Определение № 1140 от 27.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2652/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Банка ДСК“ АД срещу решението под №543/25.07.2022г. по в.т.д.№1129/2021г. на САС, 13ти състав, с което е обезсилено решение № 26344 от 10.06.2021г., постановено по гр.д.№6548/2017г. по описа на Софийски градски съд, I-во гражданско отделение, 3-ти състав, в частта му, с която Л. У. А. Ф., гражданин на Великобритания, е осъден да заплати на „БАНКА ДСК“ ЕАД, на основание чл.430 ТЗ, вр. чл.79 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД следните суми: 34 725,73 евро - непогасена главница по договор за кредит от 20.05.2008г. за покупка на недвижим имот, 21 262,29 евро - договорна възнаградителна лихва за период 27.03.2009г. - 25.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 09.03.2018г. до окончателно изплащане и 273,38 евро - такси и разноски за застраховка и сторените по делото разноски, и е прекратено производството по делото.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изтъква, че САС неправилно е приел, че следва да се приложи защитната компетентност при потребителските договори, уредена в раздел 4, чл. 17-19 от Регламент №1215/2012г. / раздел 4, чл. 15-17 от Регламент №44/2001г. Поддържа, че международната компетентност на българския съд може да се учреди на база съдържащо се в договора споразумение за избор на съд и в случая клаузите на чл. 30.1 и чл. 30.2 имат значението на споразумение за пророгация на компетентност по смисъла на чл. 23, т.1 от Регламент /ЕО/ №44/2001г., респективно чл. 25, т.1 от Регламент 1215/2012г. Наред с горното, поддържа, че ако не се приеме, че е налице споразумение за избор на съд, следва да се отчете международната компетентност на българския съд на основание чл. 4, ал.1 т. 2 от КМЧП и чл. 15 от КМЧП, тъй като задължението, възникнало по силата на договора за банков кредит за покупка на недвижим имот от 20.05.2008г., е изплащането на вноските, което се дължи в България. Поддържа, че българският съд разполага с компетентност и съгласно уредената в чл. 7 от Регламента 1215/2012г. специална компетентност като съд по местоизпълнение на задължението. Допълнителен аргумент според касатора е, че след напускането от Великобритания на Европейския съюз и изтичане на преходния период, посочен в Споразумението за оттегляне на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия от ЕС и ЕОАЕ, т.е. считано от 01.01.2021г. не се прилагат разпоредбите относно компетентността на Регламент 1215/2012г. Излага подробни доводи и относно установеното от фактическа страна от съда. С оглед горното претендира допускане до касационно обжалване на решението и отмяната му.

В приложеното изложение поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по посочените материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, позовайки се на чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Преценка дали договорите за кредит, предоставени за покупка на недвижим имот, попадат в обхвата на раздел 4, чл. 17-19 от Регламент №1215/2012г. / раздел 4, чл. 15-17 от Регламент №44/2001г.“, който поддържа, че е от значение за развитието на правото и няма практика по него;

2. „Условията на споразумението за дерогиране на разпоредбите на Раздел 4 от Регламент /ЕС/ №1215/2012г. съгласно чл. 19 от същия регламент са кумулативно или алтернативно изброени?“

Касаторът поддържа и че е налице очевидна неправилност на обжалваното решение по подробно изложените в жалбата съображения, които преповтаря в изложението.

Ответникът по касационната жалба – Л. У. А. Ф. оспорва същата чрез назначения му особен представител адв. И. И. по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 28.10.2022г., като счита, че изложените въпроси не отговарят на изискването на чл. 280, ал .1 от ГПК за допускане до касационен контрол. Заявено е и особено искане да му бъде определено възнаграждение в качеството му на особен представител на ответника.

С обжалваното решение Софийският апелативен съд, сезиран с въззивна жалба от ответника Л. У. А. Ф., гражданин на Великобритания, срещу решение № 26344 от 10.06.2021г., постановено по гр.д. № 6548/2017г. по описа на Софийски градски съд, I-во гражданско отделение, 3-ти състав, с което последният е осъден да заплати на „БАНКА ДСК“ ЕАД на основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД следните суми: 34 725,73 евро - непогасена главница по договор за кредит от 20.05.2008г. за покупка на недвижим имот, 21 262,29 евро - договорна възнаградителна лихва за период 27.03.2009г. - 25.05.2017г., ведно със законната лихва, 273,38 евро - такси и разноски за застраховка, както и разноски, е приел, че между страните е налице правоотношение по описания договор за кредит. САС е приел, че страните не спорят по фактите, установени от първоинстанционния съд, поради което относно описаните доказателства и установената фактическа обстановка по правния спор, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК. САС е приел, че Софийски градски съд не е бил компетентен да се произнесе по предявените искове. Посочил е, че с исковете се търси реално изпълнение на задължения по договор за кредит за покупката на недвижим имот от 20.05.2008г., като ответникът е гражданин на Великобритания, поради което предвид разпоредбата на чл. 17, ал.1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела /чл.15, ал.1, „б“ от Регламент /ЕС/ № 44/2001/, която определя ответникът като „потребител“ и предвид липсата на твърдения и доказателства, че договорът е сключен за обслужване на неговата търговска дейност или професия, компетентността на съда следва да бъде определена при съобразяване на специалните правила по раздел 4, чл. 17- 19 от същия регламент, съответно раздел 4, чл.15-17 от Регламент /ЕС/ №44/2001 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. САС е приел, че съгласно чл. 19, т.1-3 от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. / чл.17, т.1-3 от Регламент /ЕС/ № 44/2001/, разпоредбите на този раздел могат да се дерогират само със споразумение: което е сключено след възникването на спора; което допуска потребителят да предяви иск в съдилищата, различни от този раздел; което е сключено между потребителя и другата страна по договора, и двамата от които по времето на сключване на договора са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава-членка, и което предоставя компетентност на съдилищата на тази държава - членка, при условие че това споразумение не противоречи на правото на тази държава членка. САС е приел, че в случая не е налице споразумение, което е сключено след възникването на спора, поради което уговореното в чл.30.1 и чл. 30.3 от договора не следва да бъде съобразено. Според приетото от САС редът за дерогиране на разпоредбите на раздел 4, чл. 17 - 19 от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. / раздел 4, чл.15 - 17 от Регламент /ЕС/ № 44/2001/, е императивен, което изключва възможността това да бъде постигнато със споразумение, сключено преди възникването на спора, включително и по реда на чл. 25 от Регламент (ЕС) №1215/2012г./ чл.23 от Регламент /ЕС/ № 44/2001/. САС е приел, че не може да се приеме, че специалната компетентност при потребителски договори, уредена в раздел 4, чл.17- 19 от Регламент (ЕС) №1215/2012г. / раздел 4, чл.15-17 от Регламент /ЕС/ № 44/2001/ е дерогирана, както и че не следва да намери приложение разпоредбата на чл.26, ал.1, предл.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. / чл. 24 от Регламент /ЕС/ № 44/2001/, тъй като ответникът не се е явил лично, а е представляван от назначен особен представител. Въззивният съд е приел, че е приложим чл. 18, ал.2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. /чл.16, ал.2 от Регламент /ЕС/ № 44/2001/, според която – другата страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят, което изключва компетентността на Софийски градски съд. Приел е, че след като е констатирана международна неподведомственост на българския съд, решението се явява процесуално недопустимо в обжалваната му част и следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено на основание чл. 15 ГПК и чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК.

ВКС намира, че касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал .1 т. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, който е от значение за изхода на делото, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, значимият правен въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен въпрос от касатора, относно преценка дали договорите за кредит, предоставени за покупка на недвижим имот, попадат в обхвата на раздел 4, чл. 17 - 19 от Регламент (ЕС) № 1215/2012г., е обусловил изводите на въззивния съд, но не отговаря на допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Касаторът поддържа, че основанието за допускане до касация следва да е по чл. 280, ал.1 о т. 3 от ГПК, тъй като според него липсвала практика по въпроса, което не се споделя от настоящия съдебен състав. Решенията на СЕС с предмет тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз са задължителни за всички съдилища в държавите членки. В решението по дело С–348/14 от 9 юли 2015 г. (преюдициално запитване от Judecгtoria Cвmpulung — Румъния — Maria Bucura/SC Bancpost SA) СЕС е приел, че в обхвата на понятието „потребител“ по чл. 2, б. „б“ на Директива 93/13/ЕИО попада физическо лице по договор, сключен с търговец, когато то действа за цели, които са извън неговата търговска или професионална дейност. В решението по дело С–110/14 СЕС от 3 септември 2015 г./Horațiu Ovidiu Costea срещу SC Volksbank Rom вnia SA. / е изразено разбирането относно понятието „потребител“ за договор за кредит, обезпечен с договор за ипотека, сключен с адвокатското дружество в следния смисъл: „Член 2, буква „б“ от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, може да се счита за „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека“. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение 308/29.01.2019г. по т.д.№2931/2017г. и мн. др. Следва да се съобрази и че Директива 2014/17 на ЕП и на Съвета от 4 февруари 2014г. относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010г. задължава държавите членки да транспонират в националното си законодателство уредбата по директивата. От наименованието и предметът й /чл.1/ - създаване на обща рамка за някои аспекти от законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки, които се отнасят до договорите, включващи в обхвата си обезпечени с ипотека или по друг начин потребителски кредити за жилищни недвижими имоти, следва отговор на поставения от касатора въпрос за потребителския характер на договора за кредит за закупуване на недвижим имот, сключен от физическо лице за цели извън професионалната му или търговска дейност, съответно и за приложимостта на разпоредбата на чл. 17, т.1, “б“ и чл. 18, ал. 2 от Регламент /ЕС/1215/2012г. по отношение на такъв договор при определянето на компетентния съд при предявен срещу потребител иск.

Вторият поставен въпрос относно споразумението за дерогиране на разпоредбите на Раздел 4 от Регламент 1215/2012г. и дали условията са кумулативно или алтернативно изброени, също не отговаря на условията за допускане до касационен контрол на решението. Разпоредбата на чл. 19 от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. / е ясна, не е непълна или нуждаеща се от тълкуване, като тя постановява, че разпоредбите на раздела могат да се дерогират само със споразумение: което е сключено след възникването на спора; което допуска потребителят да предяви иск в съдилищата, различни от този раздел; или което е сключено между потребителя и другата страна по договора, и двамата от които по времето на сключване на договора са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава-членка, и което предоставя компетентност на съдилищата на тази държава - членка, при условие че това споразумение не противоречи на правото на тази държава членка. Въззивният съд е приел, че споразумението не може да дерогира приложимостта на разпоредбите, тъй като то не е сключено след възникването на спора, а е инкорпорирано в самия договор, т.е. постигнато е при сключването му, но не са твърдени и установени нито една от другите хипотези по чл.19 от Регламента. САС не е обсъждал дали предпоставките са кумулативни или алтернативно дадени, тъй като нито искът е заведен от потребителя, нито се сочи, че страните са имали местоживеене или обичайно местопребиваване в България при сключване на договора, като за ответника никога не е изтъквано да има такова на територията на страната ни. Следователно не се обосновава от касатора наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване на допълнителния критерий по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК.

Настоящият съдебен състав намира и че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на която се позовава касаторът. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не обуславя очевидна неправилност на решението възприетото от въззивния съд, че въпросът за компетентния да се произнесе по спора съд следва да бъде разрешен съобразно разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Приложимостта на този регламент е уредена в Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, като противно на твърденията на жалбоподателя, в чл. 67, т. 1, б. „а“ от това споразумение изрично е предвидено, че разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 се прилагат по отношение на съдебни производства, образувани преди края на преходния период. Този преходен период съгласно чл. 126 от Споразумението тече от датата на влизането му в сила и приключва на 31.12.2020 година. Процесното дело е образувано преди края на преходния период / през 2017г./, а не след приключването му и горепосоченият Регламент е приложим, както е приел и въззивния съд, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на решението на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК.

С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното съдебно решение. Предвид изхода на спора на касатора не се следват разноски, но следва да му се укаже да заплати възнаграждение на назначения на ответника особен представител по чл. 47 от ГПК, което съобразно цената на исковете и съгласно чл. 9, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и обжалваемия интерес, който е в размер на сумата от 110 045,40 лв., възлиза на сумата от 2 797,50 лв. / ѕ от възнаграждението по чл. 7, ал.2 от Наредбата. Сумата за възнаграждение на особения представител е дължима от ищцовата банка, в тежест на която следва да бъде възложена, в която насока ще му бъде указано внасянето й с настоящото определение.

Воден от горното Върховният касационен съд