Определение № 50015 от 11.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2644/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. С. срещу решение № V-260030 от 25.02.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2776/2020г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 260043 от 29.09.2020 г., постановено по гр. д. № 96/2020 г. на Районен съд – Несебър, с което са отхвърлени предявените от касатора против И. В. В. искове по чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на сключената между страните спогодба, одобрена по гр. д. № 800/2019 г. по описа на Районен съд – Несебър, относно детето М. М. С., като родителските права по отношение на детето да бъдат предоставени на бащата; определен режим на лични контакти между детето и майката; майката да заплаща на детето месечна издръжка в размер на 250лв., считано от 31.01.2020 г. до настъпване на причини, обуславящи нейното изменение или прекратяване, платима ежемесечно до 10-то число на месеца, за който се отнася, ведно със законната лихва за забава върху всяка просрочена вноска. Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради неговата необоснованост. За допускане на касационното обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следните правни въпроси: 1/. Съставлява ли съществено изменение на обстоятелствата, обстоятелството, че първоначално определените мерки за упражняване на родителските права със спогодба по гр. д. № 800/2019 г. по описа на РС-Несебър не са изпълнени и детето е установено трайно в семейната среда на бащата, в която се чувства спокойно и сигурно и майката не може да вземе детето при нея, поради нежеланието на самото дете да отиде да живее при нея? 2/. Когато в производството по чл. 59, ал. 9 от СК се установи изменение на обстоятелствата, изразяващо се в развил се у детето синдром на родителско отчуждение спрямо родителя, комуто е предоставено упражняването на родителските права, следва ли преценката на съда относно ефективността на действащите мерки да се извършва с оглед преодоляване на отчуждението, респективно следва ли съдът и служебно да постанови мерки, насочени към неговото преодоляване? 3/. Може ли да се иска на основание чл. 253 от ГПК отмяна на определение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 15.02.2021 г., с което въззивният съд приключва събирането на доказателствата и дава ход на устните състезания и възобновяване на съдебното дирене, в случай че след приключване на съдебното дирене настъпят нови обстоятелства, щом те са във връзка с интереса на детето? Касаторът сочи, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. V, вр. с т. II от Постановление № 1/12.11.1974 г. на Пленума на Върховния съд и с решение № 331 от 01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г., IV г. о., по втория въпрос – в противоречие с решение № 109 от 18.06.2020 г. по гр. д. № 2855/2019 г., IV г. о., а по третия въпрос – в противоречие с решение № 526 от 06.03.2013 г. по гр. д. 248/2012 г., IV г. о. Поради това касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Евентуално касаторът сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3. Ответникът по касация – И. В. В., е подала писмен отговор, в който моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение поради липса на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. По същество счита, че жалбата е неоснователна и претендира присъждане на разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, Окръжен съд – Бургас е препратил към мотивите на първоинстанционното решение в съответствие с разпоредбата на чл. 272 ГПК, като същевременно е изложил подробни собствени мотиви. Приел е за установено, че страните са съжителствали от 2006г. до м. юли 2019 г., без да са имали сключен брак помежду си, като на 17.10.2013г. се родило детето им М. М. С.. След фактическата раздяла в средата на м. юли 2019 г. малолетното дете напуснало жилището заедно с ответницата, но от края на същия месец било задържано от бащата. На 21.11.2019г. страните постигнали съдебна спогодба, одобрена от съда по гр. д. № 800/2019 г. на РС-Несебър, с която се съгласили майката да упражнява родителските права, местоживеенето на детето да бъде при майката, бащата да заплаща месечна издръжка на детето, като определили и разширен спрямо обичайния режим на лични отношения между бащата и детето. Въпреки спогодбата местоживеенето на детето не било променено, а то само гостувало в дома на майката. Впоследствие майката се обръщала към съдебен изпълнител за връщането на детето. Въззивният съд е изслушал страните и е разпитал свидетели. Посочил е, че показанията на майката на ищеца и брата на ответницата, възпроизвеждат твърденията на родителите и не могат да допринесат за установяване на причините за негативното отношение на детето към майката и отношението на бащата по този въпрос, предвид заинтересоваността на свидетелите от изхода на делото. Съдът е обсъдил показанията на свидетел, работещ при ищеца, който свидетелства за нежеланието на детето да общува с майка си и за словесни конфронтации между страните в присъствието на детето. Разпитана е и близка приятелка на ответницата, която споделя, че от раждането на детето, непосредствени грижи за него полагала майката и след раздялата на страните, при постоянното му пребиваване с баща майката непрекъснато го търсела, но нямала достъп до него. Споделя, че през м. юни 2020 г. с ответницата отишли на празненство на детето по случай завършване на детска градина, но детето се разстроило и се развикало, че майката иска да го отвлече. Свидетелката дава и сведения за словесни конфронтации на страните в присъствието на детето. Според въззивния съд събраните по делото доказателства разкриват ситуации на непристойно поведение между страните, но въпреки това последните разполагат със задоволителен родителски капацитет и не се налага извеждане на детето извън семейната среда. Съдът е обсъдил социалните доклади и е приел за установено, че страните имат много добри битови и финансови условия за отглеждане на детето, както и подкрепа от своите роднини. Посочил е, че детето е било непосредствено въвлечено в личните конфликти между страните. При обсъждането на резултатите от съдебната психологическа експертиза съдът е намерил за укоримо поведението на бащата, тъй като същият не подкрепя нормалното развитие на отношенията между майката и детето, макар привидно да показва разбиране. В допълнение на това след анализ на изводите на вещите лица съдът е счел, че именно ищецът е този, който отчуждава детето от майката и формира у детето нагласи на дистанциране, отхвърляне и отблъскване по отношение на нея. По този начин детето е поставено в положение на „конфликт на лоялност“ към родителя, с когото живеело и от когото е зависимо, смята го за по-силния от двамата, асоциира се с него и затова застава на страната на ищеца в споровете с ответницата. Съдът е направил преценка и на потребността от общуването на детето с майката, като е отчел напредък след срещи по време на висящото дело с психолог за преодоляване на родителското отчуждение. Посочил е, че детето е привързано към майката и че не иска тя да бъде наранена, както и че последната показва ангажираност и осведоменост относно нуждите на детето. Възприел е заключението на експертизата като обективно, всестранно и пълно. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че не е налице новосъздадена фактическа обстановка, която да налага промяна на режима на упражняване на родителските права съгласно чл. 59, ал. 9 СК. Според съда по-голямата част от доводите на ищеца касаят периода преди сключване на процесната спогодба. Изтъкнал е, че включването на детето в личния конфликт между страните и неговото нежелание да общува и живее с майка си, изразило се в синдром на родителско отчуждение спрямо нея, е резултат именно от системното и съзнателно поведение на бащата и че е в интерес на детето е да живее с майка си при разширен режим на лични контакти с бащата, какъв е определен в спогодбата между страните с цел да бъде съхранено като емоционална и психически добре развита личност. Поради изложеното въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което се отхвърлят исковете на бащата за изменение на сключената спогодба, е правилно и го е потвърдил. Нужно е да се отбележи, че на 20.10.2021 г. въззивникът е подал молба за отмяна на определението за даване на ход на устните състезания по същество. В молбата е изложил твърдения, че фактическата обстановка по делото се е променила, тъй като И. В. В. е сменила местоживеенето си в [населено място], родила е друго дете, за което полага грижи и вече не осъществява никакви лични контакти с детето М. М. С. и дори не прави опити да осъществи такива. Освен това въззивникът се е оплакал, че не разполага с информация дали ответницата разполага с битови условия за отглеждане на децата й. В съдебното решение съдът е приел молбата на въззивника за отмяна на хода на устните състезания по същество за неоснователна, тъй като изложените в молбата обстоятелства биха могли да бъдат само основание за предявяване на нов иск за изменение на родителските права. Според настоящия състав на съда не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият поставен въпрос не е решен в противоречие с т. V, вр. с т. II от Постановление № 1/12.11.1974 г. на Пленума на Върховния съд и с решение № 331 от 01.11.2013г. по гр. д. № 2181/2013г., IV г. о. Съгласно дадените в Постановление № 1 от 1974 г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, под "изменение на обстоятелствата" се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при новото разрешение, като във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки, при която преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето. Посочено е и че съзнателното задържане на детето след влизане в сила на решението, с което е предоставено упражняването на родителските права, определен е режим относно упражняването им и на лични контакти и издръжката, не съставлява основание за нови мерки в полза на виновния за това положение родител. В решение № 331 от 01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г., IV г. о., е прието, че поведението на родителите и останалите причини, които са довели до категорично нежелание у детето да живее с родителя, на когото е било предоставено упражняването на родителските права с предходното съдебно решение, имат важно, но не решаващо значение при преценката дали в конкретния случай изменението на обстоятелствата представлява основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права и на лични контакти. При тази преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето. Изхождайки именно от този висш критерий, съдът, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има контакти с другия, във всички случай следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, както и да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост, и най-вече с оглед конкретното му психоемоционално състояние. Фактическата обстановка по настоящото делото е сходна с тази в решение № 331 от 01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г., IV г. о., но не е идентична. По посоченото дело ВКС е приел, че би било изключително негативно за детето, ако със съдебното решение се промени фактически установеното съвместно съжителство на детето с бащата. Съдът е съобразил силното и категорично нежелание на детето да живее с майка си; че детето е на възраст, която позволява да се съобразят желанията му – 10 г.; че детето е свикнало с новото си място на живот, има изграден приятелски кръг и е интегрирано в училищна среда, като промяната би застрашила бъдещето му. Тези изводи обаче не могат автоматично да се пренесат към настоящото дело. Както е посочил съставът на IV г.о. в отговора на правния въпрос по делото, поведението на родителите и останалите причини, които са довели до категорично нежелание у детето да живее с родителя, на когото е било предоставено упражняването на родителските права с предходното съдебно решение, имат важно, но не решаващо значение при преценката дали в конкретния случай изменението на обстоятелствата представлява основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права и на лични контакт. Важно във всички случаи е да се изследва интересът на детето, а този интерес е конкретен с оглед на фактите по делото. В настоящия случай въззивният съд е съобразил, че детето не отхвърля майката категорично и безусловно. Според приетата от съда експертиза то е привързано към нея и не иска тя да бъде наранена. Освен това съдът е обърнал внимание на напредъка в отношенията на детето с ответницата при срещите им с психолог. При преценката за определяне дали има съществено изменение на фактическата обстановка, което да доведе до промяна в режима за упражняване на родителските права, въззивният съд се е ръководил от висшия интерес на детето, за което е налице необходимост от психо-емоционална сигурност и укрепване на връзката с отчуждения родител. Прието е, че в случая нежеланието на детето да общува и да живее с майката преимуществено се дължи на поведението на бащата, който системно и целенасочено отчуждава детето от майката, като това негово поведение може да бъде преодоляно, ако детето живее при майката. Тези изводи са съобразени в пълна степен с критериите, изведени в практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд и поради това няма характера на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. В решение № 109 от 18.06.2020 г. по гр. д. № 2855/2019 г., IV г. о., е установено, че синдромът на родителско отчуждение е проявен спрямо бащата, на когото е определен режим на лични контакти. Прието е, че в такъв случай съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода на производството по делото, особено ако такива мерки са предприети в друго производство или са препоръчани от експерта и съдът ги намери за полезни. Това е съществено различие във фактическата обстановка с процесния случай, в който детето е формирало специфични нагласи на дистанциране и отхвърляне към майката, на която е предоставено упражняването на родителските права. В случая въззивният съд не е определил режим за упражняване на родителски права и лични отношения на детето, а само е потвърдил разширения режим, определен със спогодба, одобрена по друго дело. Поради това не може да се приеме, че е налице противоречие с цитираното решение на ВКС. По третия въпрос на касатора не е налице противоречие с посоченото решение № 526 от 06.03.2013 г. по гр. д. 248/2012 г., IV г. о. В това решение е разгледан друг правен въпрос, а именно, че въззивният съд не може да откаже да прецени твърдение на страна или доказателствено искане, въпреки, че са направени след сроковете по чл. 147 и чл. 266, ал. 2 ГПК. Не е коментиран въпросът за отмяната на определението, с което се дава ход на устните състезания по същество. Въпреки това следва да се посочи, че въззивният съд правилно е отхвърлил молбата на въззивника. Решението по настоящото дело не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като става дума за спорна съдебна администрация. И в този случай обаче съдът може да вземе предвид само фактите, настъпили към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция. Всички факти, настъпили след този момент, биха могли да бъдат основание за предявяване на нов иск. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Право на разноски има ответницата. Тя е направила искане за присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който се съдържа отбелязване, че уговореният хонорар е платен в брой при подписване на договора, поради това искането за присъждане на разноски е основателно. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.