Определение № 3619 от 18.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1866/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] срещу решение № 122 от 16.04.2025 г. по в. т. д. № 603/2024 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 246 от 18.07.2024 г. по т. д. № 476/2023 г. на Старозагорски окръжен съд, поправено с решение № 25 от 30. 01.2025 г. по същото дело, касаторът е осъден да заплати на ищците М. Г. А. и В. Г. В. законната лихва за периода от 23.12.2022г. до 11.01.2023 г. върху присъдените им с първоинстанционното решение по 26 000 лв., като част от дължимо им обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от смъртта на тяхната майка К. С. В., починала при ПТП от 11.11.2022 г., както и в частта, с която е изменено първоинстанционното решение и е определено, че дължимото на ищците М. Г. А. и В. Г. В. обезщетение за причинените им неимуществени вреди е в размер на 180 000 лв. за всеки от двамата и че по отношение на него не са налице предпоставките за намаляването му на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е тълкувал превратно събрания по делото доказателствен материал, не е извършил всестранна и обективна оценка на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и че не е отчел характера и интензитета на претърпените от ищците вреди. Счита, че определените обезщетения са прекомерно завишени и не съответстват на практиката на съдилищата по аналогични случаи за процесния период, с оглед релевантните критерии, запълващи със съдържание понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касаторът поставя въпросите: „1. От кой момент възниква правният интерес на увреденото лице за претендиране на законна лихва върху дължимо застрахователно обезщетение за вреди вследствие на пътно-транспортно произшествие – от датата на предявяване на собствената му застрахователна претенция пред застрахователя или от по-ранната дата на предявена застрахователна претенция от трето лице по същото произшествие; 2. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 33Д, при предявен иск срещу застрахователя; 3. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно възприетия за справедлив размер на обезщетение от 180 000 лв. в полза на М. Г. А. и В. Г. В. въззивният съд длъжен ли е да обсъди, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми“. По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на останалите два въпроса – е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в подкрепа на което са посочени съответно: определение № 569 от 3.11.2020 г. по т. д. № 494/2020 г. на ВКС, II т. о. и цитираната в него задължителна и казуална практика на ВКС (за втория въпрос); решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638 /2014 г. на I т. о., решение № 42 по гр.д. № 5488/2013 г. на IV г. о., решение № 42 по т. д. № 799/2011 год. на II т. о., решение № 36 по т. д. № 2366/2013 г. на II т. о., решение № 197 по гр. д. № 7364 / 2013 г. на III г. о., решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о., решение № 146 по т. д. № 2687/2014 г. на II т. о. и цитираните в тези актове решения (за третия въпрос). Ответниците по касация – М. Г. А. и В. Г. В. – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 09.09.2025 г. Претендират разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че смъртта на К. С. В. (майка на ищците) e настъпила при пътно-транспортно произшествие от 11.11.2022 г., причинено виновно и противоправно от застрахован при ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] водач, с оглед на което е счел, че ответният застраховател е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Като спорни по делото са преценени само въпросите за размера на обезщетението за неимуществени вреди и за наличието на съпричиняване на вредите. По първия от въпросите, въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, а е приел, че определеното от нея обезщетение в размер по 150 000 лв. на всеки от ищците е занижено и не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Посочил е, че основни критерии при определяне обема на вредите са отношенията на ищците с починалата (тяхна майка); възрастта й, общественият критерий за справедливост и съдебната практика. От показанията на разпитаните по делото свидетели е приел за установено, че: между ищците и майка им са съществували близки и топли отношения, обуславящи силната им взаимна привързаност; починалата е полагала всички основни грижи по отглеждането и възпитанието на двете си деца до навършването на пълнолетие на всяко от тях, като близостта им е продължила и след като те са завършили университет и са създали собствени семейства; починалата често помагала и при отглеждането на внуците си; след катастрофата ищците са посещавали всеки ден майка си в болницата в [населено място], полагали са грижи за нея и са правили всичко необходимо, за да й осигурят адекватно медицинско лечение, като смъртта ѝ е предизвикала у тях шок и голяма болка. С оглед на това, съдебният състав е приел, че справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за всеки от двамата ищци представлява сумата 180 000 лв. По различен начин е разрешен и вторият спорен въпрос. Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението на ответното застрахователно дружество за принос на починалата, изразяващ се в това, че е пресякла пътното платно в нарушение на чл. 113, ал. 1 ЗДП и чл. 114, ал. 1 ЗДП. С оглед събраните по делото доказателства и съобразявайки законовата дефиниция за пешеходна пътека, дадена в § 6, т. 54, изр. 2 от ДР на ЗДвП, е приел, че, доколкото тротоарите на мястото на пресичане са скосени и изравнени с нивото на пътното платно, починалата не е нарушила задължението си като пешеходец да пресича пътното платно на пешеходна пътека. Обсъдил е свидетелските показания на водача, блъснал пресичащата жена, и е установил, че тя вече е била преминала лентата, по която той се е движел с установена от експертизата скорост от 61 км/ч (при разрешени 30 км/ч), и че причина за удара е обстоятелството, че се е опитал да избегне сблъсъка с друга пресичаща след нея пешеходка. Според решаващия състав, при тези данни не може да се направи извод, че починалата е навлязла внезапно на пътното платно или че не се е съобразила с идващите коли, респ. че е налице съпричиняване. При произнасяне по въпроса за законната лихва въззивният съд е посочил, че следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 429, ал. 3 КЗ, предвиждаща, че застрахователят заплаща само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата, на която застрахованият го е уведомил за настъпването на застрахователно събитие, или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. С оглед на тази разпоредба и при данните по делото, че двамата ищци са предявили застрахователна претенция на 12.01.2023 г., а покойната им майка е предявила претенция към застрахователя още на 23.12.2022 г., съдът е приел, че законната лихва върху присъдените обезщетения се дължи именно от по-ранната дата – 23.12.2022 г. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първият формулиран от касатора въпрос е включен в предмета на делото и е обуславящ изхода на спора, но по него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания в мотивите по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес; Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране; Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1 т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Следователно, задължението на Върховен касационен съд да се произнесе по релевираното от страната основание за допускане на касационния контрол възниква само, ако наличието на същото е надлежно аргументирано, но не и при бланкетното му заявяване, какъвто именно е настоящият случай. Касаторът е посочил единствено, че поставеният от него въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да изложи конкретни съображения за наличието на формиращите това основание две кумулативни предпоставки, в съответствие с разясненията в т. 4 от цитирания тълкувателен акт. Доводите в подкрепа на въпрос № 1 се изчерпват с оплакванията за неправилност на извода на въззивния съд за датата, от която се дължи законната лихва, развити и в касационната жалба, които, обаче, не покриват изискванията за „точно и мотивирано изложение“. Вторият въпрос, свързан с приетия от съда справедлив размер на обезщетенията за неимуществени вреди, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретното дело, тъй като e относим към правилността на обжалваното решение. Освен това, не може да се счете, че по отношение на него е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Видно от мотивите на обжалвания акт, при преценката за обема на вредите решаващият състав изцяло се е съобразил със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/68 г., като е взел предвид и подробно е обсъдил всички специфични за случая обстоятелства. При определяне размера на дължимото обезщетение са отчетени също лимитите на застрахователно покритие и икономическите условия в страната към датата на пътнотранспортното произшествие. Несъгласието на касатора с тази преценка, обективирано във въпроса, представлява по своето естество оплакване за необоснованост на обжалваното решение, т. е. основание за касация, но не и за допускането ѝ. Изцяло относим към правилността на акта е и третият въпрос, доколкото по същността си той има характер на оплакване за допуснато процесуално нарушение във връзка с обсъждането на доказателствата по делото и на доводите и възраженията на страните, преценката за наличието на каквото, обаче, е предмет на самия касационен контрол. Отделно от това, не може да се счете, че въззивният съд се е отклонил от посочената от касатора съдебна практика. Напротив, в съответствие с нея, е извършил задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства, счетени от него като относими за спора, и се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, като подробно е аргументирал своите фактически и правни изводи. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, на процесуалния пълномощник на ответниците по касация адвокат С. К. Т. от Адвокатска колегия – Стара З. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1200 лв., определено при съобразяване на липсата на фактическа и правна сложност на спора и обема на осъществената от адвоката правна помощ, обективирана в изготвения съвместен писмен отговор. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК