Определение № 2890 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1307/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 1350 от 21.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 75/2025 г. по описа на Апелативен съд – София.

С посоченото въззивно решение е отменено решение № 5294/26.09.2024 г. по гр. д. № 8821/2021 г. на СГС в частта, в която е отхвърлен предявеният от Б. К. Т. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 18 000 лв., съставляваща разликата между 12 000 лв. до размера от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-11/1998 г. на ВОП - София, а към момента ДП № 11-048/1999 г. на ВОП – София, и вместо него в тази му отменена част Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. К. Т. сумата от още 18 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и решаване в разумен срок на посоченото дело, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.07.2021 г., до окончателното изплащане на сумата.

Със същото въззивно решение е потвърдено решение № 5294/26.09.2024 г. по гр. д. № 8821/2021 г. на СГС в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. К. Т. сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и решаване в разумен срок на посоченото по-горе дело, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата; потвърдено е първоинстанционното решение и в частта му, в която е отхвърлен предявеният срещу ПРБ иск по чл. 2б ЗОДОВ до пълния му предявен размер от 120 000 лв.

С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение и в следните му части: за отхвърляне на предявения от Б. К. Т. иск срещу ПРБ на основание чл. 2в във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 120 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, 5, 6 и 7 от ХОПЕС като неоснователен; за прекратяване на производството по заявения евентуален иск срещу ПРБ на основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 120 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, 5, 6 и 7 от ХОПЕС като недопустимо; за прекратяване на производството по заявения иск срещу ПРБ на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, както и за прекратяване на производството по евентуалния иск срещу ПРБ на основание чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 250 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени с произволно и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода февруари 1985 г. - януари 1989 г. - частична претенция при пълен заявен размер от 1 000 000 лв.; за отхвърляне на предявения иск срещу Държавата чрез МРРБ, както и за отхвърляне на евентуалния иск срещу Народното събрание, на основание чл. 2в във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, за заплащане на сумата от 250 000 лв. обезщетение за вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, произтичащо от чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно позволяващо справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение за вредите от произволно и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода февруари 1985 г. - януари 1989 г. - частична претенция при пълен заявен размер от 1 000 000 лв.

С въззивното решение е потвърдено и решение № 6046/06.11.2024 г. по гр. д. № 8821/2021 г. на СГС, постановено по реда на 250 ГПК, с което съдът е отхвърлил претенцията на Б. К. Т. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ за периода 09.07.2018 г. - 12.07.2021 г.

Постъпила е касационна жалба от ищеца Б. К. Т., действащ чрез процесуалния си представител адвокат Е. Ф., с която въззивното съдебно решение се обжалва в следните части:

• по иска по чл. 2б ЗОДОВ (неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок) решението се обжалва в частта, в която след присъждане на обезщетение от общо 30 000 лв., е потвърдено отхвърлянето на претенцията му за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва от 09.07.2018 г.;

• в частта относно началния момент на законната лихва върху присъденото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ;

• в частта, в която е потвърдено допълнителното решение по чл. 250 ГПК, с което е отхвърлена претенцията му за присъждане на законна лихва за забава за периода 09.07.2018 г. - 12.07.2021 г. върху присъденото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ;

• в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в неговите отхвърлителни и прекратителни части по останалите предявени от него искове - по чл. 2в вр. чл. 4 ЗОДОВ срещу Държавата, както и срещу Народното събрание на Република България, свързани с твърдяно съществено нарушение на правото на ЕС поради липса на ефективна законодателна уредба за адекватно и достатъчно обезщетяване; по чл. 2в от ЗОДОВ срещу Прокуратурата за обезщетяване на вредите от неефективност на разследването; по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ срещу Прокуратурата за вреди от твърдяно произволно и незаконно задържане и лишаване от свобода (частична претенция), включително и по евентуалния иск по чл. 49 от ЗЗД, доколкото производството по тях е прекратено като недопустимо.

Касаторът-ищец счита въззивното решение в обжалваните части за неправилно поради наличие на всички касационни основания по чл. 281 ГПК, а именно: нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът-ищец, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

I. По така предявения иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?

Позовава се на решение № 43/04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2597/2021 г., IV г.о.; решение № 60268/25.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 391/2021 г., III г.о.; Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; решение № 211/21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 64/2020 г., IV г.о.; решение № 21/26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2029/2020 г., I г.о.; решение № 194/11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2019, IV г.о.; решение № 65 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 183/2018 г., II т. о.; решение № 72 от 25.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1934/2017 г., IV г.о.

2. Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност, как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?

Позовава се на решение № 222 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 120/2020 г., IV г. о.; решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о.; решение № 306 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о.; решение № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о.; решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г. и решение № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о.

3. Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследване по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и какво е значението им?

Изразява становище, че въззивният съд е разрешил въпроса за значението на причинените вреди от престъпленията, разследвани по забавеното дело, за определяне на обезщетението по чл.2б от ЗОДОВ в противоречие с практиката на ВКС - решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. и решение № 72 от 01.06.2022 г. по гр. дело № 4037/2021 г., решение № 30 от 07.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2018 г., решение № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. на ВКС.

В условията на евентуалност, по този въпрос счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за развитието на правото и точното приложение на закона по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

4. Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник и длъжен ли е съдът да отчете промените в икономическите условия и жизнения стандарт?

Касаторът-ищец цитира многобройна казуална съдебна практика на ВКС по този въпрос.

5. Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?

Позовава се на решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на IV г. о., решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г. о., решение № 19/23.07.2019 г. по гр. д. № 2026/2018 г. на III г. о., решение № 11/27.01.2014 г. по гр. д. № 3684/2013 г. на III г. о., решение № 130/13.04.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на III г. о., решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., решение № 222 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 120/2020 г., IV г. о., решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., решение № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о.

6. От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ във връзка с чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС? – като основание сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално т. 3 ГПК.

Сочи решение № 107 от 29.07.2021 г. по гр. дело № 5914/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о. и практика на апелативни съдилища по този въпрос.

Касаторът смята, че в условията на евентуалност по този въпрос са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

II. Относно иска по чл. 2в от ЗОДОВ срещу ПРБ за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, 5, 6 и 7 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), които се припокриват със съответните права по чл. 3, 4, 5 и 8 от ЕКЗПЧОС, осъществени в периода 1985 г. -1989 г. във връзка и за реализирането на т.нар. възродителен процес и евентуалния иск във връзка с чл. 7 от КРБ и чл. 49 ЗЗД – сочи се основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е националният съд при разглеждане на иск по чл. 2в ЗОДОВ за вреди от неефективно наказателно разследване да приложи чл. 52, § 3 от Хартата на основните права (ХОПЕС) като тълкува релевантните права по Хартата - в частност чл. 4 и чл. 47 ХОПЕС, с най малко същия “смисъл и обхват” като съответните права по ЕКПЧ и в светлината на трайните критерии на ЕСПЧ за ефективно разследване, включително: (а) способност разследването да доведе до установяване и наказване на отговорните лица; (б) своевременност/разумна бързина; (в) независимост; (г) участие на пострадалите; (д) достатъчна публичност/обществен контрол?

2. Може ли национален съд да приеме, че наказателното разследване е “ефективно” по смисъла на чл. 4 ХОПЕС/чл. 3 ЕКПЧ, когато: - разследването е продължило десетилетия при “кампанийно” извършвани действия и “дълги периоди на бездействие”, изготвените обвинителни актове са негодни и останали непоправени; и - постановлението за прекратяване на наказателното производство е отменено от наказателния апелативен съд поради “съществени процесуални нарушения”, ограничили правата на пострадалите (вкл. липса на предявяване/достъп до материалите); и - на пострадалите е отказван достъп до делото по съображения за секретност/класифицираност?

3. Следва ли при оценката на ефективността на наказателното разследване националният съд да отчете като решаващ критерий факта, че поради изтекла абсолютна давност и изключителна продължителност разследването обективно се обезсмисля и става неспособно да доведе до наказване на извършителите - т.е. губи качеството “годно да доведе до идентифициране и наказване на отговорните“?

Сочи алтернативно основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност, изразяваща се във вътрешно противоречие и логическа несъвместимост в мотивите на въззивния съд.

III. Относно иска по чл. 2в от ЗОДОВ за обезщетяване на вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 от ХОПЕС и чл. 47 от ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение, с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за определянето му по достъпни и ясни процедури, за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени на касатора-ищец от незаконното лишаване от свобода в периода от 1985 г. до м. май 1989 г., извършено във връзка и за реализиране на т.нар. възродителен процес.

Касаторът-ищец поставя следните въпроси:

1. Достатъчно ли е за изпълнение на задължението по чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80/ЕО да съществува формална национална схема, която предвижда фиксирани еднократни плащания, или националният съд е длъжен да провери дали размерът и механизмът на обезщетяване реално гарантират „справедливо и подходящо“ обезщетение, което не е чисто символично и отчита тежестта на деянието и последиците за жертвата?

По този въпрос касаторът-ищец се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в твърдяно грубо нарушение на правилата на формалната логика и опитните правила.

2. Съответства ли на чл. 47 от Хартата национална уредба, при която размерът на обезщетението се определя предварително и фиксирано, административният орган действа при обвързана компетентност, а съдебният контрол не включва правомощие съдът да обсъжда справедливостта, адекватността и достатъчността на размера и да присъди обезщетение по справедливост, т.е. съдът няма пълни компетенции по съществото на спора за размера на обезщетението?

Като основание се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с практиката на Съда на ЕС, както и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъобразяването от въззивния съд на стандартите от практиката на ЕСПЧ за концепцията съд с пълна юрисдикция (пълни правомощия) в противоречие с практиката на ВКС - решение № 30/07.05.2019 г. по гр.д. № 2125/2018 г.; решение № 119/14.02.2019 г. по гр.д. № 4104/2017 г.

3. При прилагането на чл. 6 от Хартата (право на свобода и сигурност) във връзка с чл. 52, § 3 от Хартата, допустимо ли е национален съд да приеме за „справедливо“ обезщетение, което е явно и драстично непропорционално ниско, без да съобрази минималния стандарт за защита, произтичащ от кореспонденцията между чл. 6 от Хартата и чл. 5 от ЕКПЧ?

IV. Относно иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ във връзка с чл. 5§1 и §5 от ЕКЗПЧОС, а в условията на евентуалност на основание чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 и чл. 45 от ЗЗД по т. 4 от петитума на исковата молба за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени с произволното и незаконното задържане и лишаване от свобода на касатора в периода от март 1985 до май 1988 г.

1. Сочи се очевидна неправилност (чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК) на решението в частта, с която е потвърдено прекратяването на производството по евентуалния иск с правно основание чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 от ЗЗД.

Касаторът-ищец твърди, че въззивният съд е приел, че евентуалният иск по чл. 49 от ЗЗД е „процесуално недопустим предвид наличието на специален ред за ангажиране на деликтната отговорност, а именно този по ЗОДОВ, който изключва приложението на общия такъв по ЗЗД“, а ЗОДОВ от своя страна е неприложим поради наличието на ЗПГРРЛ. Този извод, според касаторът-ищец, е очевидно неправилен и постановен contra legem поради противоречие с трайната практика на ВКС (напр. решение № 110 от 14.06./2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, IV г. о. ).

2. Когато отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на нейни органи не може да бъде реализирана по специалния ред на ЗОДОВ (поради наличие на изключваща норма като чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ или друг специален закон), следва ли съдът да прекрати производството като недопустимо, или е длъжен да разгледа иска по общия исков ред на чл. 49 от ЗЗД?

Сочи решение № 110 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 362 от 21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013 г. на ВКС, IV г. о.

3. Представлява ли уредбата на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), включително предвиденият в него административен ред за признаване и изплащане на обезщетение, „друг ред за обезщетяване “ по смисъла на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, който изключва процесуалната допустимост (подведомствеността на гражданския съд) на иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, предявен срещу Прокуратурата на Република България за неимуществени вреди от произволно и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода м. февруари 1985 г. - м. януари 1989 г., включително когато ищецът изрично основава претенцията си на чл. 5, § 1 и § 5 ЕКЗПЧОС и претендира „пълна репарация“ по съдебен ред?

Сочи решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение.

4. Предвиденият в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ) административен ред за обезщетяване на вреди изключва ли приложението на исковия ред по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ (в хипотезата на нарушение на чл. 5, § 1 от ЕКПЧ), респ. на чл. 7 от КРБ във връзка с чл. 49 от ЗЗД и съставлява ли абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иск за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно лишаване от свобода по исков ред, когато пострадалият твърди, че административно определяното обезщетение е неадекватно, символично и не покрива претърпените вреди?

Сочи противоречие с практиката на Върховния административен съд (ВАС) относно характера на ЗПГРРЛ - решение № 2751 от 27.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 11866/2008 г., 5-членен състав, решение № 17081 от 18.12.2013 г. по адм. д. № 13101/2013 г. на ВАС.

По касационната жалба на ищеца Б. Т. е постъпил отговор от Държавата, представлявана от министъра на финансите на Република България, чрез юрисконсулт Л. Х. Ч.-К., с който същата се оспорва като неоснователна.

Отговор е постъпил и от Народното събрание на Република България, представлявано по пълномощие от А. С., главен юрисконсулт и М. Г., главен юрисконсулт, със становище за неоснователност на касационната жалба на ищеца.

По касационната жалба на ищеца отговор от ПРБ не е постъпил.

Постъпила е касационна жалба от Прокуратурата на Република България чрез прокурор А. П. срещу посоченото въззивно решение в частите му, в които е осъдена ПРБ да заплати на Б. К. Т. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-11/ 1998 г. на ВОП - [населено място], а към момента ДП № 11-048/1999 г. на ВОП - София в общ размер от 30 000 лв. по съображения, че ищецът не попада в кръга на лицата по чл. 6 параграф 1 от КЗПЧОС и не може да търси обезщетение за бавно правосъдие по въпросното дело, а дори и да е легитимиран, присъденият размер на обезщетението е необосновано завишен. Моли се за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне изцяло на предявения иск за бавно правосъдие, или в условията на евентуалност – за намаляване на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ПРБ, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Когато пострадалият от престъпление е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял от деликта, пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 6 параграф 1 от КЗПЧОС?

Твърди се, че този въпрос е решен от Софийския апелативен съд в противоречие с практиката на ВКС - решение № 69/29.04.2020 г. по гр. дело № 3169/2019 г. на ВКС, IV г. о.

2. Относно точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД.

Позовава се на т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.

По така депозираната касационна жалба на ПРБ не са постъпили отговори от останалите страни в производството.

При преценка на допустимостта на всяка една касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба на всяка страна-касатор е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото и цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел за установено, че спрямо ищеца, Б. Т., [дата на раждане], със заповед № 353 от 25.02.1985 г. на министъра на вътрешните работи и на главния прокурор е приложена превантивна административна мярка "принудително установяване в друго населено място". Министърът на вътрешните работи е наложил на Б. Т. превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за народната милиция /отм./ - принудително установяване в трудово-възпитателно общежитие /Т./ "Б." за три години. Съдът е отбелязал, че видно от заповедта, принудителната мярка е наложена, тъй като лицето се е противопоставяло на мероприятията за национално осъзнаване на българските граждани от турски произход, като е разпространявал клеветнически твърдения, насочени срещу обществено-политическия строй и с поведението и проявите си влияел негативно на лицата, с които контактувал.

Посочено е, че на 08.12.1985 г. министърът на вътрешните работи е издал втора заповед за прилагане спрямо Б. Т. на принудителна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ /отм./ - принудително установяване за три години в [населено място], П. окръг, за това, че е протурски националист, който въпреки престоя си в Б. е оставал твърдо на националистически позиции и не е одобрявал и не е възприемал възродителния процес; с поведението си е влияел отрицателно като установен лидер на местното население.

Съдът е констатирал, че на 31.03.1988 г. министърът на вътрешните работи е издал трета заповед за прилагане спрямо Б. Т. на принудителна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ /отм./ - принудително установяване за три години в [населено място], Р. окръг, за това, че по време на престоя си в Б. и [населено място] продължавал да се проявява като твърд националист, не възприемал възродителния процес; с поведението си е влияел отрицателно.

Съдът е посочил, че не се спори, че през 1989 г. ищецът е бил освободен от [населено място], след което е бил принуден да напусне страната.

Въззивният съд е посочил още следните установени факти: с решение от 01.06.1990 г. Народното събрание е обявило политическа и гражданска реабилитация на 517 лица, неоснователно лишени от свобода в Б., във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани като ищецът е сред тези лица; с постановление от 31.01.1991 г. Прокуратурата е образувала сл. д. № 1/1991 г. за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, изразяващи се в злоупотреба и превишаване с власт в периода 08.05.1984 г. - 15.12.1988 г., включително чрез противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода; Прокуратурата е внесла в съда обвинителен акт по сл. д. № 1/91 г., по който е било образувано н. о. х. д. № 1/94 г. по описа на Върховния съд, Военна колегия; съдът е установил допуснати съществени процесуални нарушения, прекратил е съдебното производство и е върнал делото на Прокуратурата за доразследване; видно от разпореждането, констатираните от съда нарушения са в следната насока: не са индивидуализирани с имена и адреси някои от пострадалите; не са посочени конкретните правни норми, които е бил нарушил единият от обвиняемите; не са спазени датите за разпит, за които са били уведомени обвиняемите, единият обвиняем е бил разпитан без да присъства адвокатът му, а протоколът за разпит не е бил подписан от прокурора.

Констатирано е, че на 19.02.1996 г. 94 граждани са подали жалба до Прокуратурата, с която са поискали да се потърси наказателна отговорност от бивши държавни ръководители за насилствената промяна на имена на български граждани, смъртта на някои от тях и принудителното установяване на други в Б.; на 19.12.1997 г. прокуратурата е внесла обвинителен акт в съда, по който е било образувано н. о. х. д. № 1/98 г. по описа на ВКС, Военна колегия, като с разпореждане от 28.04.1998 г. съдът е констатирал неотстраняване на съществените процесуални нарушения, установени с разпореждането на ВС от 1994 г., както и противоречие в диспозитива на обвинителния акт, поради което е прекратил съдебното производство и е върнал делото на прокуратурата за доразследване; на 13.05.1998 г. сл. д. № 1/92 г. е изпратено по компетентност на Военно-окръжна прокуратура като същото е образувано като сл. д. № 780-11/98 г., а впоследствие като досъдебно производство 11-048/99 г. по описа на ВОП-София.

Отбелязано е, че след 1997 г. прокуратурата не е внасяла обвинителен акт в съда по досъдебно производство 11-048/99 г.; с постановление от 04.10.2018 г. е спряно наказателното производство; Б. Т. е подал молба от 02.11.2017 г. и молба вх. № 03/01 от 18.02.2021 г. до ВОП - София на основание чл. 75 НПК за участие като пострадал в досъдебното производство 11-048/99 г., както и молба за преквалифициране на деянията; с постановление от 18.04.2022 г. е възобновено наказателното производство, а с постановление от 31.05.2022 г. ВОП-София е прекратила воденото наказателното производство; с определение от 20.06.2022 г. Софийски градски съд е потвърдил постановлението за прекратяване на наказателното производство по ДП 11-048/99 г.по описа на ВОП; с определение от 22.12.2022 г. Софийският апелативен съд е отменил определението на Софийски градски съд от 20.06.2022 г. и постановлението на ВОП - София от 31.05.2022 г. за прекратяване на наказателното производство по ДП 11-048/1999 г. и е върнал делото на ВОП - София за продължаване на процесуално-следствените действия.

При така установената фактическа обстановка съдът е изложил своите правни изводи по предявените искове. Констатирал е, че ищецът е предявил иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ; нормата на чл. 2б ЗОДОВ /ДВ бр. 98/2012 г./ създава национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, оценен като ефективен от ЕС; с нея се предвижда като вътрешноправно средство за защита самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, като претенцията за обезщетение съгласно чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ се разглежда по този закон и реда на ГПК.

Въззивният съд е коментирал, че критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение, са посочени примерно в закона /чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ/, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съдът е заключил, че въведеното от ищеца възражение, че несъобразяването на практиката на ЕСПЧ по същество представлява несъществуването на компенсаторен механизъм в страната, е неоснователно.

Посочил е, че съгласно трайната практика на ВКС, изразена в решения на състави по чл. 290 ГПК по идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г., нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.

Отбелязал е, че доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/; че съгласно тази практиката разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията; при преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т. е. и лицето, пострадало от престъпление; решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя /има значение/ за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението, а дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията.

Въззивният съд е коментирал, че при определяне на размера на обезщетението следва да се съобрази, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението, поради което е достигнал до извода, че ищецът не може да търси обезщетение за страха, който той е изпитвал, че може да го отведат и да го лишат от свобода, нито за нарушеното право на личен и семеен живот в резултат на задържането на баща му, изтеклата давност, емоционалните терзания и чувството за липса на справедливост, обезверяването, безсилието и фрустрацията - тези вреди, освен че са свързани със самото престъпление, са настъпили в периода преди приемането на ЕКПЧОС от България и на това основание също не могат да бъдат обезщетени. Съдът е приел, че по настоящото дело категорично не се доказват вреди, по-големи от обичайните спрямо утвърдената практика на ВКС.

Според въззивния съд, в своите решения, включително и цитираните от ищеца, ЕСПЧ приема, че е налице оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди; че обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден; че в своята практика, релевантна при определянето на размера на обезщетението от неразумния срок на цитираното по-горе досъдебно производство, присъдените обезщетения са за типични, обичайни неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Посочено е, че тези неимуществени вреди са търпени от ищците по тези дела в един изключително продължителен период от време от приблизително тридесет години.

Въззивният съд е стигнал до решаващия извод, че обезщетението за неимуществени вреди в настоящия случай следва да възлиза на сумата от 30 000 като е изложил съображения за това: наказателното производство не е приключило, т.е. към момента същото вече продължава над 30 години; залогът на спора за ищеца - в конкретния случай забавянето на досъдебното производство е довело до това, че абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството е изтекла, поради което очакваният от ищеца резултат вече е невъзможен, като една от основните причини, ако не и единствената такава, е именно продължилото в неразумен срок досъдебно производство; при сходни случаи като този на Б. Т. в последната си практика ВКС възприема виждането, че обезщетения за неимуществени вреди в размер именно от 30 000 лв. са съобразени с правилото на чл. 52 ЗЗД.

С оглед на горното въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, в която исковата претенция срещу ПРБ е отхвърлена за разликата от 12 000 до 30 000 лева и е осъдил ПРБ допълнително за сумата от 18 000 лева. Приел е, че в останалата отхвърлителна част по този иск решението следва да се потвърди.

По предявения иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ във връзка с чл. 4 ЗОДОВ против Прокуратурата на Република България съдът е отбелязал, че Държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от поведението /действие или бездействие/ на кой от нейните органи са причинени вредите; че за отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т. е. отговорността за вреди е обективна; че когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено", но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата; нарушението може да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено" и въпреки полагането на дължимата грижа когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма не е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др.

Съдът е коментирал, че международните договори и правото на Европейския съюз имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган; за да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ е необходимо наличието на следните предпоставки: 1./ нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти, 2./ нарушението следва да е достатъчно съществено и 3./ да е налице причинноследствена връзка между него и причинените вреди.

Въззивният съд е посочил, че първият елемент от фактическия състав за възникване отговорността на държавата е нарушената правна норма на Съюза да предоставя на частноправните субекти определени права като е приел, че посочените от ищеца норми на ХОПЕС и КЗПЧОС предоставят права на частноправните субекти. Коментирал е, че с НПК е предвидено, че наказателното производство в Република България включва две фази - досъдебна и съдебна с органи на досъдебното производство - прокурорът и разследващите органи, а на съдебното производство - съда и прокурора. Съдът е отбелязал, че липсата на ефективно разследване е посочено като причина за твърдените понесени от ищеца неимуществени вреди - тежко разочарование, обида, чувство за липса на справедливост, недоверие в институциите, загуба на надежда, допълнително разклащане на психиката му.

Въззивният съд е очертал правомощията на органите по разследване съобразно НПК като е посочил, че при разследването на престъпление се конкурират два легитимни интереса: този на обществото - да бъде разкрито престъплението и наказан деецът, от една страна, и този на частните лица - да бъдат зачитани техните права при осъществяването на процесуалните действия, които ги засягат. Отбелязал е, че съгласно чл. 242, ал. 1 НПК правомощията на прокурора след приключване на разследването за конкретно деяние са да прекрати или спре наказателното производство, да внесе предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или предложение за споразумение за решаване на делото или да повдигне обвинение с обвинителен акт, ако са налице основанията за това; в предвидените от закона правомощия не фигурира задължение да образува наказателно производство чрез повдигане на обвинение пред съд по всяка една образувана прокурорска преписка; всеки конкретен случай подлежи на преценка по вътрешно убеждение на водещия разследването прокурор, а според практиката на СЕС разследването трябва да бъде задълбочено, безпристрастно и внимателно.

Съдът е посочил, че по делото е установено, че от страна на прокуратурата са предприети редица действия по разследването - установени са 446 пострадали лица и са разпитани 369 души; възлагани са множество съдебни поръчки за събиране на доказателства; извършени са издирвателни действия относно 68 лица; досъдебното производство съдържа 126 тома.

Съдът е заключил, че от събраните по делото доказателства не може да се изведе, че постановените актове и предприетите действията по разследването на Прокуратурата са в противоречие с общностното право, както и същите да са в противоречие с практиката на СЕС; по делото не е установено и противоправно бездействие от страна на прокуратурата - в рамките на наказателното производство са извършени множество по брой и вид процесуални действия и действия по разследване, насочени към разкриване на обективната истина с цел извършване на преценка от прокурора дали са събрани необходимите доказателства за повдигане на обвинение пред съда или има основание за прекратяване или спиране на наказателното производство.

При съобразяване на гореизложеното, въззивният съд е приел, че по делото не се доказва нарушение на правото на ЕС от страна на ПРБ, изразяващо се в неефективно разследване, поради което е достигнал до извода, че не е налице първата от посочените по-горе предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на ответника, което изключва обсъждането на останалите. Достигнал е до извода, че искът по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.

Според въззивния съд, поради обстоятелството, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, прекратяването на производството по предявения от ищеца евентуален иск по чл. 49 ЗЗД е правилно, поради недопустимост на иска предвид наличието на специален ред за ангажиране на деликтната отговорност по ЗОДОВ.

По предявения иск срещу Държавата и евентуален такъв срещу Народното събрание на Република България с правно основание чл. 2в ЗОДОВ във връзка с чл. 4 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 и чл. 47 ХОПЕС, да въведе и поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение, с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за определянето на достъпни и ясни процедури, съдът е отбелязал, че Народното събрание осъществява законодателната власт като приема закони и ратифицира международните договори, включително тези, които се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение, както и тези, които предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от Конституцията /чл. 62, чл. 85 - чл. 86 КРБ/; по въпроса дали държавата отговаря по иск за обезщетение за вреди от законодателната дейност на Народното събрание има формирана практика на ВКС, в която е прието, че съгласно чл. 7 от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание като държавен орган и на народните представители като длъжностни лица.

Според въззивния съд по делото е установено, че Народното събрание е предприело нужните законодателни действия за въвеждане и поддържане на законодателство, позволяващо получаване на ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за нарушени човешки права - на 01.06.1990 г. с решение на Народното събрание е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Б. 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани; на 25.06.1991 г. е приет Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица /ЗПГРРЛ/ за обезщетяване на претърпените вреди, причинени от държавата на граждани, репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г.

Съдът е посочил, че специалната законова уредба, въведена с този законодателен акт, предвижда съгласно чл. 1, ал. 1, т. 2 ЗПГРРЛ политическата и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г., като са били незаконно задържани в поделенията на МВР и други места; предвиден е специален ред за обезщетение, както на имуществени, така и на неимуществени вреди, чийто размер и ред за изплащане на обезщетението се определят от Министерския съвет; предвидено е за лицата, които са били в затвори, лагери и други подобни места и са живи, право да получат обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия за целия срок на претърпяната репресия /чл. 6 от закона/; искането за обезщетяване се предявява пред областния управител по последния постоянен адрес на репресираното лице, който се произнася с мотивирана заповед по основателността на искането, а когато уважава искането, изплаща на правоимащото лице еднократно парично обезщетение; отказът на областния управител подлежи на обжалване, в това число - и по съдебен ред; наред с еднократното обезщетение, изплащано от областния управител, с чл. 9 е предвидено обезщетяване на лицата по чл. 1, т. 2 също и чрез получаване на месечни добавки към пенсията им в определени размери, съобразно продължителността на незаконното им задържане, която се изплаща от държавния бюджет чрез НОИ по реда за изплащане на пенсиите.

С оглед на гореизложеното въззивният съд е приел, че не е налице соченото бездействие от страна на Държавата и Народното събрание на Република България - НС е изпълнило задължението си да въведе законодателство, позволяващо получаване на обезщетение, като предвиденото обжалване на отказа на компетентния орган /областния управител/ за изплащане на обезщетение представлява изпълнение и на задължението за осигуряване и на справедлив процес и достъп до съд.

Съдът е приел, че приетите нормативни актове от Народното събрание са осигурили адекватна защита на правните субекти, в случай, че същите своевременно се ангажират със заявяването на своите права, поради което е приел, че предявените срещу Държавата и НС исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за прекратяване на производството в частта на предявените от ищеца искове за осъждане на ПРБ на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, а в условията на евентуалност на основание чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 ЗЗД, за неимуществени вреди, причинени с произволното и незаконното му задържане и лишаване от свобода в периода от февруари 1985 г. до януари 1989 г., тъй като процесният казус попада в приложното поле на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗПГРРЛ.

Съдът е приел за неоснователна въззивната жалба на ищеца срещу допълнителното решение на първоинстанционния съд за присъдената законна лихва, като е споделил съдебната практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, съобразно която законната лихва се дължи от датата на исковата претенция.

С оглед изложените аргументи по така заявените от ищеца искови претенции Софийският апелативен съд е постановил своето решение.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

I. По така предявения иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ

Първият въпрос на касатора-ответник ПРБ е поставен в контекста на това дали ищецът е материалноправно легитимиран да предяви иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.

Съдебната практика е единна в разбирането си, че разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ представлява специална вътрешно-правна защита на признатото от чл. 6, §1 от Конвенцията право, като ангажира отговорността на държавата да обезщети вредите, настъпили вследствие на нарушено право на неин гражданин за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Материално-правно легитимирано да предяви иска е и лицето, което има статут на жертва по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС - носител на права, признати от националното право, които са засегнати от неоправданото забавяне и изходът на производството има решаващо значение за тези права. Решаващият фактор за определяне приложимостта на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС в гражданскоправния му аспект по отношение на наказателно дело е дали висящото наказателно производство е от значение за съдебната защита на съответното гражданско право, принадлежащо на жертвата на престъплението. Изисква се връзка между правото, което се твърди, че е нарушено и наказателно правния спор, който предстои да бъде решен. Преценката за това дали правото е гражданско се прави взависимост от неговото материално съдържание и последици, определени съобразно приложимото вътрешно право и целта на ЕКПЧ. Следва да се има предвид, че понятието „граждански права и задължения“ по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ е автономно. Чл. 6 се прилага независимо от статута на страните и от характера на законодателството, регламентиращо решаването на спора. Значение има характера на конкретното право и дали изходът на производството ще засегне /ще се отрази/ на това право /§§ 38-44 Baraona v. Portugal/.

В практиката си ЕСПЧ неизменно разглежда като гражданскоправни спорове исковете, предявени от жертви на твърдяно престъпление в рамките на воденото наказателно производство /напр. Saoud v. France/. Особено внимание се отделя на качеството, в което лицето претендира правото, на условията, при които то го упражнява или желае да го упражнява. Ищецът има възможност да претендира обезщетение от нарушаване на правото му на разглеждане на наказателно дело в разумен срок дори и когато то е в досъдебната си фаза, щом е образувано по повод на обвинение за деяние, от което ищецът е пострадал. Правото на обезщетение, което той претендира, олицетворява негов "личен и имуществен" интерес, основаващ се на нарушаване на основни негови права.

В случая, част от вредните обществено опасни последици на престъплението, по което е повдигнато обвинение в процесното ДП по описа на ВОП – София (първоначално образувано като сл. дело № 1/1991г.) по чл. 387, ал. 2, вр., ал. 1 от НК, са именно засягането на основни права на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсва спор, че ищецът е сред тези лица, които са засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че е засегната неимуществената сфера на ищеца чрез описаните действия, това му придава качеството на пострадал от престъплението и обосновава правото му да се ползва от търсената с предявения иск закрила (статут на жертва по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията), изводима от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. В този смисъл са решение № 72 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4037/2021 г., III г.о., решение № 73 от 02.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4038/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 6 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2021 г. на ВКС, IV г.о. и др.

Обжалваното въззивно решение е съобразено с посочената съдебна практика.

Посоченото от касатора-ответник решение № 69/29.04.2020 г. по гр. дело № 3169/2019 г. на ВКС, IV г. о. не е в противоречие с горния извод. Решението е постановено при твърде различна фактическа обстановка и изводът на съда за отхвърляне на предявения срещу ПРБ иск за бавно правосъдие по наказателно дело е във връзка с констатирания факт, че ищецът, в качеството му на пострадал от престъплението, не се е възползвал в рамките на давностния срок от възможността да предяви иск за непозволено увреждане от престъплението. В самото решение е посочено, че когато гражданският съд не разполага с компетентност да установи факт от значение за гражданско право, защото фактът е престъпление, какъвто е настоящият случай, образуваното наказателно производство за престъплението е дело по „определяне на гражданските права“ на пострадалия по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Видно е, че въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС по поставения въпрос.

Въпросите на касатора-ищец (2, 3, 4 и 5 ) в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и вторият въпрос на касатора-ответник ПРБ са свързани и касаят критериите за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Същите са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд, но не са били разрешени в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ на ППВС № 4/1968 год., и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 60242 от 13.01.2022 год. на ВКС по гр. дело № 339/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 62 от 29.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4227/2022 год., III г.о., ГК, решение № 382 от 27.06.2025 год. на ВКС по гр. дело № 3589/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 50280 от 11.09.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4210/2021 год., ІV г. о., ГК, решение № 667 от 08.11.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4616/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 87 от 08.02.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1088/2023 год., III г.о., ГК, решение № 338 от 10.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3020/2023 год., III г.о., ГК и др.

Според тази практика размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерва. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.

На обезщетяване по реда на чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди /неимуществени и имуществени/, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на обезщетението за морални вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД в смисъла разяснен в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането /признаване факта на увреждащо поведение/ само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия.

Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /посочени по-горе/, още предмета на производството, общата му продължителност и доколко тя се явява над „разумния“ срок, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страната, повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната, поведението на властите като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си на разследване по начин, че да не се засягат правата на гражданите, както и всички други факти, които са от значение за правилното решаване на спора /чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценява от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди /настъпването им се презюмира, но оборимо/. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формира в мотивите на акта си резултата от тази преценка.

При установено сходство на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане, определените от съда размери на обезщетенията за неимуществени вреди не следва да се различават значително /сходството на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане обуславя сходни по размер обезщетения/.

Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца /в т.ч. и с оглед неговата възраст/. При определяне на размера на дължимото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ е отчел продължителността на производството по процесното следствено дело, която значително надхвърля законоустановените срокове, а и всякакви разумни срокове за приключването му, като е приел, че фактическата и правната му сложност не може да оправдае продължителност на досъдебната фаза на процеса от 30 години, която очевидно е прекомерна и нарушава правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС; по-високият залог на делото за ищеца, предвид упражнената спрямо него репресия, вследствие на която са били накърнени основни негови права; поведението на ищеца в производството; укоримото поведение на прокуратурата, която не е създала необходимата организация за разследване на всички факти от значение за делото.

Въззивният съд е обосновал извода, че ищецът е претърпял обичайните вреди, които винаги причинява неразумната продължителност на едно производство – страх и безпокойство за неговото развитие, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавяне на делото. Обсъдил е конкретните обстоятелства при установеното нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца на разглеждане и приключване на наказателното дело в разумен срок. С оглед нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и посочените критерии, въззивният състав е взел предвид общата продължителност на производството, което над 30 години е на фазата на досъдебното производство, както и неговия предмет; поведението на страните и в частност на самия ищец, който не е допринесъл за забавяне на производството; значението на делото за ищеца с оглед обстоятелството, че е жертва на т. нар. „възродителен процес“ и спрямо него са били предприети принудителни насилствени мерки, вследствие на което са били засегнати основни негови човешки права; обстоятелството, че образуваното наказателно производство е било надежда за пострадалите, сред които и самият ищец, за постигане на удовлетворение и репариране на преживените от тях унижения и страдания.

В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за справедливия размер на дължимото обезщетение за нарушеното право на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за присъдения размер на дължимото обезщетение.

В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение по иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на нарушаване правото за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок.

Що се отнася до вредите от престъплението (въпрос 3), следва да се отбележи, че те не се обезщетяват по реда на чл. 2б ЗОДОВ. Последните са относими единствено за преценката на значението (залога), което делото е имало за пострадалия, а този залог, от своя страна, е сред обстоятелствата по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. В практиката на ЕСПЧ също е прието, че в приложното поле на чл. 6, § 1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Ето защо, следва да се отграничи, че предмет на претенцията за обезвреда от неразумна продължителност на производството са само вредите от забавеното правосъдие, но не и преките вреди от престъплението, предмет на разследване по производството. Това разрешение е съобразено от въззивния съд и съответства на установената съдебна практика на ВКС. Мнението на касатора-ищец, че тази практика следва да бъде променена, не се споделя от настоящия състав.

Следователно, не е налице твърдяното от всеки един касатор основание за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочения въпрос, касаещ размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че цитираното от касатора-ищец решение на ЕСПЧ по делото Apicella срещу Италия (жалба 64890/01, решение от 29.03.2006 година) не въвежда скала за обезщетения за неимуществени вреди от бавно правосъдие, а установява определени стандарти, от които съдът следва да изхожда. Съдът, обсъждайки италианския Закон № 89/2001, приет като вътрешноправно средство за обезщетяване на жертвите от бавно правосъдие, е посочил в решението си основни правни разрешения, а именно: тълкуването и прилагането на вътрешното право е преди всичко отговорност на националните власти, и по-специално на съдилищата; относно въпроса за превишаването на разумен срок трябва да се вземат предвид обстоятелствата по делото и критериите, установени в практиката на Съда, по-специално сложността на делото, поведението на жалбоподателя и това на компетентните органи; че под „сходни дела“ се разбират всякакви две производства, които са продължили един и същ брой години, на еднакъв брой нива на юрисдикция, с еднакво важни въпроси, с почти еднакво поведение от страна на жалбоподателя и по отношение на една и съща държава.

Обстоятелството, че по конкретното дело ЕСПЧ е изразил становището си, че за забава от дванадесет години и два месеца за две инстанции на юрисдикция по гражданско дело справедливото обезщетение е около 10 000 евро, не означава въведен стандарт от ЕСПЧ, че за година забава на дадено съдебно производство се дължи обезщетение в размер на 1500 – 2000 евро, както твърди касаторът-ищец.

По въпрос първи от изложението на касатора-ищец е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

След изведените собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, задължение на въззивната инстанция е да направи също и констатация за частичното им или пълно съвпадение с тези на първоинстанционния съд и в съответствие с последната да се произнесе по основателността на наведените във въззивната жалба оплаквания и противостоящи им защитни тези. Извършването на тези последователни процесуални действия, насочени към постановяването на въззивното решение са гаранция както за спазване на принципа на състезателност в гражданския процес, така и за реалното осъществяване на правото на защита на страните в процеса. Необсъждането и непроизнасянето от въззивния съд по всички наведени доводи и своевременни възражения при разглеждане на спора по същество е съществено процесуално нарушение.

Доколкото този въпрос е поставен по повод въззивното решение във всички негови части, настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното въззивно решение изцяло е съобразено с така посочените правни разрешения. Решението е обосновано, подробно мотивирано и дава отговор на всички оплаквания и възражения на касатора, съдържащи се в неговата въззивна жалба. Съдът е установил самостоятелно фактическата обстановка и е изложил правни доводи и съображения по допустимостта и фактическия състав на всеки един от предявените искове. Няма довод или възражение на касатора-ищец, което да не е било обсъдено.

Обосновката на касатора по този въпрос касае твърденията му за неприлагане от съда на стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на вредите, порочната от страна на съда оценка на „загубата на залог“, подмяна на стандарта за преценка ефективността на разследването с количествено изброяване на действия по делото, необсъждане на довода, че ЗПГРРЛ нарушава чл. 47 от Хартата на ЕС делото, липса на мотиви относно субсидиарния характер на иска по чл. 49 ЗЗД.

Видно от наведените доводи на касатора-ищец за обосноваване на този въпрос, на практика се изразява недоволство от това, че негови виждания по повод на така предявените искове не са възприети от въззивния съд. Това обаче не означава, че съдът не е дал отговор на всички направени от касатора-ищец доводи и възражения. Преценявайки основателността, респ. допустимостта на всеки един предявен иск, съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до изводи по всеки един иск, подкрепени със съответните аргументи.

Относно въпрос шести от изложението на касатора-ищец:

В актуалната практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав, се приема, че при задължение от деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, макар и да не е необходима покана за изпадането в забава за плащането му /чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/, тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи главното парично задължение, поради което компенсаторно обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху присъденото обезщетение се дължи от датата на предявяване на иска.

Отговорът, даден от апелативния съд на този въпрос е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение по гр. д. № 1088/2023 г. на ВКС, III г. о. и решение по гр. д. № 785/2022 г. на IV г. о. В тези съдебни актове е прието, че самата бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото, се установяват от съда в производството по иска по чл. 2б ЗОДОВ, а паричното обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се дължи за целия установен в производството период на забавяне, поради което, макар да не е необходима покана за изпадането на ответника в забава за плащането, тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи обезщетението за неимуществени вреди.

Ето защо вземането за лихви за забава върху обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ започва да тече от момента на предявяване на иска, а не от датата на образуване на неприключилото наказателно производство. Същият извод е направен и в решение № 276 от 05.05.2026 г. по гр. д. № 1971/2025, с което решение е даден отговор именно на въпроса относно това кой е началният момент на законната лихва, претендирана в производство по предявен иск с правно основание по чл. 2б ЗОДОВ, когато забавеното гражданско/наказателно дело не е приключило. В мотивите на решението състав на ВКС е констатирал, че отговорът на този въпрос е даден в трайната практика на ВКС – така решение № 73 от 2.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4038/2021 г., III г. о., ГК, решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о., ГК, решение № 50031 от 22.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1077/2022 г., IV г. о., ГК, решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о., ГК, решение № 440 от 11.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2931/2024 г., IV г.о., ГК и др., в която се приема, че паричното обезщетение от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията се дължи за репарирането на всички неимуществени вреди, причинени от деликта.

Посочено е, че независимо от правилото, регламентирано в чл. 84, ал. 3 ЗЗД, не е необходима покана за изпадането в забава в хипотезата на неприключило съдебно производство, тъй като забавата не би могла да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично задължение.

Предвид изложеното, съдебната практика е единодушна, че в хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ в случай на неприключило съдебно производство, лихвата за забава върху присъденото обезщетение е дължима от дата на подаване на исковата молба.

Посоченото от касатора-ищец решение № 107 от 29.7.2021 г. по гр.д. № 5914/2015 г. на IV ГО не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е постановено по иск, предявен преди да е уреден пряк ред в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право, тоест не представлява утвърдена практика на ВКС по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Следователно по въпроса е формирана горепосочената практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил.

Що се отнася до посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се отбележи, че същото е подробно разяснено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока, а от твърдението на касатора за необходимостта от тълкуване на чл. 2б ЗОДОВ не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице, предвид наличието на пълна и ясна правна уредба. В случая има достатъчно единна практика по въпроса, която не се нуждае от осъвременяване.

С оглед така изложените от настоящата инстанция съображения не са налице предпоставките за допускане на въззивното съдебно решение в частта на предявения по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ иск на касационен контрол и по двете касационни жалби.

II. Относно иска по чл. 2в от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, съдържащ претенция за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободите по чл. 4, 5, 6 и 7 от ХОПЕС, респ. идентичните им такива по ЕКЗПЧОС.

Първият въпрос на касатора-ищец изразява неговото несъгласие с правните изводи на съда и спрямо него не е налице общото основание за допускане на въззивното решение на касационно обжалване. Въззивният съд е изложил ясни съображения защо приема този иск за неоснователен, анализирайки относимото национално право. Несъгласието на ищеца с този извод в настоящата фаза по селектиране на касационните жалби не обосновава основание за допускане на обжалваното решение в съответната му част на касационен контрол.

Въпроси № 2 и 3 са фактически, а не правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на тези въпроси е изцяло в зависимост от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства, и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Проверката на фактите по спора, в т.ч. и дали доказателствата в тази насока са достатъчни относно пълното доказване, е недопустимо да се извърши в производството по чл. 288 ГПК, тъй като касае обосноваността на решението. Въпросите са израз на несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд и представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а последните са от значение за правилността на решението и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 от ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). Отсъствието на обща предпоставка за селекция по тези въпроси изключва преценката дали по тях е налице специфичната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Не е налице и сочената от касатора-ищец очевидна неправилност на въззивното решение по този иск. За да е очевидно неправилно, въззивното решение следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационния съд, без извършване на присъщата му проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите изводи на въззивния съд при извършените от него съдопроизводствени действия. В случая такъв порок не се констатира.

III. Относно иска по чл. 2в от ЗОДОВ за обезщетяване на неимущественитe вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 от ХОПЕС и чл.47 от ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение.

Решението в тази му част също не е очевидно неправилно. Касаторът на практика изразява несъгласие с правните изводи на съда. Въведените от касатора-ищец твърдения за очевидна неправилност касаят обосноваността на обжалваното решение и съобразяването на част от мотивите към него с практиката на Европейския съд по правата на човека, т.е. те се отнасят до правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, преценката за която не се извършва в настоящата фаза на касационното производство.

Първите два въпроса не са свързани с мотивите на обжалвания акт, обусловили решаващите изводи на съда, а и не сочат на допуснато отклонение на въззивния съд с практиката на СЕС. Третият поставен въпрос е такъв по преценка на съществото на конкретния спор, поради което не може да бъде разглеждан във фазата на допускане на касационно обжалване. Поради това липсва основание както по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че поставените въпроси са обвързани с твърденията на ищеца за нарушение на чл. 12, пар. 2 от Директива 2004/80 на Съвета от 29 април 2004 година относно обезщетението на жертвите на престъпления.

Както в самата директива, така и в двете цитирани в изложението на касатора-ищец решения на СЕС, няма „развит“ или „потвърден“ „стандарт“ при определяне размера на обезщетението. В решение от 16.07.2020 г. на СЕС по дело С-129/19 изрично е посочено, че „по смисъла на член 12, параграф 2 от Директива 2004/80 предоставеното обезщетение на тези жертви представлява принос за поправянето на претърпените от тях имуществени и неимуществени вреди.(т. 64).

Посочено е, че държавите членки трябва да предоставят обезщетение на всички жертви на насилствени умишлени престъпления, включително на жертвите, пребиваващи на тяхна територия. Обезщетението не е необходимо да покрива изцяло претърпените вреди, но сумата не може да бъде символична.

В тази връзка следва да се отбележи, че по отношение на т. нар. възродителен процес Държавата е създала вътрешен специален ред за обезщетяване на имуществените и неимуществените вреди на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. В бр. 50 от 25.06.1991 г. е обнародван Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗГПРРЛ). Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗГПРРЛ размерът и редът на изплащането на обезщетението се определят от Министерския съвет. С Постановление № 249 на Министерския съвет от 1992 г. е приета Наредба за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (обн., ДВ, бр. 102 от 1992 г.; изм. и доп., бр. 15 и 95 от 1993 г.; отм., бр. 59 от 1996 г.). С Постановление № 140 на Министерския съвет от 2004 г. е приета Наредба за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (обн., ДВ, бр. 57 от 2004 г.; изм., бр. 15 от 2005 г.). С Постановление № 88 на Министерския съвет от 19.04.2006 г. е приета Наредба за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. С Постановление № 38 на Министерския съвет от 28 април 1990 г. е определен реда за определяне на еднократно обезщетение на репресираните лица след 1 януари 1946 г. по политически причини.

Въззивният съд обстойно и последователно е изложил в мотивите си защо е приел, че не е налице твърдяното нарушение на правото на ЕС от страна на държавата. Изразеното от касатора-ищец становище, че получаваните по този закон обезщетения са били символични, като въпрос по фактите, а не по правото, не обосновава достъп до касация.

Не е налице твърдяната и в тази част очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като мотивите на въззивния съд са логически свързани и последователни.

IV. Относно иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ във връзка с чл. 5§1 и §5 от ЕКЗПЧОС, а в условията на евентуалност на основание чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 и чл. 45 от ЗЗД по т. 4 от петитума на исковата молба за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени с произволното и незаконното задържане и лишаване от свобода на касатора в периода от март 1985 до май 1988 г.

По този иск отново се сочи очевидна неправилност (чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК) на решението в частта, с която е потвърдено прекратяването на производството по евентуалния иск с правно основание чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 от ЗЗД.

За да е налице очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба, е необходимо да е постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо и явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок.

Не е налице противоречие на обжалваното въззивно решение с посоченото от касатора-ищец решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр. д.№ 1194 по описа за 2023 г. на ІІІ г.о. на ВКС. Последното е постановено във връзка с различна фактическа обстановка, а именно - незаконно задържане на ищеца в рамките на прекратено наказателно производство в периода от 12.01.1985 г. до 25.09.1985 г., поради което предявеният от него иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен.

В настоящото производство няма твърдения, че спрямо ищеца е било осъществено задържане по силата на развило се спрямо него наказателно производство.

Въпроси 2, 3 и 4 от изложението по този иск са относими към решаващите мотиви на въззивния съд и обосновават наличието на общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване, но същите са решени съобразно практиката на ВКС във връзка с предявени сходни искови претенции.

В практиката на ВКС по тези въпроси е прието, че обезщетяването на пострадали лица в сочената от ищеца хипотеза е по реда на специално приетия с тая цел ЗПГРРЛ, посочен по-горе. Наличието на специален административен ред изключва приложението на ЗОДОВ - в този смисъл определение 170/05.06.2020 г. по ч. гр. д. 921/2020 г. на IV г. о. на ВКС, в което е посочено, че „законът е ясен и практиката по прилагането му е установена: наличието на специален ред за обезщетяване на вреди, причинени от държавата чрез нейните органи, изключва приложимостта на ЗОДОВ. Ако касаторът счита, че специалният ред е противоконституционен или противоречащ на правото на Европейския съюз, той разполага с друг иск за обезщетяване на вредите, които са причинени от въвелият този ред закон, но не може въпреки наличието му да иска приложение на общия закон, уреждащ отговорността на държавата за причинени от органите й вреди.“; определение 455/30.11.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3527/2020 г. на IV г. о. („При анализ на съществуващата съдебна практика по аналогични случаи, Върховният касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК последователно възприема становище за недопустимост на исковете по ЗОДОВ, когато в друг закон е предвиден специален процесуален ред, който е достатъчно ефективно средство за защита при твърдения, че ищецът е лице, посочено в чл. 1 ЗПГРРЛ. Както е посочено в определение № 189 от 04.05.2018 г. по ч. гр. д.№ 1627/2018 г. на ВКС, III г.о., недопустимостта на претенцията съответства напълно на приложимите процесуални норми, чието тълкуване е ясно и непротиворечиво. При наличието на специално установен административен ред за защита по ЗПГРРЛ се налага извод за липса на подведомственост на делото пред гражданските съдилища, което е процесуална пречка за решаване на делото по същество и за която съдът следи служебно още при проверка на исковата молба. Даденото разрешение е доразвито в мотивите на определение № 170 от 05.06.2020 г. по ч. гр. д. № 921/2020 г. на ВКС, IV г.о., в което се приема, че именно с оглед оплакванията за нарушение на чл.5, §1 ЕКПЧОС, ако страната счита, че специалният ред е противоконституционен или противоречащ на правото на Европейския съюз, то тя разполага с друг иск за обезщетяване на вредите, които са й причинени от въвелия специален ред, но не може въпреки наличието му да иска приложение на общия закон, уреждащ отговорността на държавата за причинени от нейните органи вреди.). В този смисъл са още определение 189/04.05.2018 г. по ч. гр. д. 1627/2018 г. на III г. о. на ВКС, определение 314/10.07.2018 г.по гр. д. 1932/2018 г. на IV г.о. на ВКС, определение 324/12.07.2018 г. по гр. д. 2177/2018 г. на IV г.о. на ВКС, определение 917/28.07.2009 г. по гр. д. 722/2009 г. на ВКС.

Не е спорно /така посочените от касатора решение № 110 от 14. 06. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012 г. IV г. о. и решение № 362 от 21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013 г. на ВКС, IV г. о./, че когато отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, не може да бъде реализирана по специалния ЗОДОВ, тази отговорност се реализира по чл. 49 ЗЗД, тъй като чл. 7 от Конституцията на Република България прокламира пряка отговорност на държавата за вреди, т. е. в разглежданите от състави на ВКС спорове през 2013 г. е разяснено, че при липса на специална норма, се прилага общата за деликт - чл. 49 ЗЗД.

По делото, предмет на настоящата проверка, случаят е обратен – налице е специална разпоредба, предвиждаща специален ред за обезщетение и срокове съобразно ЗПГРРЛ, поради което съдът е намерил за недопустимо да се търси обезщетение по общия ред. Няма никакво съмнение нито в теорията, нито в практиката, че пропускът да се потърси защита по специалния ред, предвиден от законодателя или неудовлетвореността от получената защита, сами по себе си не са достатъчни, за да се открие възможност за приложение на общия ред на защита на субективни права.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че с приетия от Народното събрание ЗПГРРЛ е дадена възможност на лицата от изрично посочените в чл. 1 категории да получат еднократно обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди. За признаване правото на обезщетение по чл. 1 ЗПГРРЛ следва да е налице някое от основанията, посочени в чл. 2. т. 1-10 от закона. Съгласно чл. 2 от същия „Лицата, които са били в затвори, лагери и други подобни места и са живи, получават обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия в пълния му размер за целия срок на претърпяната репресия.“ Наред с това еднократно обезщетение, в чл. 9 е предвидено и обезщетяване на лицата по чл. 1, т. 1, 2, 3, 4, 5, 9 и 13, както и осъдените за приготовление за бягство, опит за бягство или бягство през границата по чл. 1, т. 11, чрез получаване на месечни добавки към пенсията им, в определени размери, съобразно продължителността на незаконното им задържане, която се изплаща от държавния бюджет, чрез НОИ, по реда за изплащане на пенсиите. Преживелият съпруг също получава добавка към пенсията си или към сбора от получаваните пенсии. Посочените добавки се индексират периодично, наред с всяка индексация на пенсията.

ЗПГРРЛ е приет именно с цел да бъде обезвъзмездено всяко едно правоимащо лице за претърпени от него имуществени и неимуществени вреди вследствие на извършена спрямо него лично или като наследник репресия.

Цитираните в касационната жалба решения на ВАС - решение № 2751 от 27.02.2009 г. по адм. д. № 11866/2008 г. на ВАС, 5 чл. с-в и решение № 17081 от 18.12.2013 г. по адм. д. № 13101/2013 г. на ВАС, III отделение са неотносими. Решение № 2751 от 27.02.2009 г. по адм. д. № 11866/2008 г. на ВАС, 5 чл. с-в е постановено по повод оспорване на чл. 8 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица с твърдение, че се намира в противоречие с чл. 52 от ЗЗД, поради което не се е налагало приемането на подзаконов нормативен акт, какъвто е тази наредба, като искането, което е отхвърлено, е било да се отмени чл. 8 от Наредбата по чл. 4 от ЗПГРРЛ.

В посочените две решения на ВАС съдът разяснява разликата между обезщетението по ЗПГРРЛ и обезщетението при извършен гражданския деликт, като се правят изводи, че в ЗЗД и ЗПГРРЛ се уреждат по различен начин обществените отношения, свързани с обезщетения за неимуществени и имуществени вреди. Същите нямат отношение към настоящия спор.

Предвид изложените съображения не са налице съответните предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване и по двете касационни жалби.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение