Определение № 50010 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2592/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3058/15.04.2022 година, подадена от Г. А. Т., срещу решение № 25/28.02.2022 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 10/2022 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Апелативен съд П. е потвърдил първоинстанционното решение № 260 955/13.10.2021 година на Окръжен съд Пловдив, ІV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1346/2020 година в частта му, с която е отменено дарението извършено от П. Г. Т. и А. П. Т., в полза на сина им Г. А. Т., обективирано в нотариален акт за дарение на недвижим имот № том, рег. №, дело № 487/2016 година на С. Х.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под № в регистъра на Нотариалната камара, на следния недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор, по КККР, одобрени със заповед РД-18-48/03.06.2009 година. на ИД на АГКК, с адрес на имота: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „“, ет., ап., който самостоятелен обект се намира в сграда №, разположена в поземлен имот с идентификатор; с предназначение на самостоятелния обект: жилищна, апартамент; брой нива на обекта: 1; с посочена в документа площ от м 2; ниво: 1; стар идентификатор: няма; при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж:; под обекта:. 12; над обекта:; заедно с прилежащите части: изба №, с площ от м 2 и % идеални от общите части на сградата, поради отказ на дарения да дава издръжка на дарителите, от която те се нуждаят. Съгласно препис-извлечение от акт за смърт № 0382/04.08.2022 година на [община] Г. Т. е починала на 04.08.2022 година, като видно от удостоверение за наследници № 6-1000-820/23.09.2022 година на същата община е оставила за свои законни наследници съпруга си А. П. Т., а също така и синовете си Г. А. Т. и П. А. Т.. По силата на чл. 27, ал. 1, във връзка с чл. 441, т. 1 от СК със смъртта на П. Г. Т. се прекратява съществуващата между нея и А. П. Т. съпружеска имуществена общност, като по силата на чл. 28 от СК дяловете на съпрузите от общността са равни. С оглед на това А. П. Т. би притежавал 1/2 идеална част от дарения имот в резултат на прекратената съпружеска имуществена общност. Евентуално притежаваната от П. Г. Т. 1/2 идеална част от имота би се разпределила между нейните наследници при равни части за всеки един от тях-чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗН. Предвид на това всеки от тях би имал по 1/6 идеална част от имота. При това общо притежаваната част от имота от А. П. Т. би била 4/6 идеални части. Всеки един от тримата наследници на П. Г. Т. я замества като страна-ищец по предявения иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД до размера на придобитите части от наследството. Такова заместване обаче е невъзможно по отношение на Г. А. Т., който е насрещна страна-ответник по иска. В неговия случай е налице сливането на качеството на ищец и ответник в производството, което води до недопустимост на същото. Поради това с постановеното по делото определение № 50 212/09.03.2023 година обжалваното е обезсилено по отношение на придобитата от Г. А. Т. 1/6 идеална част от наследството, като производството в тази му част е прекратено. Същевременно с молба вх. № 6841/11.08.2022 година А. П. Т. е направил отказ по чл. 233 от ГПК от предявения от него срещу сина му Г. А. Т. иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД. Доколкото този отказ се прави след смъртта на П. Г. Т. е прието, че той обхваща не само първоначално притежаваната от А. П. Т. идеална част от имота, предмет на дарението, но и тази придобита по наследство от починалата му съпруга. Налице е отказ за 4/6 идеални части от имота. Този отказ е възможен по всяко време на производството до влизането в сила на постановеното по спора решение, като съдът не може да извършва контрол на причините, поради които той е направен, освен ако не възникне спор за това. Като последица от отказа съдът се счита десезиран със спора като трябва да прекрати производството по делото, а ако по него е постановено невлязло в сила решение то подлежи на обезсилване. С оглед на това с посоченото по-горе определение от 09.03.2023 година касационният съд е обезсилил обжалваното решение по отношение на 5/6 идеални части от имота, предмет на дарението, като е прекратил производството в тази му част. Като страна по делото в качеството му на наследник на починалата П. Г. Т. е конституиран законният й наследник П. А. Т. до размера на придобитата по наследство 1/6 идеална част. Същият е бил уведомен за конституирането му като страна по делото. Предвид изложеното по-горе производството пред настоящия съдебен състав на ІV г. о. на ГК на ВКС е висящо по отношение на частта от решение № 25/28.02.2022 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 10/2022 година, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260 955/13.10.2021 година на Окръжен съд Пловдив, ІV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1346/2020 година в частта му, с която е отменено дарението извършено от П. Г. Т. (починала в хода на производството и заместена от сина си П. А. Т.) в полза на сина й Г. А. Т., обективирано в нотариален акт за дарение на недвижим имот № том, рег. №, дело № 487/2016 година на С. Х.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под № в регистъра на Нотариалната камара, за 1/6 идеална част от дарения имот. В касационната си жалба Г. А. Т. излага доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна в тази част и постановяването на ново, с което предявеният срещу него от П. А. Т., в качеството му на правоприемник на П. Г. Т. иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответницата по касационната жалба П. Г. Т. (заместена в хода на производството от сина си П. А. Т. за съответната му наследствена част) е подала отговор на същата с вх. № 4617/10.06.2022 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 25/28.02.2022 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 10/2022 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение. Г. А. Т. е бил уведомен за обжалваното решение на 15.03.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3058/15.04.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на въззивното решение съставът на Апелативен съд П. е изложил съображения, че по отношение на това дали дарителите имали трайна нужда от издръжка, която да била съществувала към датата на поискването и/или към момента на приключване на устните състезания по делото, в производството били събрани многобройни доказателства. От две удостоверения на НОИ-ТП П., две удостоверения на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] и две експертни решения на ТЕЛК-П. се установявало, че А. П. Т. бил инвалидизиран пожизнено поради общо заболяване-глухонемота, за което получавал лична пенсия поради общо заболяване в размер на 300.88 лева за февруари 2020 година и финансова подкрепа на основание чл. 70 от ЗХУ в размер на 64.83 лева месечно, а П. Г. Т. била инвалидизирана пожизнено поради общо заболяване-глухота, за което получавала лична пенсия поради общо заболяване в размер на 252.34 лева за февруари 2020 година и финансова подкрепа на същото основание в размер на 67.65 лева месечно. При доказателствена тежест, лежаща върху Г. А. Т., да установи обстоятелствата, от които черпи благоприятни последици, той не бил ангажирал доказателства, че А. П. Т. и П. Г. Т. получавали други доходи, че притежавали недвижими вещи или движими такива на голяма стойност, от които можели да реализират допълнителни приходи, поради което въззивният съд приемал това обстоятелство за недоказано. Въззивният съд не кредитирал показанията на свидетелка Ц. Б. на която А. П. Т. бил споделял, че имал няколко декара лозе, тъй като тя признавала, че от три години няма никаква връзка с Т. и се била виждала с тях само един път през май 2021 година във връзка с настоящото дело, като в производството не бил установен обективният факт за притежание на такава земеделска земя, нейното местонахождение и състояние в момента, както и възможността да бъде източник на доходи. Затова и при липса на доказателства за изменение на обстоятелствата от февруари 2020 година до настоящия момент следвало да се приеме, че двамата ищци имали общ нетен месечен доход от 685.70 лева (365.71 лева за А. П. Т. и 319.99 лева за П. Г. Т.). По делото било установено, че на 30.11.2018 година А. П. Т., а на 08.03.2019 година той и П. Г. Т. били сключили с „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] два договора за кредит за текущо потребление със срок на издължаване 30.11.2028 година и месечна погасителна вноска от 111.69 лева и съответно със срок на издължаване 08.03.2026 година и месечна погасителна вноски от 142.78 лева и срок на издължаване 10.01.2028 година, т. е. всеки месец те правели и ще продължавали да правят разходи за погасяване на задълженията си по тези договори в общ размер на 254.47 лева. Видно от фискални бонове от „А1 България“ ЕАД [населено място], системни бонове от „Български пощи“ ЕАД [населено място], за плащания по фактури на „ЕВН Електроразпределение“ ЕАД и „ВиК“ ЕООД [населено място] и разписки от „Изипей“ АД [населено място], за плащания към „ВиК“ ЕООД [населено място] и „ЕВН Електроразпределение“ ЕАД, Т. правели периодични месечни плащания за потребена от тях електрическа енергия, вода и телекомуникационни услуги в различен размер. При отчитане на извършените от Т. разходи следвало да се имат предвид и сумите, давани за лекарства, които били необходими с оглед тяхната възраст (78 години и съответно 77 години) и здравословно състояние, въпреки че не били ангажирани доказателства за направени разходи за конкретни лекарства, както и тези за дрехи, обувки, транспорт, храна, дребни поправки в жилището, поправка или закупуване на нови електроуреди и аксесоари, социални и културни мероприятия и други необходими разходи за осигуряване на нормалното им съществуване. По делото не били събрани доказателства за размера на средствата, необходими за покриване на месечните разходи на Т. от февруари 2020 година, когато твърдели, че били поканили Г. А. Т. да им плаща издръжка, до датата на последното по делото съдебно заседание пред въззивната инстанция, поради което въззивният съд намирал, че този факт следвало да бъде установен от официално обявените данни на НСИ [населено място], според които за третото тримесечие на 2021 година средният потребителски разход на член от домакинство възлизал на 1542.68 лева, в която сума били включени храна, напитки, тютюневи изделия, облекло, обувки, жилища, вода, електроенергия и горива, жилищно обзавеждане и поддържане на дома, здравеопазване, транспорт, съобщения, разходи за свободно време, културен отдих и образование, данъци, изплатен дълг и други разходи, в които не следвало да се включат разходи за социални осигуровки, регулярни трансфери към други домакинства и влог, но при съобразяване с факта, че вноските за заем на Т. са в размер на 254.47 лева, докато в данните на НСИ [населено място] били предвидени такива от 37.27 лева, при аритметичното събиране и изваждане на посочените компоненти средният потребителски разход на всеки от ищците на тримесечна база бил 1478,92 лева, средният необходим разход на един от тях месечно е 492.98 лева, или 985.96 лева за двамата ищци. Предвид икономическите процеси в страната за последните години въззивният съд приемал, че към момента средностатистически необходимите средства за поддържане на нормално съществуване на човек в Република България били поне в горепосочения размер, а дори в повишен, поради което при получавания от Т. общ среден нетен месечен доход от 685.70 лева и необходимия разход от 985.96 лева следвало да се направи извод, че приходите им били значително по-малко от разходите, поради което още към февруари 2020 година, те били имали нужда от издръжка и тази нужда била трайна и съществува както към момента на подаване на исковата молба в съда (14.05.2020 година), така и към настоящия момент. Видно от приложената към исковата молба покана от 30.10.2019 година, П. Г. Т. и А. П. Т. били уведомили сина си Г. А. Т., че след като извършили дарение в негова полза с процесния договор били изпаднали в изключително затруднено материално положение, извършили били разходи за операция на А. П. Т. и им предстояли нови разходи във връзка с лечението му, а доходите им били ниски, поради което го поканили да им заплаща по 300.00 лева месечно, а в случай на неплащане, са го били предупредили, че ще потърсят правата си по съдебен ред. С констативен протокол изготвен на 03.02.2020 година на З. Д.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписана под № в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители е било прието, че поканата на П. Г. Т. и А. П. Т. до Г. А. Т. била връчена редовно на адреса на последния в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „“, ет., ап.. Доколкото първоинстанционното решение в частта, в която било прието, че съставеният на 03.02.2020 година констативен протокол от З. Д.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписана под № в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители по повод молба вх. № 11 407/30.10.2019 година на адвокат С. Л., в качеството й на пълномощник на П. Г. Т. и А. П. Т. за възлагане на основание чл. 18 от ЗЧСИ за връчване на покана до Г. А. Т. бил неверен и бил изключен от доказателствата по делото, било влязло в сила, въззивният съдебен състав приемал, че поканата от 30.10.2019 година не била връчена редовно на Г. А. Т.. Независимо от това въззивният съд, в съответствие с възприетото в правната теория и константната съдебна практика намирал, че отправянето на волеизявление от дарителите до надарения с искане на издръжка не било обвързано от спазване на някаква форма, поради което исковата молба с предявен иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД играела ролята на такава покана, като искането за даване на издръжка било достигнало до знанието на надарения с получаването на препис от исковата молба от назначения по делото особен представител на ответника адвокат Д. на 19.03.2021 година, който разполагал с всички права по отношение на представлявания, с изключение на правото да се разпорежда с предмета на делото, и получавайки преписа от исковата молба, особеният представител приемал и отправеното искане за издръжка. При доказателствена тежест, лежаща върху Г. А. Т., той не бил ангажирал доказателства, че бил заплащал издръжка на дарителите след 19.03.2021 година, поради което въззивният съд приемал това обстоятелство за недоказано. От показанията на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка Ц. Б. се установявало, че Г. А. Т. живеел и работел в Република Ирландия, който факт хармонирал със сведенията на бившата съпруга на ответника М. Т., живееща на установения му постоянен адрес, отразени при връчване на съобщение на Г. А. Т. от окръжния съд. От справка на ОД на МВР-П. от 17.05.2021 година било видно, че в автоматизирания информационен фонд „Граничен контрол“ нямало данни Г. А. Т. да бил напускал територията на страната за периода 30.10.2019 тодина-14.05.2020 година. Доколкото от една страна този период не бил релевантен за спорните по делото факти, а от друга-след 01.01.2007 година данните за пътуванията на българските граждани били непълни предвид Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и приложение правото на всеки гражданин на Европейския съюз да пътува свободно, въззивният съдебен състав приемал, че с това доказателство не се опровергавали вече направените изводи. При съобразяване с ТР № 1/21.10.2013 година, постановено по тълк.д. № 1/2013 година на ОСГК на ВКС и на база на събраните по делото доказателства, както и общоизвестния факт за нивото на възнагражденията и стандарта на живот в Република Ирландия, въззивният съд намирал, че дареният имал достатъчно средства и с даването на издръжка на дарителите си от 300.00 лева месечно нямало да постави себе си и лицата, които бил длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителите, а недавайки им такава, бил проявил непризнателност към тях. На база на събраните по делото доказателства въззивният съд приемал за установено наличието на всички предпоставки от фактическия състав на правото да се иска отмяна на дарение-между П. Г. Т. и А. П. Т. и сина им Г. А. Т. бил сключен договор за дарение на недвижим имот, дарителите имали трайна нужда от издръжка и с подаване на исковата молба през май 2020 година те били отправили искане до дарения да им осигурява такава, което той не бил направил, въпреки че бил имал материална възможност за това, поради което въззивният съд намирал, че искът бил основателен и доказан и като такъв следвало да бъде уважен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. А. Т. е поискал въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това допустимо ли е въззивният съд да постанови съдебно решение, с което отменя дарението на недвижимия имот, без в производството да бъдат събрани гласни и писмени доказателства за имотите и финансовото състояние на ищците-дарители или относно наличието или липсата на недвижими имоти, движими вещи, парични влогове или други източници на доходи, от които те биха могли да си осигурят търсената от тях издръжка от ответника?; за това допустимо ли е въззивната инстанция да постанови съдебно решение без събрани доказателства за възможностите на дарения да дава издръжка?; за това следва ли въззивния съд да уважи исковата претенция, в производство, в което чрез връчването на исковата молба се отправя покана от ищците към ответника, т. е. покана от дарителите към дарения за нуждата им от издръжка, чрез назначения по делото особен представител приел исковата молба и доказателствата към нея, тъй като ответника отсъства от страната? и за това следва ли въпреки връчената на особения представител искова молба за дължина от ответника издръжка да се приеме, че ответникът е получил покана, която в негово отсъствие от страната не би могъл да изпълни, поради фактическото му незнание, че срещу него е образувано производство от дарителите-ищци?. Първите два от посочените по-горе въпроси не обуславят допускането на обжалваното решение на Апелативен съд П. до касационен контрол, доколкото въззивният съд се е съобразил с установената практика, че при предявен иск за отмяна на дарение по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД следва да се установи както трайна нужда на дарителите от издръжка, отправено от тях искане за даване на такава до дарения и възможност на последния да дава издръжката без да постави в затруднено положение себе си или лицата, на които дължи издръжка по силата на закона. Във връзка с това въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като вследствие на това е достигнал до изводите си за основателност на предявения иск. В случая не е налице хипотеза изискваща прилагането на императивна правна норма или пък съдът служебно да следи за интересите на страната. Поради това ако делото е останало непопълнено с доказателства, поради допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения, касационното обжалване може да бъде допуснато въз основа на правен въпрос, свързан с това нарушение. Такъв въпрос в случая не е поставян. Освен това и двата въпроса предполагат априори, че в първоинстанционното и във въззивното производство въобще липсват доказателства за посочените факти. Такива обаче са налице и са били обсъждани от въззивния съд, а дали направените въз основа на тях изводи на съдилищата по същество са правилни не може да се разрешава в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 от ГПК, освен в случаите, когато се касае до очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Третият и четвъртият от така поставените от Г. А. Т., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Апелативен съд П. до касационно обжалване. В решение на СЕС (първи състав) от 17.11.2011 г., постановено по дело С- 327/2010 г. е предвидено, че правото на ЕС допуска прилагането на разпоредба от вътрешното процесуално право на държава членка, която поради заинтересованост да се избегне ситуация на отказ на правосъдие позволява провеждането на производство срещу и в отсъствието на лице, чието местоживеене не е известно, ако юрисдикцията, сезирана със спора, се увери преди произнасянето по него, че за откриването на ответника са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността. При това тези проучвания, с оглед на ефективната защита на ответника, следва да бъдат предприети от сезираната със спора юрисдикция, която не може да се позове единствено на проучванията на ищеца в тази насока, а също така и не може да откаже да разгледа спора единствено поради това, че ищецът не е предприел всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността за откриването на ответника. В тези случаи защитата на ответника може да се осъществява от назначен от съда особен представител, на когото следва да бъдат връчвани и всички книжа и съобщения по делото. Както е посочил СЕС несъмнено, дори ако изискванията за назначаването на особен представител са спазени, възможността за продължаване на производството без знанието на ответника посредством връчването на иска на особения представител, определен от сезираната юрисдикция, ограничава правото на защита на ответника. Това ограничение обаче е оправдано с оглед правото на ищеца на ефективна защита, като се има предвид, че при отсъствието на такава процедура посоченото право би останало без юридическа стойност. Правата на особения представител се определят по вътрешното процесуално право на съответната страна членка, като в случая особения представител на ответника по чл. 47 от ГПК има същите права и задължения както и упълномощения представител, с изключение на правата за упражняването на които се изисква специално упълномощаване. Затова връчването на книжа и документи на особения представител по чл. 47 от ГПК ще има същото действие както и връчването на упълномощен представител, т. е. връчването ще породи предвиденото в закона процесуално действие, но ако от него произтичат и материални последици те ще се считат валидно настъпили. Доколкото правомощията на упълномощения процесуален представител на страната са идентични с тези на особения представител по чл. 47 от ГПК връчването на исковата молба или документът, от който настъпват материалноправните последици, на този представител има същите последици както връчването на упълномощен такъв, в който смисъл е решение № 198/18.01.2019 година, постановено по т. д. № 193/2018 година и решение № 86/27.10.2020 година, постановено по т. д. № 2118/2019 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о.. Обратното би довело до невъзможност на ищеца да осъществи правата си, тъй като при невъзможност да узнае адреса на ответника, не може да настъпят материалноправните последици от поканата. Не може да бъде направен друг извод от посоченото в решение на СЕС (първи състав) от 17.11.2011 г., постановено по дело С- 327/2010 г. и решение на СЕС (четвърти състав) от 21.10.2015 г., постановено по дело С- 215/2015 г., че явяването на назначения от съда особен представител на ответника пред този съд не е равнозначно на личното явяване на ответника и приемането на международната компетентност на този съд, тъй като се касае до право, което трябва да бъде упражнено лично от ответника и което не е идентично или сходно с предмета на настоящето производство, а особения представител не разполага с достатъчно данни да направи извод дали правото да бъде упражнено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. А. Т. е поискал въззивното решение на Апелативен съд П. да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Г. А. Т. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд П.. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 25/28.02.2022 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 10/2022 година, по подадената срещу него от Г. А. Т., касационна жалба с вх. № 3058/15.04.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение