Определение № 1628 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 801/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. С частна касационна жалба с вх.№ 173/10.01.2024г. на С. Г. Р., подадена чрез пълномощника адв. Д.М. се обжалва определение № 1039/28.12.2023г. по въззивно ч.гр.д.№ 799/2023г. на Пернишкия окръжен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 3733 от 10.11.2023г. по гр.д.№ 2673/2023г. на РС-Перник за прекратяване, на основание чл. 130 ГПК, на съдебното производство, образувано по искове на С. Р. против Е. А. М. и Б. В. С., поради недопустимост. Частният жалбоподател иска да бъде отменено определението и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В допълнително представеното изложение на основанията по чл.284, ал.3, т.1, във вр. с чл.278, ал.4 ГПК за допускане на касационно обжалване сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и поставя въпрос, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: Обхваща ли се от СПН на влязло в сила решение въпрос, който не е въведен като възражение от особен представител на неучастваща по делото страна, поради недобросъвестност или груба небрежност. Поддържа, че определението е и очевидно неправилно. Ответниците по жалбата-Е. А. М. и Б. В. С., чрез адв.Д. М., изразяват становище за отсъствие на предпоставките за допускане на определението до касационно обжалване. Оспорват жалбата като неоснователна. Частната касационна жалба, като подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на въззивното определение, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от С. Р., с която против Е. М. и Б. С. са предявени следните искове: иск по чл.124, ал.4 от ГПК, да бъде признато за установено спрямо двамата ответници, че пълномощно с нот. заверка на подписа с рег. №749/02.02.2006г. на нотариус М.М., е неистинско, подправено в частта относно поставения подпис в графа упълномощител, както и в частта относно съдържанието му; иск по чл.26, ал.2, пр.3, вр. чл.44, вр. чл.37 от ЗЗД и чл.576 ГПК - да се прогласи нищожността на описаното пълномощно, поради неспазване на предписаната от закона форма-липса на нотариална заверка на неговото съдържание; иск за обявяване на недействителен поради липса на представителна власт, а в условията на алтернативност, на основание чл.26, ал.2, изр. 2 от ЗЗД, да се прогласи нищожността (поради липса на съгласие) на договор за покупко-продажба по отношение на 1/2 ид. част от УПИ в [населено място] на [улица] площ 360 кв.м, заедно с построената в него жилищна сграда с идентификатор **** и жилищна с идентификатор *** по КККР на [населено място], оформен с нот.акт за покупко-продажба на недвижим имот № 182, том ІІ, рег.№ 3594, дело № 357/2006г. на нотариус М.М.; иск по чл.580, т.6, във вр. с чл.576 от ГПК да бъде прогласена нищожността на нотариалния акт от 2006г. на нотариус М.М., поради липса на пълно ръкописно изписване на трите имена на пълномощника и купувача под поставените подписи. Предявени са и евентуален иск по чл. 124 ГПК-да се признае за установено по отношение на Б. С., че ищецът е собственик на 1/2 ид. част от описания УПИ с площ 360 кв.м, ведно с построените в него жилищни сгради, по силата на наследствено правоотношение, възникнало със смъртта на Г. Р. Л., починал на 24.02.1999г. и евентуален иск по чл. 79 от ЗС-да се признае за установено по отношение на Б. С., че ищецът е собственик по силата на придобивна давност на 1/2 ид. част от описания УПИ, ведно с построените в него жилищни сгради, който имот е бил продаден на ответницата, чрез описания нот.акт по дело № 357/2006г. на нотариус М.М. и който имот ищецът владее от 24.02.1999г. –от датата на смъртта на баща си до момента. С определение № 3733/10.11.2023г. по гр.д.№ 2673/2023г. състав на РС-Перник е прекратил, като недопустимо, производството. Съдът е приел, че спорът за съсобствеността на процесните имоти, респ. за действителността на сделката, оформена в нот.акт от 28.07.2006г., с която ответницата Б.С. е придобила 1/2 идеална част от имота, са разрешени със СПН по влязлото в сила решение по чл. 344 ГПК по първа фаза на делбено производство по гр.д. № 03766/2020г. на РС-Перник. Допълнил е, че ищецът е следвало да противопостави в производството по делбата всичките си възражения, включително и това за нищожност на пълномощното, послужило като овластяване от негово име за извършване на сделката. Сезиран с частна жалба от ищеца, съставът на ОС-Перник е споделил мотивите на районния съд за недопустимост на исковете, като е посочил, че непререшаемостта на въпроса за съсобствеността на процесния недвижим имот и за действителността на сделката, оформена с нот. акт от 28.07.2006г. се обуславя от формираната СПН с решението по делбеното гр.д. № 03766/2020г. на РС-Перник, с приключването на което са били преклудирани всички възражения на страните, основаващи се на факти, настъпили преди приключването му и претендирани с настоящата искова молба. С тези мотиви съдът е потвърдил първоинстанционното определение. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване не следва да се допуска на поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Определението не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в явно нарушение на закона; въззивният съд е приложил относимите към спора разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите на съда не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Върховният касационен съд намира, предвид мотивите, с които въззивният съд е аргументирал приложението на чл.130 ГПК, че няма основание атакуваният съдебен акт да се допуска до касационен контрол и на соченото основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът на частния касатор е некоректно формулиран и не е съобразен с решаващите съображения на съда. Предвид това въпросът не е обуславящ и в този смисъл не съставлява общо основание за достъп до касация. Бланкетното твърдение, че питането е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Дори да се приеме от съдържащите се в жалбата и в изложението твърдения, че се иска допускане на касационно обжалване по въпроса: ако в първата фаза на делбата не са предявени спорове за съвместно разглеждане, то може ли тези спорове са бъдат предявени след влизане в сила на решението по допускане на делбата, по този въпрос е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС. Според тази практика решението по чл. 344, ал. 1 ГПК формира СПН по въпросите за наличието на съсобственост върху определен имот, лицата, притежаващи дял в съсобствеността и размера на правата им, като забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, по същество означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали тези права са били релевирани от ответника в съдебното производство или не (решение № 66/16.06.2014г. по гр.д. № 5605/2013г. на I ГО, решение № 112/07.11.2014 по гр.д. №1394/2014г. на II ГО и др.). Постановеното от въззивната инстанция е в съответствие с тази практика, а наличието на съдебна практика изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В допълнение следва да се отбележи, че без всякакво значение за допустимостта/недопустимостта на предявените искове е дали С. Р. се е представлявал в делбеното производство от упълномощен адвокат или от назначен от съда особен представител в случаите на чл. 47, ал.6 ГПК. Несъгласието на жалбоподателя с качеството на осъществената правна защита от особения представител в делбеното производство, не може да предпостави допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО