни права, поради което и са ирелевантни за спора. С оглед на което произнасянето на въззивния съд по първи въпрос е в съответствие с практиката на ВКС. Неизпълнението на соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не позволява допускането на касационно обжалване. По втори въпрос съгласно посоченото от касатора решение № 212, 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС II т.о. и служебно известното на състава на ВКС решение № 118/27.10.2016 г. по т.д № 3574/2014 г. на ВКС, II т.о. е прието, че с оглед правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл.269, пр.2 от ГПК, въззивният съд не може да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция. В случая не е налице обсъждане на събрани в други производства доказателства, а произнасяне от въззивния съд по наведени с исковата молба доводи, че „Артемида БСИ“ АД не е било собственик на имота към момента на продажбата му на ищеца, тъй като неговият праводател - „Софийски имоти“ЕАД, не е било собственик, а такъв е „Рила комерс“ООД /на основанието, установено с представените влезли в сила съдебни решения по предходни производства/ и съобразяване в тази връзка на липсата на оспорване от страна на ответника и третото лице-помагач на наведените факти. САС е отбелязал, че се спори само по правните последици на тези факти с оглед приложимите към спора норми на § 7, ал. 1 и 2 ПЗР на ЗМСМА. В тази връзка касаторът и „Артемида БСИ“ АД са поддържали единствено възражение, че придобивното основание на Столична община като праводател на „Софийски имоти“ЕАД /чрез апорт/ е посоченото в § 7, ал.1 т.6 ПЗР на ЗМСМА. Не са оспорили факта на включване на имота в баланса на СО „Рила“, след прекратяването на което обединение е била образувана по УСД и фирмата с държавно имущество „Рила комерс“ и което положение е било заварено към момента на влизане в сила на ЗМСМА. Същото според въззивният съд покрива фактическия състав на изключението по § 7, ал.2 ПЗР на ЗМСМА, за да достигне до краен извод, че колизията на права между държавата и общината към релевантния момент 17.09.1991 г. следва да се реши в полза на държавата. Третият въпрос не отговаря на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за селекция на касационната жалба. САС не се е произнасял по въпроса от кой момент възниква правото на собственост върху процесния имот за едноличното търговското дружество с държавно имущество. Съобразно приложената от него норма на § 7, ал.2 ПЗР на ЗМСМА достатъчно е да се установи внасяне на имота в уставния фонд на държавната фирма, създадена по УСД, което е приел и за доказано САС. С оглед на гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение