Определение № 3214 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1156/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 33/09.01.2023 г. по гр.д. № 2435/2022 г. в частта, с която Апелативен съд - София, потвърждавайки решение № 261449/29.04.2022 г., поправено с решение № 261966/08.06.2022 г. по гр.д. № 799/2021 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил държавата, представена от Прокуратурата на Република България, да заплати на П. Михайлов У. сумата 26 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от 20.01.2018 г. Решението се обжалва от Прокуратурата с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материално-правния и по процесуално-правния въпроси за онези конкретно проявени обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да го обоснове. Касаторът счита, че въпросите са включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК), а въззивният съд им е отговорил в противоречие съответно с т.11 от ППВС №4/23.12.1968 г. и с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, защото е необосновано, а е нарушен и чл. 52 ЗЗД. От ответника по касация П. У. не е постъпил отговор на касационната жалба. За да уважи частично иска за обезщетение на неимуществените вреди, въззивният съд е приел, че ищецът П. У. е бил незаконно обвинен в престъплението по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК, като е зачител задължителното действие на оправдателната присъда, влязла в сила на 28.01.2016 г. (чл. 300 ГПК). След това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които е приел за установени по делото, намерил е да са в причинна връзка с незаконното обвинение и да са от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението, дължимо от държавата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, вр. чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД. Позовал се е на: 1) тежестта на престъплението, в извършването на което ищецът е бил незаконно обвинен, за което законът предвижда наказание „лишаване от свобода от три до петнадесет години; 2) на наложените му мерки за процесуална принуда: забрана да напуска пределите на страната и „парична гаранция в размер на 10 000 лв., с която е била заменена първоначално приложената мярка за неотклонение „задържане под стража“; 3) на продължителността на взетата мярка „забрана за напускане пределите на страната“ - за срок от 13 години; 4) на чистото съдебно минало на ищеца; 5) на продължителността на осъществената незаконно наказателна репресия, която въззивният съд е приел за установена според това, че приложеното наказателно дело съдържа данни само за съдебната фаза – 13 години; 6) на това, че забраната да напуска пределите на страната е осуетила успешния бизнес на ищеца от стопанска дейност, изразена в износ на плодове и зеленчуци за Великобритания и Германия, както и възможността той и семейството му да пътуват зад граница, респ. на негативните изживявания, които това му е причинило; 7) на изолацията, в която ищецът е изпадал, доколкото незаконното наказателно преследване го поставя в изолация от близките приятели, които започват да странят от него; 8) на здравословните проблеми, изразени в диабет, тип 2. Въззивният съд е приел, че доколкото като основание на иска е посочен и неразумният срок, в който наказателното производство е продължило, това го задължава да определи по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. В решението са отразени обвинителния акт от 31.03.2003 г., присъдата от 23.11.2007 г., с която ищецът е признат за виновен в извършването на престъплението при съучастие с другите четирима подсъдими, оправдателната присъда на Софийският апелативен съд и това, че тя е потвърдена с решение на Върховния касационен съд от 28.01.2016 г. От друга страна, въззивният съд е приел, че обезщетението следва да определи в по-нисък размер поради тези обстоятелства, които според твърденията в исковата молба са свързани с незаконното обвинение, но които е намерил за опровергани от събраните доказателства (влошени отношенията на ищеца с неговата съпруга и с брат му), и онези, които в решението са счетени недоказани (първоначално взетата мярка „задържане под стража“). При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Налице е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също са налице, доколкото искът е уважен до размера от 26 000 лв. при възприета от въззивния съд неразумна продължителност на наказателното производство. В решението са обсъдени общата продължителност на наказателното производство в съдебната му фаза, тежестта на обвинението и постановените съдебни актове (определения за изменение на мерките за процесуална принуда, първоинстанционна осъдителна присъда, оправдателната на апелативния съд и потвърждаващото я касационно решение), но липсват мотиви за останалите критерии по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, които са от значение за извода, нарушен ли е и в каква степен разумният срок по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, които законодателят е заимствал от практиката на ЕСПЧ и се прилагат в практиката на Върховния касационен съд. В решението липсват мотиви и за това, правил ли е ищецът предходни искания по мярката „напускане на пределите на страната“ преди тя да бъде отменена от апелативния съд с определение от 20.11.2013 г. Изследването и на този въпрос е необходимо за преценка, дали и доколко засегнатите от налагането й права на ищеца и понесените от него негативни преживявания са по причина единствено на незаконното обвинение. Следователно решението не съдържа онези мотиви, които са от значение за извода, дали въззивният съд е приложил критерия за справедливост в съответствие с нормативното тълкуване, извършено от Върховния съд и от Върховния касационен съд с ППлВС и с ТР, на които касаторът се позовава, като решението противоречи и на казуалната практика на Върховния касационен съд по чл. 2б ЗОДОВ. Налице са и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът