Определение № 961 от 28.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2837/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична община, против решение № 380 от 02.04.2024 г. по гр. дело № 129/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение с уважен от Е. Д. Т. против Столична община иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение от 30000 лева за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпило на 19.08.2021 г. непозволено увреждане.

Касаторът Столична община поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Извежда тези касационни основания с липсата на обсъждане на събраните доказателства в тяхната съвкупност и извеждане на необосновани изводи относно наличието на причинна връзка при отсъствие на преценка за проява на обичайна житейска бдителност, обичайно място на преминаване, а и липса на положена грижа, и за установяването на твърдените неимуществени вреди, при определянето на размера на обезщетение за които не са обсъдени всички значими обстоятелства. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски.

Подържа в изложението към подадената касационна жалба като основания за допускане на касационно обжалване основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и специалните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да мотивира решенията си по съществото на спора, като за определени факти и обстоятелства се съди единствено и само на свидетелски показания, т.е. следва ли решаващият по същество съд да кредитира изцяло показанията на свидетел, които дава сведения за косвени факти, т.е. той не е пряк очевидец и/или пряко запознат със събитията. Излага този въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с даденото тълкуване в решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр. дело № 4028/2016 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. дело № 123/2020 г. на ВКС, III г.о.;

2. Може ли правната норма на чл. 164, ал. 1 ГПК да бъда приложена и към института на извъндоговорната отговорност, след като не са еднакви правопораждащите факти на двата института на отговорността в гражданското ни законодателство. Поддържа този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид сходството на договорната и деликтната отговорности и предвидените в процесуалния закон ограничения само относно възникналите въз основа на договор правоотношения;

3. Как следва да бъде определен справедливият размер на обезщетението, когато за неимуществените вреди (болки, страдания, дискомфорт) на пострадалия се съди единствено и само на базата на свидетелски показания, и

4. При определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществените вреди следва ли съдът да събира информация и да изследва доходите (месечни) на пострадалото лице. Поддържа отговорите на тези въпроси да са дадени в обжалвания съдебен акт в противоречие с решение № 60313 от 08.02.2022 г. по гр. дело № 937/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 9 от 04.02.2022 г. по т. дело № 185/2021 г. на ВКС, II т.о., и решение № 252 от 07.03.2018 г. по гр. дело № 60225/2016 г. на ВКС, ІV г.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Е. Д. Т. е подала отговор на касационната жалба, в който се излага съображения за липсата на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след преценка на събраните доказателствени средства, включително и събрани свидетелски показания, чрез разпит на близки роднини на ищеца Е. Т. (сега ответник по касационната жалба) – дъщеря и внук, показанията на които, при преценката им като съответни на представените епикризи и експертно заключение, са кредитирани, е приел, че на 19.08.2021 г., около 10 часа сутринта, ищецът Е. Т. паднала след спъване на изпочупени и разположени на различна височина плочки на десния тротоар на [улица]в [населено място], по който тя вървяла заедно със своята дъщеря – св. Р. Д., към свои близки в посока [улица]и преди кръстовището й с [улица], започнала да пищи, а ръката й висяла и по нея имало кръв, като преминаващ непознат мъж й помогнал, пренасяйки я на близка пейка, а след идването на сина на св. Р. Д., тя била заведена в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД, където й оказали спешна медицинска помощ и лечение. Посочил е за установено от експертното заключение, че в резултат от падането й, ищецът Е. Т., която към този момент е на 86 година, е получила открити многофрагментни фрактури на лява лъчева и лява лакътна кости в долната им част (в областта на китковата става) и разкъсно-прорезна рана на вътрешната повърхност на лявата китка, довели до трайно затруднение на движенията на левия й горен крайник за 3 месеца, след които тя е започнала да си служи с лявата ръка. За лечението им се провела операция и поставила гипсовата имобилизация за 30 дни, която се подменила с ортопедична ортеза за две седмици. Счупените лъчева и лакътна кости са зараснали, но с голяма дислокация под ъгъл и деформация, тъй като поради възрастта й и остеопоротичните кости при проведеното оперативно лечение не е извършена фиксация с метални остеосинтези. Посочено е за установено и наличие на трайно радиално изкривяване на лявата й киткова става, поради скъсяване на счупената лъчева кост, а на лакътната й кост - воларно. Травматичните увреждания на ищеца Е. Т. не са оказали въздействие върху общото й здравословно състояние, но порочното им зарастване е довело до трайна инвалидизация и затруднения при боравене на ръката с малки предмети. Посочено е, че случилото й се причинило на ищеца Е. Т. стрес от излизания и преминаване в близост до мястото на падането й, ограничила контактите и общуването си и изпитвала притеснения от нуждата й да бъде обгрижвана при нейното възстановяване.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е направил извод за наличие на всички елементи от фактическия състав по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, обуславящ ангажиране отговорността на възложителя на работата за вреди, причинени от негови служители при или по повод на възлагането й, свързана със стопанисване и управлението на имотите и вещи общинска собственост в интерес на населението и с контрол на дейностите по ремонт и поддръжка в изправно състояние на общинските пътища, подземните съоръжения и тротоарите и други и отстраняването на препятствия и неизправности на същите в най-кратък възможен срок. При определяне размера на обезщетението от 30000 лева за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид характера и тежестта на уврежданията, претърпените болки и страдания и тяхната продължителност, както и техния интензитет през период от три месеца на тяхното възстановяване, неправилното трайно зарастване на костите, водещо и до затруднения при боравенето с лявата й ръка, възрастта й към момента на получаване на уврежданията й – 86 години, причинените й стрес и страх от придвижването й, неудобства от необходимостта от чужди грижи и затварянето й.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси относно установяването от решаващия съд на релевантни факти за спора факти само въз основа на свидетелски показания, даващи сведения за косвени факти, и възможността за прилагане на чл. 164, ал. 1 ГПК при реализиране на извъндоговорна отговорност не са обуславящи за правната воля на въззивния съд по предмета на спора, поради което те не покриват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допусканото му до касационен контрол (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). При формиране на решаващата воля относно установяването на всички елементи от фактическия състав по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, обуславящ ангажиране на търсената от ответника Столична община (сега касатор) гаранционно-обезпечителна отговорност, въззивният съд е обсъдил не само събраните гласни доказателствени средства, част от които и възпроизвеждащи непосредствени възприятия на свидетеля за всички релевантни за спора факти, включително и относно механизма на увреждането, а и при преценка на същите в съвкупност с всички други събрани по делото доказателствени средства – медицински документи и експертно заключение, носещи информация относно същите факти. Тази преценка е направена от въззивния съд и в съответствие с установената и посочена в изложението практика на ВКС по чл. 290 ГПК, а и при извършването й не е обсъждана, включително и поради липса на наведените от страните доводи, допустимостта при спор за ангажиране на извъндоговорна (деликтна) отговорност на свидетелски показания съгласно предвидените в чл. 164, ал. 1 ГПК ограничения, която разпоредба на процесуалния закона е ясна за приложението й и не предвижда забрана за установяване на релевантните от състава на деликтната отговорност факти, поради което по тези въпроси не се установяват и поддържаните от касатора специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Изложените от въззивния съд съображения обаче относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди обосновават допускане до касационно обжалване на решението по материалноправните въпроси за определяне на справедлив размер, които обобщени и уточнени, съгласно разясненията на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да бъдат формулирани като въпрос за критериите при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от значение за прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Този въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и като такъв отговаря на общата и специална предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което предпоставя допускане на касационно обжалване, за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение в обжалваното решение с разрешенията, дадени в задължителната практика на ВС и установената съдебна практика с решенията на ВКС по чл. 290 ГПК, посочени в изложението.

Тъй като обжалваното въззивното решение се допуска до касационен контрол, държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи и следва се внесе от касатора, която възлиза в размер на 600 лева - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.