Определение № 122 от 10.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1151/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. К. срещу решение №68 от 20.02.2020 г. по в.т.д.№742/2019 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №91 от 29.07.2019 г. по т.д.№89/2018 г. на ОС Хасково в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. А. К. срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД иск по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумата от 20 000 лв. до сумата от 40 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП от 03.02.2018 г., ведно със законната лихва от 08.06.2018 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните въпроси, за които се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Кореспондира ли размерът на приноса на пострадалия за настъпване на ПТП, с броя на извършените действия и/или бездействия, както от негова страна, така и от страна на виновния водач на МПС, станали причина за настъпване на произшествието. 2. При по-голям брой неправилни действия и/или бездействия от страна на водача на МПС, може ли решаващият съд да определи размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, в степен от Ѕ или по –голяма. 3. Може ли съдът да прилага разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, когато ответникът е сторил такова възражение с отговора на исковата молба, но не е провел пълно доказване на това обстоятелство в хода на процеса. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия. Посочил е, че спорни въпроси във въззивното производство, са тези относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищеца и относно размерът на приноса на пострадалия към вредоносния резултат. Отчитайки заключенията на съдебно-медицинската и съдебнопсихиатричната експертизи, които установяват по категоричен начин причинените на ищеца травматични увреждания, получени от него в резултат на процесното ПТП и негативното отражение на ПТП върху психическото състояние на ищеца, както и съобразявайки разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, вземайки предвид вида и характера на уврежданията на ищеца, вкл. и твърдените и доказани от събраните гласни доказателства съпътстващи травмата неудобства, притеснения, стрес и пр., продължителността и интензивността на претърпените от ищеца болки и страдания, свързани с процеса на възстановяване, претърпяната оперативна интервенция, а така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната практика, е достигнал до извод, че сумата от 60 000 лв., представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди. По направеното възражение за съпричиняване, е изложил съображения, че ищецът с поведението си е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат: ищецът е пресичал пътното платно на необозначено за това място, на което няма тротоар, а зелена площ и мантинела, в нарушение на разпоредбата на чл.113 ал.1 от ЗДвП; пешеходецът, в нарушение на чл.114, т.1 от ЗДвП е „изскочил“ внезапно на пътното платно, на място, на което водачът е нямал възможност да го види /1-2м. пред автомобила/; пресичането е осъществено в 4ч. сутринта, като ищецът е могъл да съобрази приближаващото се пътно превозно средство и от светлините на фаровете. Посочил е, че за да е налице съпричиняване по смисъла на закона, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал виновно, а с оглед описаното поведение на ищеца, безспорно, същият е създал условия и е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл и анализирайки и поведението на водача на МПС, който не е превишил разрешената скорост – 50км/ч. и е реагирал своевременно, но не е съобразил скоростта на МПС с временната пътна обстановка – кръстовище, мокър път и недостатъчно улично осветление и съпоставяйки поведението му с това на ищеца, е счел, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е в по-висока степен и следва да бъде определен в съотношение 2/3. С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, поставените в изложението първи и втори въпроси са обусловили решаващата воля на съда, но по отношение на тези въпроси не е осъществено поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за извършените от пострадалия нарушения, които са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото действия на всеки от участниците в ПТП, като степента на обективния принос на пострадалия е определена след отчитането на поведението му като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените първи и втори въпроси. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по третия от въпросите. С този въпрос, израз на поддържаната от касатора теза за липса на доказателства за наличие на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора, в полза на касатора не се дължат разноски. Предвид липсата на доказателства за направени разноски, такива не се следват и на ответника по касация. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,