Определение № 3038 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 885/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Г., подадена чрез процесуален представител адв. В. П. и по касационна жалба на Върховен касационен съд на Република България, подадена чрез служител с юридическо образование З. С. против различни части от решение № 1193/26.10.2023г., постановено по в.гр.д. № 1401/2023г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваното въззивното решение след ревизия на първоинстанционно решение № 1264 от 13.03.2023г. по гр.д. № 12341/2021г. по описа на Софийски градски съд, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от КЗПЧОС Върховен касационен съд на Република България е осъден да заплати на Г. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] сумата от 1500 лева, представляваща обезщетение за понесени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. № 73351/2017г. по описа на Софийски районен съд, образувано по искова молба на ищеца, предявена на 13.10.2017г. срещу Е. В. И., с която е предявен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК и приключило с определение на ВКС от 19.03.2021г. по гр.д. № 3762/2020г., III ГО, при обща продължителност на производството 3 години, 5 месеца и 6 дни, развило се в три инстанции с две частни производства, като е отхвърлен предявеният от Г. Г. Г. срещу Върховен касационен съд на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над 1500 лева до пълния предявен размер на иска от 1 000 000 лева. В тази част в диспозитива на обжалвания акт липсва произнасяне, който пропуск е поправим по реда на чл. 247 от ГПК след връщане на делото на САС. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваните части от решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Г. Г. Г. отправя искане решението в отхвърлителната част да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеният иск да бъде уважен в цял размер, а Върховен касационен съд – да бъде отменено решението, в частта, с която искът е частично уважен и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеният иск да бъде отхвърлен в цял размер, евентуално определеното обезщетение да се намали до размера от 500 лв. Касационният жалбоподател Г. Г. Г. поддържа, че в обжалвания акт въззивният съд не е обсъдил и анализирал всички факти по делото, в т.ч. личността на ищеца, общественото му положение и среда; здравословното му състояние; как е засегнат начина му на живот – а именно възникване на синдром на родителско отчуждение и ефекта от него; медицинските щети, както и значението на делото за ищеца – най-важното в живота му, от стотиците дотук; инфлационният фактор, както не е обсъдил и установеното с две съдебни експертизи и свидетелски показания, че причинените вреди многократно надвишават обичайните такива. Въпреки установеното неправомерно проточване на делото и нерешаването му в разумен срок, въззивният съд не е определил адекватна компенсация за понесените от ищеца вреди. Поддържа също, че безпристрастността на ВКС като последна инстанция, разглеждаща дело с голям материален интерес срещу ВКС е поставена под въпрос. Ответникът по касация Върховен касационен съд на Република България не е подал отговор на тази касационна жалба. Касационният жалбоподател Върховен касационен съд на Република България поддържа, че въззивният съд не е отчел обстоятелството, че пред касационната инстанция не е допуснато забавяне на производството; обективни обстоятелства като наличието на световна здравна криза, както и натовареността на въззивния съд; характера на производството; че общата продължителност на производството от 3 години и 6 месеца не може да се счита за надвишаваща разумния срок за разглеждане на делото на база предвидените в ГПК срокове и всички обективни обстоятелства, които съдът няма как да предвиди и предотврати; че в едномесечен срок са постановени крайните актове на всички инстанции. Поддържа също, че в обжалвания акт критериите, изпълващи в съдържателно отношение понятието справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД са изброени от въззивния съд само бланкетно, без изложени съображения какво е конкретното проявление на всеки един от тях в правната сфера на ищеца и конкретното неблагоприятно засягане на същия. Не са посочени и обективните показатели, послужили за определяне размера на обезщетението. Позовава се, че той не съответства на установените по делото факти, а ответникът няма никакъв принос за продължителността на производството. Игнорирал е в тази насока, че продължителността на производството се дължи на процесуални действия пред друг съдебен орган, а преценката на съда, че производството по спор за родителски права трябва да е с продължителност около две години е произволна и не е подкрепена с конкретни параметри или ясни аргументи. Липсват мотиви и по факти, установяващи пряка причинна връзка между действията на касационната инстанция и настъпилия деликт за ищеца. В писмен отговор на касационната жалба на ВКС ответникът по касация Г. Г. Г. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване в тази част. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение, в обжалваната от ВКС част е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. Прокуратурата на Република България не изразява становище по постъпилите касационни жалби. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащи на касационно обжалване части на съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към всяка е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установени следните факти: гр.д. № 73351/2017г. на СРС е образувано по иск на Г. Г. Г. срещу Е. В. И. с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК, депозиран на 13.10.2017г., по който на 05.07.2018г. е постановено съдебно решение. По въззивна жалба на Г. Г. е образувано в.гр.д.№ 13423/2018г. на СГС на 12.10.2018г., а въззивното решение постановено на 24.08.2020г. По касационна жалба на ищеца е образувано гр.д. № 3762/2020г. на 26.11.2020г. пред ВКС, по което на 19.03.2021г. е постановено определение, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Общата продължителност на производството по чл. 127, ал. 2 от СК е 3 години, 5 месеца и 6 дни. Г. Г. е депозирал на 12.05.2021г. искане по реда на Глава трета „а“ от ЗСВ и по образуваната преписка пред ИВСС е постановен отказ от изплащане на търсеното обезщетение. При тези факти, от правна страна въззивният съд, изхождайки от характера на съдебното производство – спор относно родителски права по отношение дете на 10-11 години и установената по делото обща продължителност на същото от 3 години, 5 месеца и 6 дни, формирал извод, че производството е продължило по-дълго, отколкото следва да приключи дело с такъв предмет. Приел, че разумен за производства от това естество е срокът от не повече от две години, освен при наличие на непреодолими пречки. Съобразил, че производството е със средна по степен сложност, доколкото в хода му е необходимо да се съберат данни и да се установят всички обстоятелства, от значение за определяне на родителския капацитет на двамата родители – да се изготвят и приемат социални доклади и експертизи, да се изслушат родителите и детето, което е било над 10- годишна възраст. Отбелязал, че не е установено ищецът да е причинил с поведението си забавяне на производството, както и че залогът му е висок, доколкото става въпрос за осъществяване на родителските права и отношения с детето му. Като основателен приел доводът на ищеца за липса на вътрешноправни средства за ускоряване на производството, доколкото при подаваните двукратно молби по чл. 255 от ГПК за насрочване на въззивното дело в по-кратки срокове обосноваността на забавянето по смисъла на чл. 257, ал. 2 от ГПК се преценява от гледна точка възможностите на конкретния съд и докладчик, а не от гледна точка на критерия за разумен срок на производството. За доказани по делото приел обичайните вреди от забавяне на производството, което в случая не е прекомерно. В тази връзка взел предвид краткия срок /два месеца и половина от образуването на делото/, в който са постановени привременни мерки, с които е постановено родителските права да се упражняват от майката, определен е режим на лични отношения с бащата; че до този момент детето не е живяло с ищеца. Отбелязал, че неизпълнението на постановените мерки не е установено да се дължи на неразумния срок на протичане на делото, от което извел, че твърдяните вреди под формата на настъпил у детето синдром на родителско отчуждение спрямо ищеца не са в причинна връзка със забавянето на производството. За недоказани приел също и твърдяните вреди под формата на накърняване бизнес репутацията на ищеца. Съобразил и данните, че по време на висящото производство срещу ищеца е било образувано дело за домашно насилие, което неминуемо приел, че се е отразило на психическото и емоционалното му състояние и е предизвикало стрес и безпокойство. Такъв фактор в посочения период са били и влошените отношения с майката на детето и неразбирателства по повод родителските права и осъществяване на лични отношения. Посочените обстоятелства приел, че са допринесли за преживения от ищеца стрес, но отрекъл тези негативни преживявания да са в причинна връзка с вредоносните действия на държавата по повод конкретното съдебно производство. Изтъкнал, че държавата не отговаря за всички психически неудобства, преживени от ищеца по време на производството, а само за тези, предизвикани от неговото забавяне. Същото отнесъл и за стреса като причинител на заболявания у ищеца. Изтъкнал, че стресът е отключващ фактор и възможна причина за констатирания рецидив на онкологично заболяване, повишени стойности на кръвното налягане, ритъмни смущения с нарушение на вестибуларната функция, но приел, че по делото не е установено причина за натрупания при ищеца стрес да е единствено забавеното производство. Отчитайки необходимия баланс между интересите на лицето без забавяне и в разумен срок да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане и решаване на делото, достигнал до извод, че предявеният иск е доказан по основание – накърнено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, поради което има право на обезщетение за вредите от забавянето. Забавянето определил на една година и пет месеца повече от срока, който приел за разумен, за което държавата отговаря само за причинените от нея вреди. При определяне размера на обезщетението съдът взел предвид конкретно установените по делото обстоятелства – интензивността и продължителността на търпените вреди, пряко произтичащи от продължителното производство, които обосновали извода за справедлив размер на обезщетението от 1500 лв. До този размер приел предявения иск за доказан и по размер, като за разликата до пълния предявен размер, приел същия за неоснователен, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Г. Г. Г. обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ Дали при определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди установеният в разпоредбата критерий „справедливост” изисква обезщетението да е глобално и да съответства на установените по делото конкретни обстоятелства, включително здравословни вреди /у ищеца и семейството му/, породени и от синдром на родителско отчуждение, наведени като основание на иска, които обуславят тези вреди? 2/ Дали при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва да вземе предвид всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение? 3/ Дали при постановяване на решението съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, от значение за размера на вредите, настъпили след предявяване на иска /чл. 235, ал. 3 от ГПК/, тъй като продължаващите в хода на процеса болки и страдания не са ново правопораждащо основание? 4/ Следва ли съдът в своите мотиви да посочи величината /размера/, спрямо която прилага намаляването, спрямо размера на паричното обезщетение, предявен с исковата молба? 5/ Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди – към 2018-20г., когато са настъпили или към настоящия момент, когато те продължават или към момента на преодоляването на страданията или окончателното стабилизиране на състоянието на пострадалия в бъдеще, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителния характер на законната лихва? 6/ Представлява ли неоснователно обогатяване присъденото обезщетение от 1500 лв. за неимуществени вреди, при положение, че то дори не покрива направените в производството разноски от ответника, т.е. той не само не се обогатява, а обеднява, което е в противоречие с принципите на ЕСПЧ за справедлив достъп до правосъдие, т.е. воденето на съдебен процес, което да не е непосилно за страна по него и да не я обезкуражава да търси правата си, в съответствие с осъдителни решения на ЕСПЧ? 7/ Дали при определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди установеният в разпоредбата критерий „справедливост” изисква обезщетението да съответства на установените от практиката на Европейските съдилища и ЕСПЧ, като приоритетна пред националните /вкл. национални критерии за справедливост/, при конкретните обстоятелства? 8/ Дали при определяне размера на обезщетението, подобно присъдени обезщетения за неимуществени вреди на юридически лица - здравословни вреди на семейството на ищеца, породен и от синдром на родителско отчуждение у детето му, т.е. засягащи много хора — трябва да се съобрази този факт? Твърди, че така поставените въпроси са разрешени в обжалвания акт в отклонение от задължителната на ВКС, обективирана в т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968г.; т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, както и ТР № 1/01.08.2022г. на ОСГК на ВКС; Решение № 276 от 06.11.2017г. по гр.д. 106/2017г. на ВКС, IV ГО; Решение № 210 от 15.01.2019г. по гр.д. 174/2018г. на ВКС, III ГО; Решение № 122 от 28.10.2020г. по гр.д. 611/2020г. на ВКС, III ГО; Определение № 50744 от 19.10.2022г. по гр.д. 732/2022г. на ВКС, III ГО; Решение № 230 от 07.11.2013г. по гр.д. 1630/2013г. на ВКС, III ГО; Решение № 66 от 29.05.2017г. по гр.д. 1464/2016г. на ВКС, II ТО; Решение № 112 от 21.06.2017г. по гр.д. 60334/2016г. на ВКС, I ГО; Решение № 71 от 11.07.2023г. по гр.д. 3713/2022г. на ВКС, IV ГО; TP № 1 от 01.08.2022г. на ОСТТК на ВКС; Решение № 1 от 27.03.2012г. по гр.д. 1106/2010 г. ВКС, IV ГО; Решение № 51 от 23.06.2016г. по гр.д. 3471/2015г., IV ГО; Решение № 260048 от 07.12.2022г. по гр.д. 542/2019г., IV ГО; 9/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и изложи мотиви по всички доводи на въззивника във въззивната жалба? Твърди наличие на противоречие на Решение № 59/14.04.2015г. по гр.д. № 4190/14г., ВКС, IV ГО; Решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г., ВКС, II ТО; Решение № 114/15.05.2010г. по гр.д. № 4232/08г., IV ГО; Решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/10г., IV ГО; Решение № 157/08.11.2011г. по т.д. № 823/10г., II ТО; Решение № 36/24.03.2014г. по т.д. № 2366/13г., II ТО; Решение № 283/14.11.2014г. по гр.д. № 1640/14г., IV ГО; Решение № 126/09.05.2011г. по гр.д. № 421/09г., IV ГО; Решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/10г., IV ГО; Решение № 237/24.06.2010г. по гр.д. № 826/09г., IV ГО; Решение № 161/04.10.2016г. по т.д. № 2220/15г., II ТО; Решение № 392/10.01.2012г. по гр.д. № 891/10г., I ГО; Решение № 22/29.06.2017г. по гр.д. № 2113/16г., I ГО, в които се приема, че въззивният съд е длъжен да направи собствена преценка на събраните доказателства и на доводите на страните във въззивната жалба. Касаторът Върховен касационен съд обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ Следва ли да се ангажира отговорността за вреди по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ на ВКС, когато от събраните доказателства по делото не се установява принос на конституирания ответник в общата забава на процесното производство? Твърди противоречие с Решение № 50258/16.12.2022г. по гр.д. № 4461/2021г. на ВКС, III ГО. 2/ Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и процесуалния въпрос длъжен ли е въззивният съд да прецени всички конкретно, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД? По този въпрос сочи противоречие с разрешенията дадени в ППВС № 4/23.12.1968г. и практиката по Решение № 272/27.01.2020г. по гр.д. № 924/2019г., IV ГО; Решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г., IV ГО; Решение № 19/23.07.2019г. по гр.д. № 2026/2018г., III ГО – да се извършва преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. 3/ Кои са критериите и какво е съотношението между тях, когато се определят вредите, съответно обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС? Позовава се на противоречие с практиката по Решение № 306/2018г. по гр.д. № 4482/2017г. на ВКС, IV ГО. За да се произнесе по твърдението на всеки от касаторите за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотези на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК и по двете касационни жалби, съдът съобрази следното: Поставените и от двете страни въпроси по същество се свеждат до приложението на чл. 52 от ЗЗД вр. чл. 2б от ЗОДОВ и доводите на всеки от касаторите относими към размера на обезщетението за понесени неимуществени вреди от накърненото право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, критериите за определянето му, вида на вредите подлежащи на обезщетяване, както и за правомощията на въззивния съд по чл. 269 от ГПК в този контекст. По тях е формирана задължителна практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/23.12.1968г. и т. 3 и т. 1 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, както и практика по реда на чл. 290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по "справедливост", по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: обща продължителност на производството; предмет; неговата фактическа и правна сложност; поведението на страните и техните процесуални представители – ангажираността на страната в съдебното производство; поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи; както и други факти, които имат значение за правилната преценка за "разумност" на срока. Значение има и обстоятелството повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната; значението на делото за страната, вкл. вида и размера на спорния интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. В конкретния случай въззивният съд е разрешил поставените от страните въпроси в съответствие с константната практика на ВКС. В решението си съдът е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а именно: спор относно родителски права; при средна фактическа и правна сложност на делото; вида и обема на необходимите процесуални действия на съда и на страните за изясняване на релевантни с оглед интереса на детето обстоятелства; обща продължителност на производството от 3 години, 5 месеца и 6 дни; липса на съпричиняване на забавянето от страна на ищеца; липсата на вътрешноправни средства на разположение на страната за ускоряване хода на производството. Изводът на съда за продължителността на съдебното производство над разумната е направен въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства и след съвкупната им преценка. При определяне размера на обезщетението въззивният съд освен всички описани обстоятелства, съобразил високата степен на важност на производството за ищеца – за упражняване на родителски права и отношенията му с детето и начина, по който продължителността на същото се е отразила на психическото и емоционално състояние на увредения, за да обоснове извод за понесени от ищеца типични, обичайно търпими вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с продължителността на съдебното производство над разумния срок /1 година и 5 месеца/, като приел за недоказани по делото вредите над обичайните да са пряко следствие именно от бездействието на държавата по задължението й да създаде необходимата организация за решаване на делото с приоритет. Въз основа на безспорни между страните факти и установени след съвкупна оценка на всички доказателства /писмени, гласни такива и експертни заключения/, приел, че по делото не е установено претендираните вреди под формата на развит у детето синдром на родителско отчуждение; накърняване на бизнес репутацията на ищеца; влошаване на здравословното състояние на ищеца да са пряка и непосредствена последица именно от допуснатия неразумен срок на производството. Ето защо определил обезщетение в присъдения размер за обичайните вреди, произтекли пряко от накърненото право на разглеждане и решаване на гражданско дело в разумен срок. Така определеният от въззивната инстанция размер на присъденото обезщетение е основан на цялостната преценка на всички правнорелевантни обстоятелства, приети за установени по делото, при приложение на законовите критерии по чл. 2б от ЗОДОВ и стандартите, които ЕСПЧ е установил за правно значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Ето защо по делото не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Обжалваното решение е съобразено и не е в противоречие с релевантната за случая съдебна практика. Част от цитираната от касатора Г. Г. практика на ВКС /формирана по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ; чл. 226, ал. 1 от КЗ/отм./; чл. 45 от ЗЗД/ е неотносима към разглеждания случай поради различния предмет на делото, обуславящ разрешение на база различна фактическа и правна страна на всеки спор. Единствено в Решение № 122 от 28.10.2020г. по гр.д. 611/2020г. на ВКС, III ГО, предмет на разглеждане е бил иск по чл. 2б от ЗОДОВ, по който е установено, че наказателно производство е продължило 9 години и 4 месеца. В това решение е даден отговор, че искът по чл. 2б от ЗОДОВ предвижда право на обезщетение за нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок и е самостоятелен иск, различен от този по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Първият съгласно мотивите към т. 1 от ТР № 1 от 27.11.2023г. по т.д. № 1/2022г. на ОСГК на ВКС има различен предмет, различни са обективните предели на СПН в сравнение с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. А съгласно мотивите към т. 2 от същото ТР при специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, въз основа на предпоставките по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ като в тази връзка следва да вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за размера на това обезщетение във всеки конкретен случай /по гр.д. 611/2020г. на ВКС, III ГО е установено, че наказателно производство е продължило 9 години и 4 месеца/. Следва в тази връзка да се отчете, че приложението на чл. 52 от ЗЗД е конкретно във всеки реален случай и зависи от предмета на делото и от действително установените релевантни факти, различни по всяко дело, както и от самостоятелната им преценка от страна на съдебния състав, който я извършва по свое вътрешно убеждение в изпълнение на регламентираното в чл. 12 от ГПК правило. По първия поставен от касатора Върховен касационен съд въпрос за значението на приноса на конституирания ответник в общата забава на производството, също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В мотивите към ТР № 5 от 15.06.2015г. по т.д. № 5/2013г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че според чл. 7 от КРБ държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, като основополагащ принцип за функционирането на държавата. Отговорността е на държавата, а не на отделните нейни органи и длъжностни лица. Разпоредбата на чл. 2 от ЗОДОВ също изрично определя държавата като длъжник по материалното правоотношение. Тя отговаря за причинените вреди. Съдът и другите правозащитни органи представляват държавата като процесуални субституенти. ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията права, както и едно от вътрешноправните средства за защита по смисъла на чл. 35, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. По чл. 2 от ЗОДОВ държавата носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Според чл. 4 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Това задължение на държавата произтича и от Конвенцията. Дори само един правозащитен орган да представлява държавата, то това не би могло по никакъв начин да наруши принципа за пълно обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността на държавата по исковете с правно основание чл. 2 от ЗОДОВ, независимо от правозащитния орган, който я представлява, се определя съобразно всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Тази отговорност е обективна и законодателят е предвидил държавата да се представлява от различни органи по искове за обезщетение за вреди, включително и от съда, за да променят практиката си и да се предотврати за в бъдеще нарушаване правата на гражданите. Това разрешение е приложимо и по исковете с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ. Когато същият е предявен срещу един орган на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, той не отговаря в качеството му на конкретна инстанция и до размера на приноса си в противоправния резултат, а в качеството си на процесуален субституент на държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането под формата на нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и тази отговорност също се подчинява на общия принцип на пълно обезщетяване, без възможност за разделянето й на части. Ето защо повдигнатият въпрос за приноса на съда, срещу който искът по чл. 2б от ЗОДОВ е бил предявен, не е бил включен в предмета на делото, нито е обусловил решаващите правни изводи на въззивната инстанция и изхода на конкретното дело, поради което съдебният състав приема, че не е установено наличие на общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е налице и твърдяното от касатора допълнително основание обуславящо приложно поле на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса. Цитираното от касатора решение гр.д. № 4461/2021г. на ВКС, III ГО е постановено по предявен иск за солидарно осъждане на всички съдилища, допуснали разглеждане на гражданско дело в трите инстанции в неразумен срок. С извод за липса на доказано съпричиняване на вредоносния резултат от ответниците, искът срещу ответниците СРС и ВКС е отхвърлен, като е уважен този срещу СГС. В обжалваното решение не е разгледан иск предявен срещу няколко ответници по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ, поради което даденото в този смисъл разрешение е неотносимо към разглеждания случай. Въпросът за приноса на конституирания ответник в хипотеза на предявен иск срещу един съд, в общата забава на производството не е разглеждан и не е разрешен, поради което противоречие на обжалваното решение с тази практика е изключено да е налице. Наличието на установена съдебна практика по поставените и от двете страни въпроси, която е ясна и не са налице основания за изменението й поради изменение на закона или на обществените отношения изключва основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК от друга страна е налице когато без извършване на допълнителна проверка от съдържанието на самия акт може да бъде констатиран такъв тежък порок, който го прави нетърпим за правовия ред. В случая жалбоподателят ВКС основава твърденията си за очевидна неправилност с доводи за процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, които не могат да бъдат обсъждани без да се навлезе по съществото на спора, което в производството по чл. 288 от ГПК е недопустимо. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение