Определение № 319 от 06.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1234/2021 г.

I. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Фантазия 21“ ООД срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд.

Синдикът на дружеството и ответникът „Стара Сокс“ ЕООД оспорват жалбата. Третото лице – помагач „УниКредит Булбанк“ АД не изразява становище.

II. С обжалваното решение въззивният съд, произнасяйки се по жалба на ищеца, е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството в частта относно предявения иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ за оспорване на приети в откритото спрямо ищеца производство по несъстоятелност вземания на ответника, произтичащи от договор за спогодба. Потвърдил е решението в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен предявеният между същите страни иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ за оспорване на приети вземания, представляващи разноски по изпълнителни производства.

За да постанови решението си, съдът е приел, че третото лице - помагач и длъжникът сключили два договора за кредит – от 21.02.2014 г. и от 06.12.2012 г. Вторият кредит бил отпуснат по програма „JEREMIE“ и съгласно гаранционно споразумение с ЕИФ вземанията по него не са могли да бъдат прехвърляни до 06.12.2015 г. И по двата договора солидарни длъжници били управителите на дружеството-длъжник С. Н. и Й. Й..

С договор за цесия от 12.04.2018 г. банката прехвърлила на ответното дружество вземанията си по описаните договори за кредит, за което длъжникът бил редовно уведомен чрез управителя Й. на 25.04.2018 г.

На 31.05.2018 г. ответникът и ищецът, последният представляван от управителя Й., сключили спогодба с нотариална заверка на подписите, с която ищецът признал задълженията си, а ответникът му предоставил допълнителен срок за изпълнение.

Поради липса на плащане ответникът в рамките на две заповедни производства се снабдил със заповеди за незабавно изпълнение, които впоследствие влезли в сила, като за събиране на вземанията по тях били образувани и две изпълнителни дела.

Във връзка с иска относно предявените вземания за разноски по висящите изпълнителни дела съдът е приел, че направените по тези производства разноски и техният размер се установяват от представените удостоверения, издадени от съдебния изпълнител.

Въз основа на така установените факти въззивният съд от правна страна е намерил иска с предмет вземанията по спогодбата за недопустим. Извода си е мотивирал със съображенията, че за тези вземания са издадени заповеди за изпълнение, които към момента на исковата молба са били вече стабилизирани, поради което възможността за оспорване на всички обстоятелства по ликвидността и изискуемостта на вземанията е преклудирана, освен в хипотезите на специалните искове по време на самото изпълнение. В случая с направеното възражение и предявения иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ ищецът, длъжник и в производството по несъстоятелност и в заповедните производства, оспорва вземане, което е установено със сила на пресъдено нещо, с каквато се ползват стабилизираните заповеди по чл. 417 ГПК. Оспорването на вземането в настоящото исково производство на основание изначалната му недължимост е могло да бъде въведено по време на заповедното производство с възражението на длъжника, което не е сторено.

По отношение на иска за разноски по изпълнителните производства в обжалваната отхвърлителна част въззивният съд е споделил по реда на чл. 272 ГПК изводите на първоинстанционния, а именно че тези разноски представляват такси и адвокатско възнаграждение, които са дължими и приети от съдебния изпълнител съгласно издадените удостоверения.

III. 1. Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради очевидна неправилност, обоснована с довода, че обжалваното решение е явно несправедливо, тъй като в конкретния случай и в изложените в изложението хипотези като цяло се застрашава правната сигурност на извършваните в гражданския оборот сделки.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените от жалбоподателя доводи за явна несправедливост и застрашаване на правната сигурност в гражданския оборот, освен бланкетни са и изцяло неотносими към основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в смисъла, посочен по-горе, поради което на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато.

2. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• допустим ли е искът по чл. 694, ал. 1 ТЗ, когато ищецът е длъжник в производството по несъстоятелност и в заповедните производства, в случай, че заповедите за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК са влезли в сила, но ищцовата страна сочи правоизключващо доказателство, което не и е било известно към момента на влизане в сила на заповедта за незабавно изпълнение, в случай, че новооткритото обстоятелство е станало известно на ищеца след откриването на производството по несъстоятелност и преди завършване на устните състезания;

• допустимо ли е длъжникът да се защити срещу влязла в сила заповед за изпълнение с възражение за недължимост в рамките на открито производство по несъстоятелност, в случай, че твърди настъпване на новооткрити факти и обстоятелства, станали му известни след откриването на производството по несъстоятелност, но преди приключване на устните състезания;

• длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не.

Първите два въпроса в действителност са с еднакво съдържание, доколкото се отнасят до допустимостта на предявения от длъжника в производство по несъстоятелност отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ, когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, но се оспорва на основание новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, на които длъжникът не е могъл да се позове до изтичането на срока за възражение по чл. 414 ГПК.

Въпросите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд. Крайния извод за недопустимост на първата група искове въззивният съд е основал единствено на съображението, че оспорването на вземането в настоящото исково производство на основание изначалната му недължимост е могло да бъде въведено по време на заповедното производство с възражението по чл. 414 ГПК, което не е сторено, но не и върху съображения във връзка с новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, наличието на каквито въззивният съд не е обсъждал.

Третият въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед дадената от жалбоподателя аргументация на значението му с доводите, че наред с обсъдените от съда и приети за преклудирани основания за оспорване в процеса са въведени и други основания за намаляване на вземането на кредитора, които не са били известни на страната към момента на стабилизиране на заповедта, но тези основания са игнорирани от въззивния съд, който не е изложил мотиви защо счита, че възражението, основано на факта на освобождаване от страна на кредитора на единия от солидарните съдлъжници от отговорност за дълга, за който факт ищецът твърди, че е узнал след приключване на заповедното производство, е могло да бъде своевременно предявено в заповедното производство. Действително във въззивното решение не са обсъдени твърденията и доводите на жалбоподателя, че представената от същия спогодба между ответника и управителя Й. е от значение за съществуването и размера на вземанията по заповедите за изпълнение, както и че за тази спогодба ищецът е узнал след срока по чл. 414 ГПК. С това е осъществена и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед установената последователна практика на ВКС, че при постановяване на въззивното решение съдът е длъжен да обсъди всички допустими и относими към предмета на въззивното производство в пределите по чл. 269 ГПК доказателства, факти и доводи на страните. Поради това касационно обжалване следва да бъде допуснато в частта, с която е частично обезсилено първоинстанционното решение и съответно прекратено производството.

3. В останалата част – относно иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ с предмет вземанията за разноски по изпълнителни производства – касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като не са изложени никакви основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а данни за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК не са налице.

Държавна такса не се дължи предварително – чл. 694, ал. 7 ТЗ.

С тези мотиви съдът