Определение № 613 от 03.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 2205/2013 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца К. Ц. Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. И. Н. срещу решение № 20 от 23.01.2013г. по в. гр. дело № 453/2012г. на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 58 от 09.10.2012г. по гр. дело № 142/2012г. на Районен съд Трявна и К. Ц. Д. е осъден да заплати на М. С. А. от [населено място] разноски в размер 300 лв. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният от К. Ц. Д. срещу М. С. А. на основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК връзка с чл. 537 ТЗ иск за признаване за установено дължимостта на следните суми, за които е издадена заповед № 40/28.02.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 55/2012г. на РС Трявна: 11 000 лв. – неизплатена сума по запис на заповед от 05.01.2011г. със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 28.02.2012г. до окончателното изплащане на задължението; 1 070 лв. – разноски по делото, и ищецът е осъден да заплати на ответника направените за първоинстанционното производство разноски в размер 970 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея на основание чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд е процедирал и се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

„1. Може ли да бъде уважен, предявен от ремитента установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, без да бъде изследван въпроса за съществуването на каузално отношение между страните, вида на каузалното правоотношение, връзката между менителничния ефект и конкретното каузално правоотношение?

2. Кому принадлежи тежестта да докаже съществуването на каузално правоотношение между страните, обуславящо менителнично задължение - на ремитента или на поемателя?

3. Допустимо ли е след като веднъж съдът в доклада си по чл. 146 ГПК е определил предмета и способите на доказване, разпределението на доказателствената тежест, да произнесе крайния си съдебен акт в противоречие на това и засягащо съществено правната същност и рамката на служебното начало и компетенциите на въззивния съд при изложени във въззивната жалба оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила?

4. Задължен ли е съдът да изследва наличието на каузално правоотношение между страните, ако никоя от тях не въвежда такова?” В допълнително изложение към касационната жалба касаторът поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по въпроса: „Вменява ли се на кредитора – поемател по записа на заповед абсолютно задължение да установи наличие на каузални отношения във всички случаи, дори когато липсват наведени доводи от страна на длъжника?”

Ответникът М. С. А. чрез процесуален представител адв. Д. А. Д. оспорва касационната жалба и в писмен отговор релевира доводи за правилност на обжалваното въззивно решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като касационната инстанция може да уточни и конкретизира посочените от касатора правни въпроси.

Във връзка с възраженията на ответника, че не е издател на записа на заповед от 05.01.2011г., не е получател на посочената в него сума и не е сключвал договор за заем с ищеца, въззивният съд е приел, че подписите, положени след „подпис на издателя“ и „подпис“ в процесния запис на заповед са изпълнени от ответника М. С. А.. Съдебният състав е направил извод за възникнало между страните валидно менителнично правоотношение по записа на заповед от 05.01.2011г., като се е аргументирал със спазването на предвидената писмена форма и наличието на реквизитите по чл. 535 ТЗ.

Предявеният иск е отхвърлен като неоснователен, респективно решението на Районен съд Трявна е потвърдено от въззивната инстанция по съображения, че ищецът не е представил доказателства за наличие на каузално правоотношение за сумата, дадена на 05.01.2011г., връщането на която е обезпечено с процесния запис на заповед. Въззивният съд е приел, че при изрично оспорване от ответника на получаването на сумата в размер 11 000 лв. по записа на заповед в тежест на ищеца е да докаже, че реално е предал на ответника посочената сума, но поради недоказване на този факт няма основание да се приеме, че ответникът е получил сумата.

Посочените от касатора в изложението към касационната жалба първи, втори и четвърти въпроси са процесуалноправни, отнасят се до предмета на делото и разпределянето на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед и са от значение за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Тези въпроси са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият процесуалноправен въпрос, посочен от касатора, е свързан с правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато докладът на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК е непълен или неточен. Този въпрос е ирелевантен за спора, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция и не е включен в предмета на делото поради това, че във въззивната жалба няма оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в непълен доклад по чл. 146 ГПК. Оплакването на въззивника се отнася до неправилно разпределяне на доказателствената тежест относно съществуването на каузалното правоотношение, за чието обезпечение е издаден процесният запис на заповед, и е предмет на останалите три процесуалноправни въпроса, които са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в горепосоченото Тълкувателно решение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение