Определение № 121 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2151/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Б. Г., със съдебен адрес - [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Е. Ф., против въззивно решение № 369 от 01.04.2024 г. по в.гр.д. № 2804/2023 г. на Софийския апелативен съд. С него след обезсилването на решение № 4438 от 11.08.2023 г. по гр.д. № 8504/2022 г. на Софийския градски съд в частта му, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения като главен иск за обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в загубата на възможностите за претендиране и получаване на обезщетение за неимуществените и имуществените вреди от противозаконното му лишаване от свобода в периода 1985 г. - края на юни 1988 г. във връзка и за реализирането на т. нар. „възродителен процес“, и частичната отмяна на решението по разгледания като предявен в условията на евентуалност иск по чл. 2б ЗОДОВ, съдът е осъдил ответника Прокуратурата на Република България да заплати на касатора С. Б. Г. 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.08.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок. Със същото решение искът по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен като неоснователен за горницата над присъдената сума от 15 000 лв. до претендираната с исковата молба от 120 000 лв.

С. Б. Г. обжалва решението като неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, както и в противоречие с чл. 16 от Директива 2012/29 и чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска в пълния предявен размер.

Ответникът Прокуратурата на Република България не взима становище.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че ищецът по силата на административен акт е престоял по политически причини в Б. за времето от 28.12.1984 г. до 01.08.1986 г. и след това е бил принудителното заселен за срок от три години в друго населено място, поради което е жертва на т.нар. „възродителен процес“, като спрямо него в периода 1985 г. - 1989 г. са извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за насилствена асимилация, включваща принудителна смяна на арабско-турските имена с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи, насилствено ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали, и изповядването на тяхната религия. Предвид посоченото е прието, че ищецът е материалнолегитимиран да претендира обезщетяване на нанесените му вреди във връзка с производството по сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. От фактическа страна не се спори по хода и предприетите в производството процесуални действия, както и че същото все още не е приключило. Съдът е приел, че датата на образуване на производството – 30.09.1991 г. е началният момент, релевантен за преценката на продължителността, респ. разумността на срока за разследването.

Прието е за установено, че продължителността на наказателното дело над 30 години не отговаря на принципа за разглеждане на делото в разумен срок. Според съда продължителността на производството, надхвърляща многократно срока на абсолютната давност, не е оправдана и с фактическата и правна сложност на делото и безспорно превишава разумния срок. Освен това не е установено ищецът с поведението си да е възпрепятствал воденето на делото. Посоченото е обусловило извода на съда за основателност на иска, поради което на следващо място той е изложил мотиви във връзка с размера му. При определянето му е взел предвид следните обстоятелства: производството не е приключило и до момента; абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството е изтекла през 2000 година, поради което очаквания от ищеца резултат вече е невъзможен, като една, от основните причини, ако не и единствената такава, е именно продължилото в неразумен срок досъдебно производство; отчетен е и залогът на спора за ищеца като пострадал. В заключение съдът е приел, че искът за присъждане на обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, вследствие нарушаването на принципа за решаване на делото в разумен срок, е основателен до размера от 15 000 лв. Като неоснователни са отхвърлени възраженията му, наведени във въззивната жалба, във връзка с начина на определянето размера на обезщетението. Съдът се е позовал на практика на ВКС, според която при определяне на обезщетението се отчитат всички обстоятелства, които са от значение.

По отношение на предявения иск по чл. 86 ЗЗД за присъждане на дължимата лихва за забава с оглед обстоятелството, че наказателното производство не е приключило и към настоящия момент, съдът се е позовал на практиката на ВКС, според която забавата настъпва от датата на подаване на исковата молба поради това, че претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска, тоест неразумната продължителност е елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2б ЗОДОВ. Предвид посоченото е отхвърлил като неоснователни възраженията, че лихвата е дължима за период от три години назад, считано от датата на исковата молба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. Б. Г. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „За съобразяването на съдебна практика по сходни случаи по искове по чл. 2б ЗОДОВ, предявени от други пострадали по същото забавено досъдебно производство.“.

2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията (разумен срок), така че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело?“.

3. „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва да отчете съдът при определянето му?“.

4. „Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи?“.

5. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото?“.

6. „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?“.

7. „Загубата на възможности за претендиране и получаване на обезщетение за вреди, причинени от извършителите на престъпленията, разследвани по забавеното досъдебно производство, представлява ли самостоятелен вид неимуществена вреда, различна от пропуснатите ползи, и какъв е приложимият доказателствен стандарт за установяване на вредите?“. Този въпрос е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Във връзка с наведеното към всеки един от въпросите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са посочени конкретните съдебни актове на ВКС, с които според касатора са в противоречие дадените от въззивния съд разрешения. За част от въпросите – четвърти, шести и седми – в условията на евентуалност се поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се още, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 369 от 01.04.2024 г. по в.гр.д. № 2804/2023 г. на Софийския апелативен съд. Съображенията за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите пет въпроса касаят критериите, които съдът следва да вземе предвид при определянето на вредите, съответно при определяне размера на обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Същите са принципно относими към дейността на съда с оглед предявения иск, като съдът не се е отклонил от трайната практика по тях, включително и посочената от касатора. Неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди, изразяващи се в обичайните притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. Съгласно приетото в ППВС № 4/1968 г. справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обективно съществуващи за всеки отделен случай обстоятелства – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последиците, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над разумния срок, предвид спецификите на конкретния казус, поведението на страната в производството, значението на делото за страната, поведението на компетентните органи.

В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът подробно е извел обективните обстоятелства от значение за преценката му по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществените вреди. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси в противоречие с трайно установената съдебна практика.

Относно значението на вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, съдът също не се е отклонил от съдебната практика, според която вредите от престъплението имат значение единствено за преценката за значението, което делото е имало за наследодателя и неговите наследници. В тази връзка съдът е съобразил и възприетото в практиката по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, че самото осъждане на Прокуратурата да заплати обезщетение за забавеното производство има репариращо действие предвид моралния характер на вредите. Предвид наличието на съдебна практика по въпроса, която няма необходимост от изоставяне или промяна, по четвъртия въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Сочената от касатора разлика в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ, произтича от различните факти при различните казуси. Определяните в съдебната практика обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи могат да служат като ориентир, но идентичност при определянето им в различните случаи е обективно невъзможна, защото, както вече беше посочено, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди винаги има конкретно измерение. Преценката на съда как конкретното установените обстоятелства се отразяват на размера на обезщетението е такава по съществото на спора, поради което не подлежи на проверка в настоящото производство.

Петият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото, също не обуславя допускането на касационно обжалване, тъй като не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В нея еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В хипотезата на предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ мотивите на постановеното решение следва да отразяват преценката на съда как конкретно установените, релевантни за определянето на обезщетението, обстоятелства са се отразили на пострадалото лице и съответно какво значение имат за размера на определеното обезщетение. В конкретния случай въззивният съд е изпълнил задължението си, като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора.

Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС и по шестия въпрос, касаещ началния момент, от който се дължи лихва за забава при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. В трайната практика на ВКС се приема, че лихвата се дължи от датата на подаване на исковата молба, доколкото забавата по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, обуславяща възникването на правото на мораторна лихва, не може да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично вземане – в случая от януари 1991 г. до момента на предявяване на иска. Настоящият състав споделя актуалната съдебна практика в този смисъл - решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о., ГК, решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о., решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о. Цитираните в тази връзка решения, с които се твърди противоречие, не са на ВКС, а на апелативен съд, поради което същите не могат да обосноват релевантното за допускането на касационния контрол противоречие – арг. от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се установява въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед наведените в изложението твърдения за наличие на противоречива практика, доколкото е налице актуална практика на ВКС в гореспоменатия смисъл, която настоящият състав споделя - решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о., ГК, решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о., решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о.

Седмият въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване, защото е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Освен това посочените решения на СЕС са неотносими към настоящия случай, доколкото касаят изцяло различни хипотези. Причиняването на имуществените вреди във всеки случай следва да бъде пълно и главно доказано по основание и размер без значение от формата им.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито доводи основно се съдържат в представеното изложение.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд