Определение № 337 от 04.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2126/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗАД Армеец „ АД против решение № 47/22.05.2025г. по т.д.№ 244/2024г. на Апелативен съд - Велико Търново, в частта му с която, след частична отмяна на решение № 42/28.08.2024г. по т.д.№ 85/2022г. на Окръжен съд Ловеч, за отхвърляне на претенцията в тази й част, застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищцата С. Л. Б. допълнително обезщетение за претърпени от същата неимуществени вреди, в причинност със смъртта на съпруга й – В. Б., настъпила по вина на водача на застрахован при ответното дружество лек автомобил, в размер на 30 000 лева или за разликата над 150 000 лева до присъдените 180 000 лева. Касаторът намира така определеното обезщетение за изключително завишено и необосновано от въззивния съд, въз основа на установените по делото болки и страдания на ищцата. Намира, че съдът само формално и бланкетно е посочил релевантни за определянето му критерии, без да анализира събраните доказателства и установимите от тях обстоятелства, преценими поотделно и в съвкупност. Не са доказани, според страната, особени обстоятелства, които да обуславят присъждането на такъв висок размер. Касаторът акцентира на възрастта на починалия съпруг / 63 г. /, както и на онкологичното му заболяване, с което ищцата е била наясно. Според касатора, заключението на съдебно-психологичната експертиза не сочи на чрезвичайно преживяване на травмата, извън нормалната реакция на скръб от загубата на близък, вкл. физическите компоненти на преживяване на загубата, като сърцебиене, плач, усещане за безпомощност – типични и обичайни при травматично събитие от този вид. Не е установено смущение в социалното функциониране на ищцата, която продължава да получава подкрепа и разбиране от сина си и неговото семейство. Страната намира мотивите на въззивния съд вътрешно противоречиви, като от една страна се отрича наличието на особени, изключителни болки и страдания, а от друга страна се завишава определеното от първоинстанционния съд обезщетение с 30 000 лева. Ответната страна – С. Л. Б. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на допълнителния селективен критерий по формулираните въпроси. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: С. Б. е предявила против „ЗАД Армеец„ АД иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за осъждане ответника да й заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на съпруга й - В. Б., настъпила при ПТП от 23.06.2022 г., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил, в размер на 200 000 лева. В исковата молба се твърди особен интензитет на търпимите от ищцата болки и страдания, предвид лишаването й завинаги от пълноценното и щастливо семейство, което са имали с починалия, в продължение на над 35 години, изпълнени с любов, радости и подкрепа в тежки моменти. Особено тежка намира загубата на сродната си душа, предвид настъпването й в навечерието на онази част от съвместния им живот, в която е следвало да се радват на спокойни старини, след години на съвместни усилия, труд и грижи за семейството, „ да изживеят заедно залеза на живота си„. Акцентира на обстоятелството, че освен общия бит и споделени грижи за дома и сина си, двамата са имали общи интереси, предвид което били практически неразделни. Твърди се, че след смъртта на В. в поведението на ищцата настъпили промени: напълно се изолирала от света, изпитва напрегнатост, безпокойство, изпада в депресивни състояния, апатия, губи апетит, не намира смисъл в живота, трудно се концентрира и се наблюдават нарушения в краткосрочната й памет. Настъпването на застрахователен риск, в причинност с който се твърдят вредите, обезщетение за които се претендира, както и материалноправната легитимация на ответното дружество, не са били предмет на спора във въззивна инстанция. За установяване на търпимите болки и страдания, по делото са разпитани свидетели: Свидетелят Н. Д. споделя, че С. и В. – които познава от 2007г. – били задружно семейство, помагали си взаимно. В. много се грижел за С., която имала здравословни проблеми, вследствие на катастрофа, била трудноподвижна, уврежданията не й позволявали да напуска дома им. В. пазарувал, вкл. извън [населено място], където живеели, само той управлявал автомобил. Свидетелят твърди, че В. и С. били практически неразделни и тя чувства осезателно липсата му, вкл. предвид грижата от която е лишена, с оглед здравословното си състояние. Свидетелката О. Б. / снаха на ищцата / потвърждава, че С. и В. били сплотено семейство, обичали и спазвали традициите. В. подкрепял С. и я обгрижвал „като принцеса„, вкл. той готвел и чистел, предвид състоянието й след претърпяна катастрофа през 2001 г.. Бил умен, спокоен, лъчезарен и изключително ерудиран. На С. й трябвали няколко дни да осъзнае загубата. На погребението била съкрушена. След него и като останала сама започнала да споделя странни неща: че разговаря с В., че му прави кафе и му пали цигара сутрин и вечер. Започнала да бърка имената на близките си. Страхува се да остава сама, а е и трудноподвижна. Приживе на В. била „смела и всичко знаеща„, но сега „се държи по-различно„. Не може да си пазарува сама, ползва услугите на таксиметров шофьор за различни поръчки и разчита на помощта на семейството на сина си С.. Освен със съседката си, не се среща с хора и не напуска дома си, освен да нахрани кучето и котките, които са отглеждали с починалия и за което той имал грижата приживе. Според свидетелката, С. и до момента не се е възстановила емоционално от загубата, непрекъснато говори за съпруга си и с него, като му споделя всичко преживяно през деня. Свидетелката потвърждава, че през 2021 г. узнали за онкологично заболяване на В., във връзка с което претърпял оперативно лечение. В заключението на приетата съдебно-психологична експертиза, осъществила и личен контакт с ищцата, се сочи, че при ищцата е налице изключително силна връзка с починалия, както емоционална, така и в чисто битов план. Предвид сериозните й физически увреди, загубата на съпруга я е изправила пред сериозни трудности в ежедневните дейности – битови и социални / напр. комуникация с институции /. Вещото лице споделя, че водещи за качеството и продължителността на живота на една личност са: ангажираността й, статуса й в групата, ролите в които се изявява, мотивите за активност, ценностите, които я ръководят, целите, които си поставя и успехите, които постига. Всички тези социални роли и изяви, през последните 20 и повече години, С. е преживявяла през личността на съпруга си. „Симбиотичната зависимост„ на двамата – един от друг - е довела до това, след загубата на съпруга си С. да претърпи промяна във функционирането си като личност. Преживяванията около тази загуба напълно ангажират понастоящем психиката й. Понеже потокът на асоциация при нея / с оглед възрастта – 66 г./ тече по-бавно, тя насочва вниманието си изцяло към проблемната ситуация и мислите около нея доминират ежедневието й. Според вещото лице – клиничен психолог, С. още не е преминала през отделните фази на преработка на психотравмата, негативните емоционални преживявания доминират, наред с физиологични проявления / сърцебиене, безсъние, отпадналост, световъртеж, тремор /. Първоинстанционният съд е определил справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди на С. Б., в размер на 150 000 лева. От събраните доказателства е приел, че между ищцата и починалия е съществувала изключително силна връзка – както емоционална, така и в чисто битов план, предвид сериозните физически затруднения, които съпругата е имала. Внезапната и преждевременна загуба на съпруга е породила у ищцата тъга и негативни емоционални изживявания, вкл. с физиологична / сърцебиене, безсъние, отпадналост, тремор, световъртеж /, психична / скръб, вина, апатя, тревога, страх, объркване, потиснатост, тъга и чувство за безперспективност / и поведенческа / дезорганизация, безполощност, загуба на контрол, повишена зависимост, нарушения на съня, хаотичност в действията / компоненти. Споделена е изведената от СПЕ „ симбиозна зависимост „ между ищцата и починалия, предвид което всички социални роли, изграждащи личността й, са преживявани от нея през личността на починалия. Събраните доказателства установяват, че ищцата тежко приема загубата, тя напълно ангажира психиката й и доминира ежедневието й, като не са преминати фазите на преработка на травмата. Наблюдава се защитно поведение – чрез ритуали поддържа връзка със съпруга си, като да е жив. Ищцата е оспорила първоинстанционното решение досежно приетия за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 150 000 лева. Позовава се на недостатъчен анализ на събраните доказателства и установимите от тях, релевантни за определяне размера на обезщетението, обстоятелства. Въззивният съд е завишил размера на дължимото обезщетение до 180 000 лева. Възпроизвеждайки съдържанието на събраните доказателства / изложено по-горе /, съдът приема, че е налице основание за завишение в размера, предвид установената дългогодишна и изключително силна приживе връзка между ищцата и починалия, като предвид здравословното си състояние ищцата е била изключително зависима от подкрепата и грижите на съпруга си. Социалните си роли е преживявяла през личността на съпруга си и това е довело до симбиотична зависимост между двамата – съпреживяване на всичко, вкл. на интереси, ценности и желания. Съдът е отчел, че психотравмата не е отработена все още, негативните емоционални изживявания доминират. Ищцата трудно се адаптира към промените от загубата, следва рутината, изградена приживе на съпруга й / говори му, прави му кафе и пр. /. Съдът е отчел, че по-високо обезщетение / визирайки определеното в размер на 180 000 лева, с оглед претендираните 200 000 лева / не се следва, тъй като не се установява състоянието на ищцата, вследствие изпитваното страдание от загубата, да е довело до търсенето на специализирана / психиатрична или психологична / помощ, не се установяват значими смущения в социалното й функциониране, трайно влошаване на здравословното й състояние и пр., като продължава да разчита на подкрепата на семейството на сина си. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси:1/ Длъжен ли е съдът, при постановяване на своето решение и определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, да обсъди и съобрази всички релевантни в конкретния случай факти и обстоятелства ?; 2/ Има ли задължение въззивният съд да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните ?; 3/ Има ли задължение въззивният съд да посочи кои конкретни факти и обстоятелства налагат краен извод, различаващ се от този на първоинстанционния съд, досежно размера на присъденото „по справедливост“ обезщетение за неимуществени вреди ?; Допълнителният селективен критерий по тези три въпроса е общо обосноваван, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - поради противоречие на въззивното решение със здължителните указания в ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., ТР № 1/2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. по тълк дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата; 4/ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал .1, т.1 ГПК, поради противоречие с ППВС № 4/1968г. и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, отново само с формално позоваван на разпоредбата. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с изключително завишения размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, водещ до неоснователно обогатяване на ищцата. Първите два въпроса не удовлетворяват изискването за правни, тъй като не кореспондират с касационен довод на ответника, за конкретно несъобразени от въззивния съд доказателства и/или установими от същите, но неотчетени от съда обстоятелства, от значение за определяне на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди. По същество се твърди, че така присъденото обезщетение от 180 000 лева предполага доказването на „изключителни“ по своето съдържание болки и страдания, каквито не са доказани, което – според касатора – се споделя и от въззивния съд. Независимо от това, обаче, същият е постановил завишаване, спрямо определения от първоинстанционния съд размер, довело, според касатора, до вътрешно противоречиви мотиви и необоснованост на решението му. Касационните доводи не включват процесуални нарушения на въззивния съд от вида, обект на задължителната съдебна практика, цитирана в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото правомощията на настоящата инстанция са ограничени до обхвата на въведените касационни доводи, отговор на тези два въпроса не би бил от значение за произнасяне по съществото на жалбата и съответно – не би бил от естество да промени правния резултат, което излючва характеристиката им на правни, по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Третият въпрос е относим към задължението за мотивиране на съдебния акт и като такъв е относим към правораздавателната дейност на всяка инстанция, съобразно визираното в чл. 236, ал. 2 ГПК изискуемо съдържание на мотивите. С това се явява удовлетворен общия, но не и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От цитираната задължителна съдебна практика, относимо към съдържанието на решението, в частност на мотивите, е единствено ППВС № 1/1953г., но като постановено при действието на ГПК от 1952г. /отм./, по същество то единствено детайлизира необходимото им съдържание, така както е въведено изрично с нормата на чл. 236 ГПК. Въззивното решение не страда от липса на изискуемо, съгласно тази норма / ал.2 и ал.3 / съдържание. По начало, касаторът неправилно възприема, че съображението на съда, за липса на изключителност в търпимите болки и страдания на ищцата, касае така определения от него справедлив размер от 180 000 лева, а в действителност съдът обосновава с него извода си за неоснователност на претенцията над този размер и до заявения от 200 000 лева, предмет на въззивната жалба на ищцата. Доводът, спрямо който е формулиран въпроса, не съобразява и обстоятелството, че при действието на ГПК, в сила от 01.01.2008г., второинстанционният съд не е контролно - отменителна инстанция и, както е прието и в ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, обект на дейността му не са пороците на първоинстанционното решение, а повторното решаване на материалния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд дължи самостоятелна и независима от тази на първоинстанционния съд преценка на доказателствата и установимата от тях фактическа обстановка, както и формиране на самостоятелни правни изводи по съществото на спора, съобразно твърденията, доводите и възраженията на страните. Последното не изключва възможността, при установени едни и същи фактически обстоятелства, въззивният съд да достигне до различен, от този на първоинстанционния, правен резултат – в случая, до различен размер на справедливо обезщетение, прилагайки нормата на чл. 52 ЗЗД. Въпросът на касатора, обаче, изключва тази възможност, като предполага задължителното посочване на факти и обстоятелства, различни от тези, съобразени от първоинстанционния съд, от които да би могло да се обоснове завишаване размера на обезщетението. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Анализирал е в детайли събраните доказателства, извел е релевантни за определяне на обезщетението критерии, отчел и социално - икономическите условия към момента на увреждането, като присъденото е в диапазона на определяния от съдилищата размер, в обезщетяване болки и страдания на преживял съпруг, в съответствие с момента на настъпване на застрахователния риск /2022 г./. Наблегнал е на на изключителната зависимост на преживялата съпруга от подкрепата и грижите на починалия й съпруг и обективно възникналата, с оглед специфичните в случая обстоятелства - физическите й страдания и социална изолираност още приживе на същия - близост между двамата и постоянната необходимост от присъствието на другия, предвид което починалият е бил нейна незаменима опора в емоционален, битов и социален план. Предвид това, четвъртият въпрос, относим към приложението на чл. 52 ЗЗД, удовлетворява общия, но не и допълнителния селективен критерий, с посоченото ППВС № 4/1968г.. По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице богата съдебна практика, която, както и самото ППВС № 4/1968г., изключват обосноваването на допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на доказателствата и с крайния резултат по делото съставляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. Липсата на фрапантно несъответствие между остойностяването от съда на установените болки и страдания и присъдимите средни стойности на обезщетяване за загуба на съпруг, дори към по-ранен от този на увреждането в настоящия случай момент, в практиката на касационна инстанция, изключват изводима директно от мотивите на въззивното решение очевидна неправилност на същото, като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, поради превратно приложение на критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, в несъответствие с вложения от законодателя смисъл – да обезщети адекватно търпимите неимуществени вреди, но не и неоснователно да обогати обезщетявания, за сметка на обезщетяващия / вж. напр. определения по т.д. № 2357/2024г. на І т.о., гр.д.№ 181/2024 г., гр.д.№ 666/2024 г., гр.д.№ 2000/ 2023 г. на ІІІ г.о. на ВКС, в които, за обезщетяване на неимуществени вреди на преживял съпруг, в причинност с ПТП в периода 2017г. - 2019г., съдилищата са определили справедлив размер на обезщетението от 180 000 лева до 200 000 лева, при присъден по-нисък в резултат на прието съпричиняване, който размер касационна инстанция не е намерила основание да ревизира, с допускане на касационното обжалване /. Следователно, не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване. Съобразно правния резултат и своевременно отправеното искане - с отговора на касационната жалба, на процесуалния представител на ищцата - адв. Н. Д., представлявал я по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, следва да се присъди адвокатско възнаграждение. Предвид защитения материален интерес, в размер на 30 000 лева и съдържанието на осъществената от същия защита – ограничена до депозирането на отговор на касационната жалба на ответника, отчитайки липса на правна сложност, предвид обхвата й, с оглед касационните доводи на ответното дружество, ограничени до правилното приложение на чл. 52 ЗЗД, по което е налице богата и непротиворечива съдебна практика, настоящият състав намира, че възнаграждение в размер на 600 евро с вкл. ДДС, се явява справедливо и адекватно на положения от адвоката труд. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение