Определение № 1341 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3265/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Балчик, ЕИК:[ЕИК], срещу онази част от Решение № 135 от 12.05.2023 г. по в. гр. д. № 141/2023 г. на Окръжен съд - Добрич, в която след частична отмяна на Решение № 119/04.11.2022 г. по гр. д. № 603/2021 г. на Районен съд - Каварна Община Балчик е осъдена да заплати на И. С. С., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 26, ал. 1 от ЗМСМА сумата от 16 020. 89 лева, представляваща неплатени възнаграждения за положен труд като председател на Общински съвет - Балчик за периода м. февруари 2019 г. -м. октомври 2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване исковата молба - 09.11.2021 г., както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата от 2 883. 97 лева, представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата от 16 020. 89 лева за периода 31.01.2020 г. до 08.11.2021 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че съдът неправилно е приложил чл. 34, ал. 9, изр. 2 ЗМСМА без да отчете, че приетият от общинския съвет бюджет на Община Балчик е не за 2019 г., за която се отнасят исковите претенции, а за 2020 година. Обстоятелството, че общинският съвет, председателстван от ищеца, в състава му с мандат 2016 г. - 2019 г. не изпълнил задължението си по закон да приеме бюджет на Община Балчик за 2019 г. счита за погасяващо вземанията на ищеца за трудови възнаграждения за периода м. февруари 2019 г. -м. октомври 2019 година. Искането е за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявените искове.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по

чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба И. С. С. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно - за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за осъществили се всички правопораждащи претенцията на ищеца юридически факти - валидно възникнало трудово правоотношение от избор, че през исковия период м. февруари 2019 г. - м. октомври 2019 г. ищецът е изпълнявал трудовите си задължения по участие и ръководене на всички редовни и извънредни сесии на общинския съвет, в т.ч. изпълнявал е задълженията на председателя по чл. 25 от ЗМСМА, както и че вземанията за положен труд като председател на Общински съвет - Балчик освен ликвидни, са и изискуеми. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че за периода м. февруари 2019 г. - м. октомври 2019 г., в който ищецът изпълнявал изборната длъжност председател на Общински съвет - Балчик, възнаграждение за положения труд не му е заплащано, както и че за 2019 г. не е бил приет бюджет за Община Балчик от състава на общинския съвет с мандат 2016 - 2019 година. Въз основа на неоспореното от страните заключение на вещото лице към изслушаната в производството пред районния съд съдебно- икономическа експертиза въззивният съд е установил, че в рамките на процесния период ежемесечно са начислявани по ведомости на Община Балчик възнаграждения на ищеца, както следва: за работата му като председател на общинския съвет за месеците януари - септември 2019 г. е начислено брутно месечно възнаграждение от 2 227. 20 лева, за отработени 4 работни дни на месец октомври - 387. 32 лева, за отработени 2 работни дни на месец ноември - 213. 94 лева. Приел е, че начислените осигуровки за процесния период са изплатени на НАП, като е установил, че нетният размер на възнаграждението на ищеца като председател на общинския съвет за процесните месеци възлиза на сумата от общо 16 020. 89 лева. Начислените възнаграждения не са изплатени, а са сторнирани и са осчетоводени като "отписани задължения към други местни лица" през м. декември 2019 г. с основание на счетоводната операция - "сторниране на РЗ на ОбС с/но писмо на МФ". Въззивният съд е установил, че бюджетът на общината за 2019 г е гласуван на два пъти - на 29.01.2019 г. и на 18.07.2019 г. - и не е приет. На 30.01.2020 г. е приет бюджет на Община Балчик за 2020 година, като в частта "разходи по дейност 123 Общински съвет" няма заложени средства за неплатени възнаграждения на общински съветници за периода м. 02. 2019 г- м. 12. 2019 година.

Спорен на етапа на въззивното производство е бил въпросът дължи ли се на ищеца възнаграждение за изпълняваната през 2019 г. работа като председател на общинския съвет при липса на приет бюджет на общината за 2019 г. от състава на общинския съвет в мандат 2016 - 2019 г. и след приемане на 30.01.2020 г. на бюджета на общината за 2020 г. от друг персонален състав на общинския съвет.

За да постанови решението си, въззивният съд е анализирал разпоредбите на чл. 26 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), чл. 45, ал. 1 ЗМСМА и чл. 94, ал. 2 от Закона за публичните финанси (ЗПФ) и като е отчел безспорно установения факт, че не е приеман бюджет на Община Балчик за финансовата 2019 г., а такъв е приет за 2020 г., е приложил правилото на чл. 34, ал. 9, изр. 2 от ЗМСМА. Посочил е, че съобразно изр. 1 на чл. 34, ал. 9 ЗМСМА при неспазване на срока по чл. 94, ал. 2 от ЗПФ на председателя на общинския съвет и на общинските съветници не се изплаща възнаграждение за периода след изтичането на съответния срок до приемането на бюджета на общината. Приел е, че спирането на изплащането на възнаграждението на председателя на общинския съвет (и на общинските съветници) за времето до приемане на бюджета на общината настъпва по силата на закона, който не отрича дължимостта на възнаграждението за същия период. Посочил е, че за времето до приемане на бюджета на общината задължението за плащане на възнаграждение за положения труд продължава да съществува, само крайният срок за погасяването му е отложен. Обосновал е извод, че нормата има за цел осигуряване на необходимия дисциплиниращ ефект в системата на разпоредителите с бюджет, а не се касае до санкция - лишаване от възнаграждение членовете на общинския съвет за виновно неизпълнение на възложено на колективния орган правомощие - приемането на бюджета на общината. Въззивният съд е посочил, че законът не е предвидил погасяваща правото на възнаграждение хипотеза - неприемане на бюджета за текущата финансова година като период на калкулиране на годишната финансова отчетност - сметка за приходи и разходи на общината в случая за периода от 1 януари до 31 декември 2019 година. В този смисъл е посочил, че изискуемостта на вземането на председателя на общинския съвет за трудово възнаграждение не е обусловена от обстоятелството дали са предвидени в следващия бюджет (в случая за финансовата 2020 г. ) средства за непогасени задължения на общината за възнагражденията на съветниците и председателя на общинския съвет за предходната за 2019 година.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1."Дисциплиниращ или санкционен е в същността си характерът на нормата на чл. 34, ал. 9 ЗМСМА? Императивна или диспозитивна е нормата, а според степента на определеност на дължимото поведение - абсолютно определена или относително определена?“

2. „Неизплащането на възнаграждение на общинските съветници и председателя на общинския съвет на основание чл. 34, ал. 9 ЗМСМА във връзка с посочената в текста й норма на ЗПФ касае ли периода до приемането на бюджет за същата календарна (финансова) година от същия персонален общински съвет или приемането на следващ бюджет, отнасящ се за друга календарна година, от друг състав на общинския съвет води до отпадане на пречката за изплащане на възнаграждения на общински съветници, в т. ч. председател на общински съвет, с приключил мандат? В този смисъл дали решението на друг общински съвет санира неизпълнението на законово задължение да приеме бюджет на общината на предходен общински съвет?“

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. Поддържа, че по приложението на чл. 34, ал. 9 ЗМСМА липсва практика на ВКС.

Въпросите по първата група не представляват общо основание за допускане касационно обжалване, защото не са конкретни и са теоретични. Те не са от решаващо значение за изхода на делото и отговорът на същите не би повлиял на крайния извод за основателност на предявения иск. Питането относно „степента на определеност на дължимото поведение“, уредено от правилото на чл. 34, ал. 9 ЗМСМА, освен теоретично, е поставено извън контекста на спора. Поради отсъствие на общо основание за допускане касационно обжалване не следва да се изследва налице ли е допълнително соченото основание.

Неоснователно е и искането за селектиране на касационната жалба по въпросите по пункт втори на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотивите на въззивния съд. В случая се поддържа единствено, че липсва съдебна практика по прилагането на чл. 34, ал. 9 ЗМСМА. Сама по себе си липсата на съдебна практика не обуславя приложението на това основание. Ако се твърди липса на съдебна практика, трябва да се наведат доводи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретната норма.

Заплащането на възнаграждението за положен труд е уредено от императивни правни норми. Разпоредбата на чл. 34, ал. 9 ЗМСМА, уреждаща заплащането на труда на председателя на общинския съвет и на общинските съветници, не е нито непълна, нито неясна, нито противоречива по съдържание. По разписаното в нея правило ВКС е имал повод да се произнесе, макар при действието на отменения понастоящем Закон за общинските бюджети (отм. ДВ, бр. 15 от 15.02.2013 г., в сила от 1.01.2014 г. ) в соченото от ищеца Решение № 247 от 12.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2012 г., IV ГО, ГК. В този съдебен акт е прието, че по силата на чл. 15, ал. 5 от ЗОБ (в редакцията й към ДВ, бр. 107 от 2003 г.) след изтичането на срока за приемане на общинския бюджет до приемането на нов се спира възнаграждението на председателя на общинския съвет и на общинските съветници. Касае се за отлагателно условие, предвидено по законодателен ред, което нито унищожава, нито погасява вземането за заплащане на възнаграждение. Пречката отпада с приемане на бюджета за съответната година, а ако това не е изрично сторено, с приемане на бюджета за следващата календарна година. Макар прието по време на действие на отменен понастоящем закон, посоченото разрешение е приложимо и в разглеждания случай, доколкото регулацията на режима за изплащане на възнаграждение на общински съветници и председател на общински съвет при липса на приет в срок бюджет на общината държавата е уредила законодателно с идентични правила - чл. 34, ал. 9 ЗМСМА и чл. 15, ал. 5 от ЗОБ, отменен (в редакцията й към ДВ, бр. 107 от 2003 г.). В този смисъл наличието на практика на ВКС по поставения от касатора въпрос изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

В обобщение - касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сумата от 2 100 лева - разноски за адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение