Определение № 50015 от 11.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 291/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Н. Г. Р. срещу решение №52 от 29.09.2021 г. по в.т.д. № 143/2021 г. на АС-гр. Бургас, в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 82 /11.03.2021 г. по т.д. №173/2020 г. по описа на ОС-Бургас, въззивният съд е уважил установителния иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК от страна на „Юробанк България“ ЕИК[ЕИК] срещу тримата ответници като е признал за установено, че „МАКСКОМ-Инвест“ ЕООД, „МАКСКОМ-КЕЙБЪЛ“ ЕООД и Н. Г. Р. дължат солидарно на „ЮРОБАНК България” АД по Договор за банков кредит Продукт „Бизнес револвираща линия - Плюс” №BL 4265 от 15.12.2006 г., следните суми: 87 907,59 лв. – главница; 10 607,08 лв. - възнаградителна лихва за периода от 21.09.2017 г. до 9.01.2019 г; 486,54 лв. - мораторна лихва за периода от 21.09.2017 г. до 9.01.2019 г..; 147,70 лв. - такси по договора; 115,95 лв. – разходи за имуществени застраховки, ведно със законната лихва върху главницата за периода от 8.02.2019 г. до окончателното изплащане на горната сума, предмет на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 683 от 11.02.2019 г. по ч. гр. дело № 1235/2019 г. на Районен съд Бургас Излагат се основания за незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната част и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне на иска като недоказан по основание. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Претендира разноските в настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и обжалваният интерес е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови въззивното решение в обжалваната част, съдебният състав на АС-Бургас е изложил следните съображения в мотивите на акта: От съдържанието на Договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“, от 15.12.2006 г. се установява, че банката – въззивник е предоставила на „М.-Инвест“ ЕООД – кредитополучател, кредит, във формата на кредитна линия в размер на 50 000 лв., за посрещане на краткосрочни оборотни нужди, срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне сумата, ведно с дължимите лихви, при условията на договора. Страните са се споразумели относно краен срок за ползване и погасяване на кредита 120 месеца, считано от датата на откриване на заемна сметка. Видно от съглашението, до настъпването на този краен срок за издължаване на главницата, кредитополучателят е дължал заплащане единствено на месечна възнаградителна лихва, на падеж 21-во число от месеца – чл.3, ал.4. Кредитополучателят има право да погасява изцяло или частично задълженията си по главницата, както и да ползва отново средства от кредита, до максималния му разрешен от банката размер. В чл. 3 от договора е определен начинът на формиране на дължимата годишна лихва за предоставения кредит, като сбор от действащия базов лихвен процент за малки фирми, обявен от банката, и договорна лихвена надбавка, в размер на 0,2 пункта. Към датата на подписване на договора, обявеният от банката базов лихвен процент е в размер на 10 %. В текста на чл. 5 са уредени дължимите от кредитополучателя такси, а в чл.24 от съглашението е залегнало правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, при определени условия, измежду които неизпълнение на задължение по договора от кредитополучателя – невнасяне на дължимата вноска по главница и/или лихва. С последователни допълнителни съглашения страните са изменяли договорните условия: С Анекс № 1 от 23.10.2007 г. е увеличен размерът на предоставената за ползване сума с 20 000 лв. и е намалена договорната лихва. С Анекс № 2 от 21.04.2009 г. страните са договорили, че кредитополучателят се задължава да заплаща на банката, след изтичане на периода на облекчено погасяване, равни погасителни вноски, инкорпориращи главница и дължимите лихви, съгласно погасителен план, приложение към договора. С Анекс № 2 и Анекс № 4 от 21.06.2011 г. като солидарни длъжници в правоотношението са встъпили „М. – Кейбъл“ ЕООД и касаторът Н. Г. Р.. С Анекс № 3 от 4.05.2010 г., Анекс № 4, Анекс № 5 от 11.06.2013 г. е преструктурирана главницата по дълга, като към нея са капитализирани просрочените лихви и дължимите такси. Приет е нов погасителен план, след период на облекчено погасяване. С Анекс № 5 е продължен срокът за погасяване на кредита до 21.06.2023 г. С Анекс № 6 от 5.12.2014 г. е намален лихвеният процент и е уговорен период на облекчено погасяване. С Анекс № 7 от 30.10.2015 г. отново е уговорен период на облекчено погасяване, приет е нов погасителен план. С Анекс № 8 от 21.11.2016 г. е предоговорен крайният срок на погасяване на кредита до 21.11.2031 г. и е уговорено, че след изтичането на уговорения период на облекчено погасяване, кредитополучателят следва да започне да заплаща остатъка от редовната главница по кредита и дължимите лихви на равни месечни анюитетни погасителни вноски, определени по нов погасителния план, приет между страните. Съгласно заключението на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза, размерът на усвоената от кредитополучателя сума по кредитния договор възлиза на 120 225,33 лв., като усвояванията са извършвани в периода 9.07.2007 г. – 15.04.2008 г. В тази сума са отразени и извършваните от банката преоформяния на дълга, чрез прибавяне на просрочени задължения към редовната главница, за периода 5.05.2010 г. – 21.11.2016 г. – видно от таблицата към отговор на въпрос 1 от експертизата. От заключението на експерта, че с плащане срещу дълга на сумата от 700 лв. на 21.08.2017 г. са погасени дължимите погасителни вноски към 21.07.2017 г. Последвали са спорадични и нередовни плащания на остатъка от задължението. Ето защо, съдът е прил, че към датата 22.07.2017 г. и съответно към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – 8.02.2019 г., е била налице забава в издължаването на вноската за погасяване на главницата и лихвата. Неизпълнението на задължението на кредитополучателя и съдлъжниците за покриване на месечните анюитетни плащания е довело до възникване в полза на кредитора на вторичното преобразуващо право да превърне кредита в предсрочно изискуем. Дружеството - въззивник е упражнило това право, с изявления, обективирани в нотариални покани, адресирани до длъжниците и получени от тях на 9.01.2019 г., с изтичане на срока за получаване на книжата след залепяне по реда на чл.47 ГПК, видно от приетите по делото писмени доказателства. За неоснователно е счетено от съда възражението за невъзникване на предсрочната изискуемост на кредитните задължения, тъй като уведомленията до длъжниците не отговарят на изискванията за яснота и недвусмисленост, по подобие на извлечението от сметка, доколкото в уведомленията са посочени суми, изчислени не в точния им размер. Съдът е приел, че от текста на уведомленията, в същите се съдържат в достатъчна степен данни, годни да индивидуализират съглашението, по повод на което поканата се отправя – със страни, номер и дата на сключване на договора за кредит, брой и размер на вноските, които са неиздължени. Съставът на съда е застъпил становище, че дори и при непосочване в уведомлението на точни суми, установени като дължими стойности по дълга, това не рефлектира върху годността на поканата да породи правен ефект в посока активиране на предсрочната дължимост, тъй като предназначението на поканата, която следва да достигне до длъжника, е да го информира, че банката упражнява правото си да събере вземането си преди срока, като е достатъчно ясно да е посочено кредитното съглашение, по което това право се упражнява. Изискване за посочване точен размер на просрочения дълг не се поставя, на първо място, тъй като този размер е динамична величина и дори и към момента на получаване на поканата не ще бъде актуален, и на следващо място, тъй като поканата се отправя до контрагента – задължено лице по договора, което е в известност относно договорните условия и собственото си изпълнение. Изложени са съображения, че няма основание да се поставя изискване поканата да има минималното съдържание, относимо, съгласно чл.60, ал.2 ЗКИ, към извлечението от счетоводните книги, въз основа на което се инициира производството по издаване на заповед за изпълнение, тъй като двата документа са различни по функция, като поканата предшества съдебната фаза на процедурата, а данните по извлечението се поставят в основата на съдебен акт - заповедта за изпълнение, обект на проверка са в бъдещ процес, поради което е логично да се нуждаят от точност. При положение, че няма съмнение относно това към кой договор за кредит уведомленията се отнасят, съдът е приел, че в процесния случай те са доставили информация на задължените лица относно решението на банката да счита кредита за предсрочно изискуем. Ето защо, съдът е заключил, че кредитополучателят и солидарните длъжници са били уведомени за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и предсрочната изискуемост е настъпила на 9.01.2019 г. с получаване на уведомлението от длъжниците. Относно възражението в отговора на въззивната жалба за наличието на неравноправни клаузи в процесното кредитно съглашение, изразяващи се в налагани еднолично договорни условия на длъжниците, липсата на погасителни планове и ясна и точна информация за потребителя относно просрочените задължения, въззивният състав е изложил следното: В конкретния случай въззиваемите не представляват субекти, ползващи се от потребителска защита, тъй като процесният договор за кредит е сключен от търговско дружество, за задоволяване нуждите на търговската му дейност – посрещане на краткосрочни оборотни нужди, чрез отпускане на финансови средства по кредитна линия. Допълнително встъпилият по дълга търговец също не притежава качеството потребител, така както е дефинирано в §13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, а физическото лице – съдлъжник е управител на дружествата кредитополучател и солидарен длъжник. Съдът се е позовал на съдебната практика на ВКС и тази на Съда на Европейския съюз в насока, че при участие в договарянето на лице, чиито интереси са в рамките на неговата търговска и професионална дейност, под което следва да се разбира и встъпването като съдлъжник или поръчител от страна на физическо лице, с тесни професионални/ функционални връзки с дружеството - кредитополучател, като например участник в неговото управление –Решение № 84 от 20.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 1934/2015 г., то качеството на потребител на такова ф.л. не е налице. Изводът за наличието на потребителско качество следва да е индивидуален, за всеки конкретен случай. На базата на изрично заявеното от страните относно целта на кредита, в настоящия случай, съдът е приел, че поемането на задължения по договора от страна на управителя на длъжниците като съдлъжник е било продиктувано от цели, относими към упражняването на търговската дейност на формированието кредитополучател, а именно осигуряването на ликвиден паричен актив, с оглед на което и възраженията, основаващи се на неравноправност на клаузите на договора са приети за неоснователни. Относно определяне размера на дължиите суми, въззивният съд се е основал на Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС, според което, при предсрочна изискуемост, размерът на вземането на кредитора по договора за кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост, до датата на плащането. За периода до настъпване на предсрочната изискуемост, размерът на вземането се определя по действалия към този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му. Ето защо е счел за основателна претенцията за признаване дължимост на остатъка от главницата и дължимите до настъпване на предсрочната изискуемост възнаградителна лихва, такси и разходи по договора. С първоначалния договор е уговорено помесечното заплащане единствено на възнаградителната лихва, а цялостната главница е била дължима на крайната падежна дата. С част от анексите е уговорено капитализирането на неиздължената възнаградителна лихва и такси по договора към непадежиралата главница, което договаряне следва да бъде зачетено в отношенията между страните, тъй като анатоцизмът е допустим между търговци .Видно от заключението на вещото лице, с Анекс № 8 са преоформени към дълга просрочени задължения, с натрупване към редовната главница, в размер на 2668,70 лв. и при съобразяване на това последно предоговаряне между страните размерът на общо усвоената главница е 120 225,33 лв. Съдът е счел за неоснователно е повдигнатото в отговора на въззивната жалба възражение относно допуснато процесуално нарушение от първостепенния съд при приемане на Анекс № 8 като доказателство по делото, доколкото се касае за доказателство, представено във връзка със своевременно поискано и допуснато друго такова ССчЕ и служещо за изясняване на обстоятелства, изложени в нея, позовавайки се на Решение № 298 от 21.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1663/2010 г., III г.о. На база изложеното и с оглед заключението на ССчЕ, в което експертът е определил, че неиздължената и предсрочно изискуемата главница възлиза на 87 907,59 лв., съдът е счел искът за основателен и доказан иска за дължима главница до този размер. По отношение на претендираната възнаградителна лихва за исковия период съдът се е позовал на изводите на експерта, сочещи на дължимост на сумата от 10 607,08 лв. – колона 15 от таблицата като е отчел и погасяване от 28.01.2019 г., след настъпване на предсрочната изискуемост. Същото е прието и за уговорената в договора наказателна лихва е дължима до датата на настъпване на предсрочната изискуемост – 9.01.2019 г., която възлиза в размер на 486,54 лв., съгласно заключението на в.л. Според въззивния съд са дължими, на основание чл.9 и чл.20 от съглашението, и чл.11 от Анекс № 2.и таксите, уговорени между страните със съглашението и допълненията към него, и конкретизирани от въззивника в молба от 29.01.2021 г., като такси за администриране на просрочен кредит, за управление на кредита и за подновяване на ипотеката. Според заключението на вещото лице за релевантния период същите са дължими в размер на 147,70 лв. Това се отнася и за сумата от 115,95 лв., представляваща разходи за имуществени застраховки на ипотекираното в обезпечение на кредита имущество. Според съда, страните са се споразумели по дължимостта на тази такса в чл.21, ал.1 от договора. По силата на ал.2 на същия текст, задължение на кредитополучателя е да поддържа тази застраховка до окончателното издължаване на кредита, поради което същата следва да се присъди за периода, за който е поискана – до 3.02.2019 г., в размера, изчислен от вещото лице – 115,95 лв. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК по следните три въпроса: 1. за съдържанието на уведомлението за обявяване на банковия кредит за предсрочно изискуем, при непредставяне на погасителните планове и дали в този случай е налице валидно обявена предсрочна изискуемост, 2. настъпила ли е преклузия за представянето на конкретно писмено доказателство-Анекс №8 към основния договор за кредит и 3. как следвало да се реши делото при налични нищожни на основание накърняване на добрите нрави уговорки Съгласно т.1 от ТР № 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В мотивите към т.1 от ТР по реда на нормативното тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че първите два от формулираните от касатора и възпроизведени по-горе въпроси, на които последният се позовава като основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК, нямат качеството на правни такива. Това е така, доколкото тези въпроси по съществото си представляват оплаквания за неправилно приложение на материалния закон /първи в-с/ по отношение на конкретните специфични за спора факти и за съществено нарушение на процедурата относно приемането на конкретно писмено доказателство, а не по тълкуването на определени правни разпоредби, с оглед изясняване на съдържанието на правните норми в тях. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор, обаче не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. То е типично при преценката относно критериите по чл.281 ГПК, което обаче се предпоставя от основателността на произнасянето на ВКС по чл.288 ГПК. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, съответно по т.3 на същия текст от процесуалния закон.. Последният трети въпрос не се явява изобщо обуславящ изхода по спора по следните съображения: Въззивният съд се е произнесъл по възражението за наличието на неравноправни клаузи в процесното кредитно съглашение, изразяващи се в налагани еднолично договорни условия на длъжниците, липсата на погасителни планове и ясна и точна информация за потребителя относно просрочените задължения, като е приел, че в конкретния случай ответниците не представляват субекти, ползващи се от потребителска защита, тъй като процесният договор за кредит е сключен от търговско дружество, за задоволяване нуждите на търговската му дейност – посрещане на краткосрочни оборотни нужди, чрез отпускане на финансови средства по кредитна линия. Допълнително встъпилият по дълга търговец също не притежава качеството потребител, така както е дефинирано в §13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, а физическото лице – съдлъжник е управител на дружествата кредитополучател и солидарен длъжник. В хода на процеса пред инстанциите по същество довод за нищожност на договора като накърняващ добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 ЗЗД изобщо не е навеждан и се повдига за пръв път в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, като липсва и каквато и да е аргументация в тази насока. Ето защо този въпрос няма качеството обуславящ изхода по настоящия правен спор. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС, Първо т.о. счита, че на са налице основания за допускане на касационно обжалване. В полза на ответника по касация не се дължи присъждане на разноски, с оглед липсата на доказана направата на такива- Водим от горното, настоящият състав на ВКС,ТК, Първо отд.