Определение № 581 от 07.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2255/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на синдика на „ГУСВ“ЕАД/н/ Д. К. М., срещу определение №479/12.07.2022г. по ч.гр.д.№503/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение №1735/23.05.2022г. по т.д.№1722/20г. по описа на Софийски градски съд, с което по реда на чл.248 ГПК съставът е оставил без уважение искането на синдика за изменение на определение №1175/07.04.22г. за осъждане на „ГУСВ“ЕАД/н/ да заплати на основание чл.649 ал.6 ТЗ по сметката на съда държавна такса в размер на 8929,02 лв. В частната касационна жалба се навеждат оплаквания за неправилно тълкуване и прилагане на нормата на чл.649 ал.6 ТЗ и за допуснато вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съдебен акт.Частният касатор счита,че посочената разпоредба е приложима само при постановяването на решение по съществото на спора и не дължи такса в случаите на прекратяване на делото, а противно тълкуване на закона би било разширително и следователно недопустимо. Направено е искане за допускане на въззивното определение до касационен контрол и за неговата отмяна, а ведно с него – и на определенията на Софийски градски съд, с които в негова тежест е възложено плащането на държавна такса. Искането за допускане на определението на апелативния съд е обосновано с твърденията,че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото въпроси: Представлява ли разпоредбата на чл.649 ал.6 ТЗ изключение спрямо общия режим на дължимостта на държавните такси в ГПК? и При прекратяване на производството поради недопустимост на отменителния иск, без да е имало размяна на съдебни книжа по делото, събира ли се от масата на несъстоятелността държавна такса на основание чл.649 ал.6 ТЗ? В допълнение частният касатор се позовава на наличието на предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, в обосноваване на която навежда доводи за липса на формирана практика на ВКС по тези въпроси, както и за противоположното им разрешаване с определения по дела на различни състави на Софийски градски съд и окръжни съдилища, с които производството по отменителния иск се прекратява поради недопустимост /т.д.№1692/20г. на СГС, т.д.№1272/20г. на СГС, т.д.1720/20г. на СГС, т.д.№1721/20г. на СГС, гр.д.№56/15г. на МОС и т.д.№1337/19г.- на СГС/ или поради неизпълнение на дадени указания / т.д.№39/15г. на ОС Сливен, т.д.№1712/20г. на СГС, т.д.№1706/20г. на СГС, т.д.№1725/20г. на СГС, т.д.№618/11г.- на ОС Стара Загора и по т.д.№75/10 на ОС Враца/, без да се постановява осъдителен диспозитив срещу масата на несъстоятелността, за събирането на държавна такса по реда на чл.649 ал.6 ТЗ. Ответниците по частната касационна жалба „ГУСВ“ЕАД /н/ и „Скай инвест“ООД не са се възползвали от правото си да подадат писмен отговор на жалбата. Върховният касационен съд, в състав на Второ търговско отделение, намира частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК и насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Образуваното пред Софийски градски съд производство по предявен от синдика на „ГУСВ“ЕАД срещу „ГУСВ“ЕАД и „Скай инвест“ООД иск с правно основание чл.647 ал.1 т.3 ТЗ е било прекратено, а предявената искова молба – върната с определение №1168/07.04.22г. по т.д.№1722/20г. по описа на съда, поради недопустимост, с оглед подаването на исковата молба след изтичането на едногодишния преклузивен срок по чл.649 ал.1 ТЗ. С друго определение от същата дата - №1175 съставът е осъдил на основание чл.649 ал.6 изр.2 ТЗ „ГУСВ“ЕАД /н/ да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на 8 928,02 лв. С определение №1735/23.05.2022г. съставът се е произнесъл по направено от синдика искане за изменение на определение №1175/07.04.2022г. по реда на чл.248 ГПК, като е отказал да уважи възраженията му за недължимост на държавната такса и искането му е оставено без уважение. С атакуваното пред настоящата инстанция определение въззивният състав е потвърдил последното. Изложил е съображения,че с оглед целта на производството по несъстоятелност и охраната на интересите на несъстоятелния длъжник с разпоредбите на чл.620 ал.5 ТЗ и чл.649 ал.6 ТЗ /при предявяването на отменителен иск за попълване масата на несъстоятелността/, законодателят е предвидил иначе дължимата държавна такса да не се внася предварително при предявяването на иска и е отложил нейното събиране в края на процеса, възлагайки я в тежест на загубилата делото страна, доколкото противното разрешение би препятствало длъжника, поради състоянието му на неплатежоспособност, да защити интересите си, включително интересите на кредиторите му. Посочил е,че принципно държавна такса се дължи при всички случаи,когато се образува дело, освен ако страната не е изрично освободена от това задължение, какъвто не е настоящият случай. Това принципно положение съдът е привел като аргумент за извода си,че независимо от факта,че делото приключва с определение за прекратяване, а не с решение по същество, таксата подлежи на събиране от страната, чието поведение е довело до образуването на делото. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение. От двата формулирани в изложението въпроса единствено вторият отговаря на изискването за обуславящ крайния изход на спора характер, тъй като кореспондира с решаващия извод,на който е основано обжалваното определение. Не е налице сочената във връзка с него допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена или съществуващата такава, макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена, както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап. Аргументите, наведени в изложението, с които частният касатор се е позовал на това основание за допускане, не обосновават неговата приложимост по причините и с целите, посочени по-горе. Сочените от него определения на различни окръжни съдилища /и основно на Софийски градски съд/ не се представят с изложението, а в него изрично се твърди,че в тях само липсва осъдителен диспозитив, което навежда на извод за липса на дадени в мотивите им противни разрешения и за вероятност липсата на такъв диспозитив да се дължи на процесуален пропуск за събиране на таксата. Наред с това на настоящия състав е известна съдебна практика на касационната инстанция – определение №311/12.07.22г. по ч.т.д.№985/22г. на първо т.о. на ВКС и определение №73/18.02.2022г. по ч.т.д.№2553/2021г. на второ т.о. на ВКС, които, макар и постановени в хипотези на образувано производство по иск по чл.60а ЗБН, са относими и към настоящата такава, доколкото ал.4 на същия член е аналогична на тази по чл.649 ал.6 ТЗ.С тях се приема,че обективираната в съответната разпоредба воля на законодателя относно дължимостта на държавната такса е ясна и не поражда съмнение относно целта му да освободи длъжника, респ. неговия синдик, само от предварително заплащане на дължимата държавна такса, а не изобщо от заплащане на държавна такса по тези искове, която по начало се дължи при предявяването им; съгласно постоянната практика на ВКС прекратяването на производството поради недопустимост на предявения иск не е основание за освобождаване на ищеца от заплащане на дължимата държавна такса; с оглед това, разпоредбата, предвиждаща, че таксата се събира съответно при отхвърляне на иска от масата на несъстоятелността, урежда дължимостта на държавната такса и при приключване на делото без произнасяне по същество /при връщане на исковата молба и прекратяване на производството/. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос прави неприложимо основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Липсата на обосновани предпоставки за извършване на селекцията на частната касационна жалба обосновава отказ за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ Търговско отделение