Определение № 233 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1585/2021 г.

Производството е по реда чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците К. Т. А. и А. В. А. чрез адв. Р. И. от САК срещу решение № 1000275 от 20.11.2020г. по в.т.д.№ 310/2019г. на Апелативен съд Велико Т. в частта за потвърждаване на решението по т.д.№ 87/2017г. на ОС Ловеч, с което касаторите са осъдени да заплатят на “Юробанк България“АД на основание чл.430 ТЗ по предявен като частичен иск сумата 80 000 швейцарски франка - дължима главница по договор за потребителски кредит HL 31359 от 13.12.2007г., ведно със законната лихва от предявяване на иска, част от вземане в общ размер на 120 273.21 швейцарски франка. Касаторите се позовават на основанията за отмяна на решението по чл.281,т.3 ГПК. Считат, че съдът не се е съобразил с практиката на СЕС, практиката на ВКС и не са обсъдени всички заявени доводи и аргументи. Поддържат, че не са получавали швейцарски франкове, поради което изводът, че дължат връщането на кредита в тази валута противоречи на практиката на СЕС - решение по дело С-26/13 и С-218/18. Считат, че апелативният съд не е съобразил, че съгласно т.13 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в хипотеза на отхвърлен иск по чл.422 ГПК се заличават всички правни последици, свързани в предявяването му, поради което давността не се счита нито за прекъсната с предявяване на иска, нито спряна по време на съдебния процес. Твърдят, че в противоречие с практиката на ВКС е изводът, че не следва да се обсъжда клаузата за едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката и оспорват правилността на съображенията на апелативния съд, че в предмета на иска не е включена претенция за лихви. Считат, че неравноправността на клаузите за възнаградителна лихва може да доведе до нищожност на договора и на допълнителните споразумения като сключени въз основа на непозволен договор. Позовават се на необсъждане на изложени аргументи за нищожността на договора: относно начина на формиране на годишния лихвен процент, поради отсъствие на методология за определянето му, поради нищожност на клаузата, предвиждаща връщането на кредита в швейцарски франкове, поради липса на предмет; позоват се на непроизнасяне по довода, че не са получавали швейцарски франкове и необсъждане на възражението за ненадлежното им уведомяване за цесията и за настъпилата предсрочна изискуемост на задължението. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/Нищожна ли е клауза, която предвижда предоставянето на кредит в национална валута и връщането му в швейцарски франкове поради противоречие с решението по дело С-26/13 и определение по дело С-119/17 на СЕС както и с решението по т.д.№ 3537/2015г. на 2 т.о. на ВКС; 2/В каква валута потребителят следва да връща кредит, при който швейцарските франкове са превалутирани от банката по обменния курс на деня към датата на сключването на договора, и на кредитополучателя е предоставена национална валута в размер на равностойността на швейцарски франкове при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК; 3/Нищожен ли е договор, индексиран в чуждестранна валута; и 4/ Допуска ли се запълване на празноти в договор, образувани поради премахване на съдържащата се в него неравноправна клауза като се твърди противоречие при произнасянето по тези въпроси с решение С-260/18 на СЕС; 5/Отхвърленият иск по чл. 422 ГПК има ли за последица спиране на давността по отношение на вземанията на ищеца поради твърдяно противоречие с т.13 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; 6/ Трябва ли въззивната инстанция да изложи собствени мотиви по съществото на спора поради противоречие с т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; 7/Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните поради твърдяно противоречие с цитирани актове по чл.290 ГПК; 8/Ако клаузата за промяна на годишния лихвен процент е нищожна, може ли да се обяви нищожност на договора за кредит, ако по отношение на договора вече е обявена предсрочна изискуемост при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Касаторите се позовават и на основанието за директен достъп до касационния контрол - очевидна неправилност като поддържат, че мотивите на Великотърновския АС са взаимно противоречиви - съдът приел, че е нищожно предоставянето, усвояването и връщането на кредит в швейцарски франкове, а от друга страна - осъдил кредитополучателите да върнат кредита в същата валута. В писмен отговор ищецът „Юробанк България“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото няма спор, че с влязло в сила на 05.11.2014г. решение от 09.10.2014г. по т.д.№ 76/2013г. на ОС Ловеч е отхвърлен иск, предявен по реда на чл.422 ГПК от „Юробанк България“АД за признаване съществуване на вземане на банката срещу кредитополучателите К. А. и А. А. на основание настъпила на 09.01.2010г. предсрочна изискуемост на кредита по Договор за потребителски кредит HL 31359 от 13.12.2007г. за сумите 149 175.35 швейцарски франка-главница, 24 959.45 швейцарски франка договорна лихва за периода 19.11.2009г.-23.02.2012г. и неплатени такси. Отхвърлянето на иска е основано на съображения за отсъствие на доказателства за сведено до знанието на кредитополучателите изявление на банката за отнемане на преимуществото на срока за издължаване на кредита, предшестващо подаването на заявлението до заповедния съд. В настоящия процес е предявен осъдителен иск с правно основание чл.430 ТЗ. Банката твърди, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем с доведено до знанието на кредитополучателите на 16.06.2016г. уведомление. Предмет на претенцията е частичен иск за дължими суми за главница по кредита в размер на 80 000 евро - неплатени погасителни вноски за главница за периода след 19.10.2012г. при твърдяно общо вземане за главница от 149 175.35 шв.франка. С обжалваното решение частичният иск е уважен в предявения размер от 80 000 швейцарски франка като въззивната инстанция е приела, че непогасената част от главницата по кредита е в общ размер на 120 273.21 швейцарски франка. Съгласно чл.1 от договора, банката предоставя потребителски кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 168 000лв., а погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен - в швейцарски франкове -чл.6,ал.2, изр.първо. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е очевидно неправилно поради твърдяната от касаторите вътрешно противоречивост и взаимно изключващи се мотиви. Съображенията на въззивната инстанция за неравнопоставеност на клаузата на чл.6,ал.2 от договора са относно поетия валутен риск и по отношение на частта от тази клауза в изречение второ - превалутирането да се извършва по курса на банката „купува“, съотв. „продава“ за швейцарския франк към евро/лева към деня на служебното превалутиране. Поради това отсъства твърдяното от касаторите противоречие в мотивите на съдебния акт по отношение на преценката за валутата, в която съгласно процесния договор е уговорено връщането на кредита. Според формираната практика на ВКС хипотезата на очевидна неправилност е налице при приложена отменена или несъществуваща правна норма, на приложен в неговия противоположен/обратен/ смисъл закон или когато съдебният акт е постановен при явна необоснованост, породена от особено грубо нарушаване правилата на формалната логика, като всички визирани пороци следва да са пряко изводими от съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт. В случая от съобразителната част на обжалваното въззивно решение не са пряко установими пороци в сочения смисъл - решението на Великотърновския апелативен съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано, предвид правилата на формалната логика. Въведените в тази връзка доводи на касаторите са идентични с оплакванията им в касационната жалба за допуснато от въззивния съд нарушение на закона, което дори и евентуално основателно, не сочи на „очевидна неправилност“ - квалифицирана форма на неправилност и самостоятелно основание за достъп до касационен контрол Не следва касационно обжалване да бъде допуснато по първите три въпроса, които са с идентично съдържание. Трайноустановената практика на ВКС, постановена по повод идентични уговорки в потребителски договори за банков кредит, при съобразяване със задължителната практика на СЕС по приложението на Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.03.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори /детайлно обобщена в решението по т.д. № 105/2020г. на Първо т.о. и споделяна от настоящия състав/ е, че в хипотеза на договор за банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, съответно в резервната валута на страна /евро/, а не в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, кредитът е в чуждестранна валута, а не в местната или резервната валута на страната - евро. В такава хипотеза, кредитът е остойностен в чуждестранна валута /предоставя се кредитен лимит от равностойността в швейцарски франкове на определена сума евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита/ и е поето задължение за погасяване в същата чуждестранна валута. С оглед на така дадения отговор подлежат на изследване критериите за неравноправност на договорните клаузи и преценката за тяхна нищожност, а съгласно практиката на СЕС, тълкуването на понятието „основен предмет“ на договора и възможността за преценка за неравноправност на клаузи от основния предмет на договора, е дължима само в случай, че те са неясни и неразбираеми; че при условие, че клаузата е изразена по ясен и разбираем език, тя не може да се счита за неравноправна. В този смисъл изводите на въззивната инстанция са основани на съображението, че уговорките в договора относно валутата на предоставяне на кредита са достатъчни ясни за потребителя по отношение на курса на двойното превалутиране към момента на отпускане на кредита и използването на паричния ресурс в лева, в която валута ще може да погасява вноските. Отсъства твърдяното противоречие на обжалваното решение с решението по дело С-26/13 за тълкуването на чл.4,пар.2 от Директива 93/13/ЕИО относно понятието „основен предмет на договора“ относно необходимостта договорната клауза да е изразена на ясен и разбираем език и тълкуването на разпоредбата на чл.6, пар.1 от Директивата. Несъответно е позоваването от касаторите на противоречие на обжалваното решение с определението по дело С-119/17 на СЕС. Преюдициалните въпроси, по които е било образувано делото на СЕС се отнасят до тълкуване на разпоредбите на чл. 4, пар. 2 и чл. 3-5 от Директива 93/13/ЕИО, в хипотеза на договор за кредит, в който е записано, че кредитът се отпуска и погасява във валута /швейцарски франкове/, но фактически цялата сума е предоставена на разположение на кредитополучателя в национална валута /румънски леи/, като паричната единица на сметката се използва виртуално само за изчисление. В т. 20 от определението от 22.02.2018г. по дело С-119/17 е изразено становище, че кредитът следва да се погасява в чуждестранната валута, независимо, че е предоставен в националното платежно средство и въпреки че договорът предвижда преобразуване на налични по банковата сметка на кредитополучателя ликвидни средства в националното платежно средство във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства СЕС е приел, че този договор не следва да се приравнява на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с какъвто договор са дадените разрешения в постановеното от СЕС решение по дело С-26/13 и т. 40 от решението по дело С-186/16. С оглед на това и въпросът на касаторите под № 3 е и безпредметен. Произнасяне по поставения в изложението четвърти въпрос въззивното решение не съдържа, поради което същият е хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора, т.е. не съдържа съществена характеристика на общото основание за осъществяване на касационния контрол, съгласно критериите, посочени в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не следва касационно обжалване да бъде допуснато и по петия въпрос, относим към въведеното от касаторите възражение за изтекла погасителна давност. След като ищецът претендира неиздължени суми за главница по кредита - незаплатени вноски за период, считано след 19.10.2012г., а исковата молба е предявена на 05.10.2017г. - в рамките на приложимия общ погасителен давностен срок, безпредметни са мотивите на въззивната инстанция дали давността е била спирана или прекъсвана. Такава преценка съдът дължи само ако счете, че по отношение на вноски за главницата, е изтекъл петгодишният срок на погасителната давност, считано от датата на настъпване на изискуемостта на съответната погасителна вноска. Очевидно е, че към датата на предявяване на иска не е погасена по давност и най-ранно изискуемата сума за вноски за главницата по кредита тази от 19.10.2012г. Шести и седми въпрос нямат правна характеристика, а са твърдение за допуснати процесуални нарушения, поради което не отговарят на критериите за общо основание за осъществяване на факултативния касационен контрол. По отношение на довода, който стои зад въпроса, че апелативният съд не е извършил правилна преценка дали двете допълнителни споразумения от 17.04.2009г. и 30.10.2009г. не съставляват уговорка за анатоцизъм следва да се има предвид, че приетият от въззивната инстанция общ размер на непогасеното задължение за главница по кредита е разликата между сумата на предоставения - отпуснат и усвоен кредит, остойностен на сума от 145 279 шв.франка /т.е. не са включени капитализирани просрочени задължения по споразуменията/ и платените вноски за главница по кредита. По довода за несъобщаване на цесиите на длъжниците следва да се имат предвид аргументите на въззивната инстанция за уведомяването им с нотариална покана от 2011г., както и фактът, че то е достигнало до тях и най-късно с връчването на препис от исковата молба и доказателствата по предходно воденото дело по реда на чл.422 ГПК. Въззивната инстанция изрично е посочила, че за обявената предсрочна изискуемост касаторите са лично уведомени с покана, връчена им на 16.06.2016г. Отговор на последния въпрос от изложението на касаторите, на който обжалваното въззивно решение не противоречи, е даден в решение по т.д.№ 2481/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№ 2184/2019 г. на ІІ т.о. и по т.д.№ 1467/2019 г. на ІІ т.о. - установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката-кредитор за швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от ЮЛ- кредитодател курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя -потребител и на неравноправния характер на клаузите за едностранна промяна на БЛП позволява да се възстанови правното и фактическо положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. В сочената хипотеза договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без тези клаузи, предвид разпоредбата на чл.430 ТЗ, което не противоречи на интересите на кредитополучателя-потребител. Разноски за производството не се присъждат, тъй като ответникът в касационното производство не е претендирал възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.