Определение № 233 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4370/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Мед Еко“ ООД гр.София, представлявано от управителя З., чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 264920 от 21.07.2021г. по в.гр.д. № 6133 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 28782 от 30.01.2020г. по гр.д.№ 41335/2017г. на СРС в частта, с която е прието за установено по иска с правно основание чл.415 ГПК, вр.чл.232, ал.2 ЗЗД по отношение на „Мед Еко“ ООД, че дължи на Столична Община, представлявана от кмета Ф., сумата от 5 940лв. представляваща неплатен месечен наем за периода 1.01.2015г.-30.11.2015г., ведно със законната лихва, считано от 31.03.2016г., както и дължи сумата от 498.15лв., лихви за периода 1.01.2015г.-25.11.2015г., за които е издадена заповед за изпълнение от 1.04.2016г., по гр.д.№ 17778/2016г.на СРС, като е отхвърлен иска за лихва в останалата му част до размер на 537.57лв., както и предявения от „Мед Еко“ ООД против Столична община иск за сумата от 19 440лв., недължимо платени наемни суми за периода 13.04.2013г.-31.12.2015г. като неоснователни и са присъдени разноски. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.415 ГПК за неоснователен пред вид безспорно установеният факт на неплащане на дължимия съгласно сключения между страните договор наем за процесния период /1.01.2015г.-30.11.2015г./. Наемното правоотношение е възникнало, по силата на сключен договор за наем с № 795 на 1.09.2004г., въз основа на който Столична община е предоставила на „Мед Еко“ ООД за ползване собствения си имот – терен, актуван за общинска собственост с акт № .., находящ се в[жк], 3-кти м.р.,кв., до [жилищен адрес] с площ 125 кв.м., срещу наемна цена от 250лв. С допълнителни споразумения от 31.01.2005г. и 15.06.2007г. е променян срока на договора и наемната цена,- на 540лв. Точният размер на незаплатената наемна цена и на лихвата за забава е установена въз основа на приета по делото експертиза. Именно, пред вид наличието на сключен договор, което е основанието за плащане, съдът е отхвърлил предявеният от „Мед Еко“ ООД насрещен иск, с правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД срещу Столична община за заплащане без правно основание на наемна цена за по-ранен период /13.04.2013г.-31.12.2015г./ В мотивите изрично е посочено, че е неоснователно направено възражение за придобиване на имот по давност, когато същият е бил отдаден под наем на лицето, което претендира да е станало собственик, въз основа на давностно владение. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като поставя въпроса: Може ли въззивният съд да основе изводите си само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди и другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Позовава се на многобройна практика, която цитира. Твърди и очевидна неправилност на въззивния акт, която обосновава с неправилност на изложения в решението довод, че предмет на договора за наем е общинска земя. Неговата теза е, че договорът за наем е бил прекратен, защото през 2014г., собственикът на „Мед Еко“ ООД установил, че постройката е с постоянен градоустройствен статут, а не е „временна и преместваема постройка“, както считал, докато заплащал наема. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да посочва конкретен въпрос, за който да е възможно да се провери дали е от значение за точното прилагане на правото и развитието на правото. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Столична Община, представлявана от кмета Ф., чрез процесуалния представител юрисконсулт Н., с който се оспорват както нейната допустимост, поради липса на посочените касационни основания, така и нейната основателност. Счита постановения въззивен акт за правилен. Посочва, че след като е безспорно по делото, че на ответното дружество не е учредявано право на строеж, а собственик на земята е общината, е без значение – за дължимостта на наема - статута на изградената върху общинския имот постройка, която и понастоящем се ползва от касатора. Претендира направените разноски за юрисконсулско възнаграждение в размер на 300лв., съобразно Наредба за заплащане на правна помощ. Имайки пред вид гореизложените мотиви и след преценка на наведените от касатора основания за допустимост, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на предпоставките на посочените специални основания, съобразно дадените указания в ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС.Съображенията: Въззивният съд е изпълнил задължението си да се произнесе по всички наведени доводи, твърдения, възражения на ответника, включително и по това във връзка с давността, което е разгледал съобразно предмета на спора. С иска по чл.422 ГПК подлежи на установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. Съгласно т.11б от ТР № 4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС - в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Допустимо е да се приеме за разглеждане насрещен иск по чл.211 ГПК и съдът е процедирал по този начин, като е приел такъв, разгледал го е и се е произнесъл по него. Не се сочат конкретни доказателства или доказателствени средства, които да не са обсъдени от съда. Касаторът оспорва правилността на направените правни изводи, но по правилността на постановения въззивен акт, настоящата инстанция не може да се произнася в производството по допустимост, което има за предмет преценка дали са налице посочените от касатора основания по чл.280 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Последното изисква постановеният съдебен акт да е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма да е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или да е приложена несъществуваща или отменена норма или грубо да са нарушени правилата на формалната логика, а настоящият случай не е такъв. Без поставен конкретен въпрос, който съгласно приетото в т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, определя рамките в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, не е възможно да се приеме и наличието на последното посочено от касатора основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.8 ГПК, на ответната страна следва да се присъди юрисконсулско възнаграж-дение от 100лв. /по чл.25а, ал.3 от Наредба за заплащане на правна помощ/. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице нито едно от специалните основания за допустимост, посочени от касатора, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд