Определение № 2042 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 481/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Инициативи“ АД, [населено място] срещу решение № 544 от 05.11.2025 г. по в. т. д. № 545/2025г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 539/10.04.2025 г. по т. д. № 969/2024 г. на Софийски градски съд, VI-3 състав, с което предявените от С. Е. Т. от [населено място] срещу касатора частични обективно съединени искове с правно основание чл. 181, вр. чл. 247а и чл. 246 ТЗ са уважени за: сумата 25 100 лв. – част от неизплатени дивиденти за финансовата 2017г. в общ размер на 54 626.40 лв.; сумата 25 100 лв. – част от неизплатени дивиденти за финансовата 2018 г. в общ размер на 38 102.40 лв. и сумата 25 100 лв. – част от неизплатени дивиденти за финансовата 2019г. в общ размер на 86 183.33 лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 22.06.2023г. до окончателното им погасяване. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, доколкото в нея не са индивидуализирани конкретните правопораждащи факти, а именно – решенията на ОС на акционерите, на които са основани претенциите на ищеца за дивиденти, а също и поради това, че съдът е извършил недопустим инцидентен контрол върху тези решения, които, макар да не са съобразени с установения в чл. 181 ТЗ принцип за разпределение на дивидентите пропорционално на дяловото участие на акционерите, са влезли в сила и са задължителни за съда. В условията на евентуалност, касаторът поддържа неправилност на обжалвания акт поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди нарушение на разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, тъй като съдът е приел, че давността започва да тече от „узнаване“ на решенията чрез вписването на ГФО в Търговския регистър, а не от датата на изискуемостта на вземанията, определена в устава на дружеството, респ. в чл. 247а, ал. 5 ТЗ, както и нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД поради отказа му да тълкува чл. 16 от сключения от ищеца договор за продажба на акции от 22.12.2020 г. в действителния му смисъл, а именно – че с него са уредени всички претенции между страните, в т. ч. и относно дивидентите за минали години. Оспорва и извода за нищожност на клаузата на чл. 89, ал. 3 от устава поради противоречието й с чл. 113 ЗЗД. Като съществени нарушения на съдопроизводствените правила преценява: кредитирането на счетоводните записвания само в частта, обслужваща тезата на ищеца; игнорирането на правопогасяващото възражение на дружеството-ответник за изтекла погасителна давност; неправилното разпределение на тежестта за доказване; приемането за доказани неизгодни за ответника факти, без да са налице предпоставките на чл. 161 ГПК. Освен с доводите за недопустимост на въззивното решение, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като обуславящи за изхода не делото поставя следните въпроси: „ 1. Длъжен ли е съдът при тълкуване на договорна клауза, с която страните декларират, че са уредили всички свои отношения и нямат претенции една към друга, да изследва действителната обща воля на страните съгласно чл. 20 ЗЗД, включително като съобрази, че такава клауза може да има погасителен ефект по отношение на вземания за дивидент, възникнали преди прехвърлянето на акциите; 2. От кой момент започва да тече погасителната давност за вземане за дивидент на акционер – от момента на изискуемостта на вземането (определена с решението на ОСА или по реда на чл. 247а, ал. 5 ТЗ) или от момента на узнаването на взетото решение/обявяването на ГФО в Търговския регистър; 3. Може ли гражданският съд, сезиран с осъдителен иск за плащане на дивидент, да осъществява инцидентен контрол за законосъобразност на решения на общото събрание на акционерите относно начина на разпределение на печалбата, ако тези решения не са били отменени по реда на чл. 74 ТЗ и сроковете за атакуването им са изтекли; 4. Приложима ли е санкцията по чл. 161 ГПК спрямо страна, която не е представила изискан документ, ако искането по реда на чл. 190, ал. 1 ГПК не е конкретизирано по вид и съдържание, съдът не е предупредил страната за последиците от неизпълнението и са събрани доказателства, че документът обективно се намира у тази страна; 5. Задължен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да даде конкретни указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК за отстраняване нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на твърдения за конкретните правопораждащи факти (дата и съдържание на решения на ОСА), вместо сам да извлича тези факти чрез предположения от представени по делото вторични (счетоводни) документи; 6. Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди в мотивите си всички допустими и относими защитни доводи и възражения, включително правопогасяващите възражения за изтекла погасителна давност и за договорно уреждане на отношенията, и представлява ли липсата на такова обсъждане липса на мотиви; 7. Следва ли уговорка в договор за прехвърляне на акции, с която страните декларират, че са уредили всички свои отношения и нямат претенции една към друга, да се тълкува като отказ от права (опрощаване) по отношение на вземания за дивидент за минали периоди, ако същите не са изрично изключени от обхвата на тази декларация; 8. Допустимо ли е, при липса на изрична законова норма, началният момент на погасителната давност за вземане за дивидент да се обвързва със субективния момент на „узнаването“ от акционера (или обявяването на ГФО в ТР), вместо с обективния момент на изискуемостта, определен съгласно решението на ОСА или правилото на чл. 247а, ал. 5 ТЗ; 9. Следва ли съдът, при преценка на доказателствената сила на търговските книги по чл. 182 ГПК, да ги цени като единно цяло, или е допустимо да кредитира записванията избирателно – само в частта относно начисляването на задължението, като игнорира записванията в същата счетоводна статия относно погасяването му или начина на възникването му, без да е проведено успешно насрещно доказване за нередовност на счетоводството; 10. Разполага ли гражданският съд с правомощие в производство по осъдителен иск за плащане на дивидент да замества липсващата или да коригира незаконосъобразната воля на общото събрание на акционерите (относно размера на дивидента), когато решенията на ОСА, макар и противоречащи на закона (непропорционално разпределение), не са били отменени по исков ред“. За въпросите по т. 1 - т. 6 се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 14 от 10.09.2012 г. по т. д. № 667/2010 г. на II т. о., решение № 66 от 03.06.2024 г. по т. д. № 723/2023 г. на I т. о. и решение № 50036 от 12.06.2023 г. по т. д. № 5044/2021 г. на IV г. о. (за първия въпрос); решение № 50133 от 31.10.2022 г. по т. д. № 2013/2021 г. на I т. о. (за втория въпрос); Тълкувателно решение № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС (за третия въпрос); решение № 68 от 09.07.2012 г. по гр. д. № 846/2011г. на III г. о. и решение № 90 от 21.01.2020 г. по т. д. № 232/2019 г. на I т. о. (за четвъртия въпрос); решение № 537 от 29.09.2025 г. по гр. д. № 181/2025 г. на III г. о. и решение 113 от 23.07.2013 г. по т. д. № 200/2012 г. на I т. о. (за петия въпрос); Тълкувателно решение № 1от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50062 от 01.12.2022 г. по т. д. № 278/2021 г. на I т. о., решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 479/2021 г. на IV г. о., решение №50181 от 28.06.2023 г. по гр. д. № 2119/2022 г. на III г. о. (за шестия въпрос). За останалите въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че: по въпрос № 7 липсва трайно установена практика; въпрос № 8 е от значение за развитието на правото, тъй като възприетият от въззивния съд подход противоречи на общия принцип на чл. 114 ЗЗД; въпрос № 9 е от значение за точното прилагане на закона, тъй като ще допринесе за уеднаквяване на критериите при преценка на счетоводните експертизи, а въпрос № 10 е от значение за стабилността на дружествените актове и ще допринесе и произтича от необходимостта ВКС да разясни границите на съдебната намеса. Искането за допускане на касационния контрол е заявено и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в: явно противоречие с императивната норма на чл. 247а и чл. 221 ТЗ, доколкото е присъдено вземане за дивидент единствено въз основа на счетоводни записвания, без да е посочено наличието на взето решение на ОСА за разпределение на печалбата; допуснато логическо противоречие в мотивите, като едновременно е кредитирано и дискредитирано едно и също доказателство – счетоводните книги на дружеството; обвързване началото на погасителната давност за вземането за дивидент с момента на обявяване на ГФО в Търговския регистър, вместо с изискуемостта му. Ответникът по касация – С. Е. Т. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 24.02.2026 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че: Ищецът С. Е. Т. е бил акционер в ответното дружество „Инициативи“ АД в периода от 2007г. до 11.01.2021г., като е притежавал 21 броя обикновени поименни акции, представляващи 19.44% от капитала на дружеството; С договор от 22.12.2020г. същият е продал на четирима други акционери в „Инициативи“ АД всичките свои акции; В чл. 8 от договора за продажба е уговорено, че с прехвърляне собствеността върху акциите продавачът прехвърля на купувачите занапред и всички произтичащи от тези акции права и задължения на акционер; В чл. 16, ал. 1 е посочено, че с плащането на пълната продажна цена и предаването на временните удостоверения с положени джира всички отношения с „Инициативи“ АД и купувачите като акционери са уредени и те нямат никакви претенции помежду си, като в чл. 16, ал. 2 С. Т. се е задължил да подаде молба до СГС по т. д. № 2455/2020г. за оттегляне на предявения срещу дружеството иск по чл. 71 ТЗ за предаване на 21 броя поименни акции и на два протокола от общи събрания на акционерите, проведени през 2019г.; В чл. 89, ал. 1 от Устава на „Инициативи“ АД е предвидено, че приетите от ОСА дивиденти започват за се изплащат в едномесечен срок от датата на провеждане на ОСА, на което е взето решение за изплащането им, като според ал. 3 на същия член непотърсените в едногодишен срок дивиденти, считано от края на годината, за която се отнасят, остават в полза на дружеството и се отнасят във фонд „Резервен“; С протокол от ОСА от 31.12.2019 г. е взето решение за разпределяне на печалба от минали години в размер на 12 281.62 лева, от които, след приспадане на данъка, за С. Т. е определена сумата 2 268.17 лева, която сума му е изплатена; Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, в съответствие с процентното му участие в капитала на ответното дружество – 19.44%, на ищеца С. Т. се полагат 21 024.75 лв. за 2016 г.; 53 564.58 лв. за 2017 г.; 36 197.27 лв. за 2018г. и 83 916.14 лв. за 2019 г.; Според счетоводните записвания на ответното дружество, начислените и изплатени дивиденти на акционерите не са определени по правилото на чл. 181 ТЗ, т. е. съразмерно на участието им в капитала. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените от С. Е. Т. срещу „Инициативи“ АД искове с правно основание чл. 247а ТЗ вр. чл. 181 ТЗ за изплащане на вземания за дивидент за годините 2017 г. - 2019г., въззивният съд е приел за осъществени всички елементи от фактическия състав на вземането за дивидент: изтичане на съответната финансова година; приемане на годишния счетоводен отчет, заверен от дипломиран експерт-счетоводител; наличие на чиста печалба (балансова печалба) съобразно чл. 247а ТЗ и решение на общото събрание на акционерите за разпределение на реализираната балансова печалба. Първите три е преценил за безспорни, тъй като: до датата на исковата молба са изтекли финансовите години 2017 г. - 2019 г.; за посочените години има приети заверени ГФО, които са обявени и в Търговския регистър; от заключението на ССЕ е установено, че за всички спорни години има реализирана чиста печалба и е осчетоводено разпределяне на дивидент в общ размер по-малък от тази чиста печалба. Във връзка със спорната четвърта предпоставка – взети ли са решения от ОСА за разпределяне на част от чистата печалба като дивидент и какво е съдържанието на тези решения, решаващият състав е счел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че ищецът не е доказал вземането на решения на ОСА за изплащане на дивидент за годините от 2017 г. до 2019 г. Макар съществуването на тези решения да не е доказано пряко чрез представянето на писмените протоколи от заседанията на ОСА, наличието им е установено чрез съвкупност от косвени доказателства: вземането на такива решения е признато от ответника с отговора на исковата молба, което признание по отношение на ищеца е конкретизирано с допълнителния отговор на исковата молба; признание на този неизгоден за ответника факт съставляват и записите в неговото счетоводство, отразили разпределен дивидент за всяка от процесните години; такова признание са и справките по чл. 73 ЗОДФЛ, съдържащи определения дивидент. В допълнение, съдът е посочил, че ответникът не може да се позовава на собственото си недобросъвестно поведение, доколкото към годината на образуване на делото не е бил изтекъл минималният срок от 5 години, в който същият е бил длъжен да пази протоколите от ОСА в специална книга най-малко за годините 2018 г. и 2019 г., но е заявил, че не ги съхранява без да сочи основателна причина за това или стоящи извън волята му обстоятелства, а ищецът няма нито задължение, нито възможност да държи копия от тези протоколи, още по-малко техни оригинали. По отношение оплакванията във въззивната жалба, че са осчетоводявани невзети решения, а ако такива са взети – те са материално незаконосъобразни, решаващият състав е счел, че същите не подлежат на обсъждане, тъй като тези възражения не са своевременно релевирани с отговора на исковата молба, а са направени едва с въззивната жалба. Освен това е посочил, че с отговора на исковата молба ответникът е направил изрично признание за вземането на такива решения, а досежно тяхната материална незаконосъобразност – че не може да бъде предмет на разглеждане в това производство. Като неоснователни въззивният съд е преценил оплакванията на дружеството, че не са разгледани правоизключващите му възражения, че: 1. Разпределеният на ищеца дивидент през всички процесни години е по-малък от претендирания, тъй като според решенията на ОСА дивидентът е разпределян според приноса на всеки акционер, а не според правилото на чл. 181 ТЗ; 2. Определеният на ищеца дивидент за периода от 2017 г. до 2019 г. му е изплатен в брой, за което са издадени РКО; 3. Вземанията на ищеца са се погасили на основание чл. 89 от Устава поради факта, че не са потърсени повече от една година. По отношение на първото възражение е прието, че ответникът не е доказал твърдението си, че дивидентите на отделните акционери са определяни в отклонение от императивното правило на чл. 181, ал. 1 ТЗ, възпроизведено и в Устава на дружеството (чл. 16, ал. 1), според което правото на дивидент е съответно на дела в капитала – същият не е представил протоколите от ОСА, които са законоустановената форма за доказване на решенията. За допустими в тази връзка, при условията на чл. 164, ал. 2 вр. чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед процесуалното поведение на ищеца, са счетени ангажираните от ответното дружество свидетелски показания. Решаващият състав не е кредитирал обаче показанията на свидетелката Тортопова, поради това, че: същата работи от 22 години с ответното дружество, което поражда съмнение за нейната безпристрастност; ако бе свидетелствала, че дивидентите се осчетоводяват по начин, различен от взети решения от ОСА, тя би уличила сама себе си в незаконосъобразно осчетоводяване, което не би направила, т. е. не може да се приеме за достоверно твърдението, че дивиденти са осчетоводявани според взети в липсващи протоколи решения на ОСА – още повече, че въпреки твърденията й за осчетоводяване съобразно протоколи и РКО, такива не са намерени в счетоводството дори за 2018 г. и 2019г.; свидетелката не сочи конкретни протоколи и не става ясно за кои години става дума; от друга страна тя твърди, че дивидентите са разпределяни не съобразно участието в капитала, но от единствения представен по делото протокол от 31.12.2019 г. е видно, че на С. Т. е разпределена сума, съставляваща именно 19.44% от разпределяната сума, каквото е неговото участие в капитала, т.е. не може да се изведе някакво трайно фактическо поведение на ОСА при разпределяне на дивидентите – да се разпределят съобразно твърдения принос на всеки от тях, а не съгласно правилото на чл. 181 ТЗ. Според съдебния състав, не може да служи като такова доказателство счетоводството на ответника, предвид нормата на чл. 182 ГПК, доколкото същото е нередовно водено – не се установява наличие на изискуемите се първични документи – протоколи за разпределяне на дивидент и РКО за осчетоводеното им изплащане, а в случая твърдението за разпределяне на ищеца дивидент, по-малък от дължимия се съобразно чл. 181 ТЗ, е изгоден за ответника факт, докато нередовното счетоводство може да служи като доказателство (признание) само относно неизгодни за него факти. По тези съображения е формиран извод, че са доказани взети решения за разпределяне на дивидент за финансовите 2017 г., 2018г. и 2019 г., а поради липса на доказателства за друго съдържание – че разпределението по отделни акционери е било съобразно изискването на чл. 181 ТЗ и чл. 16, ал. 1 от Устава на „Инициативи“ АД. Като недоказано е преценено и възражението, че определеният на ищеца дивидент е заплатен, тъй като ответникът не е представил съставените РКО за нито една от процесните години – доказано е само плащане по банков път на сумата 2 268.17 лв. съобразно решението по протокол от 31.12.2019 г. Не е споделено становището на въззивника и за неправилност на извода на първата инстанция за нищожност на клаузата на чл. 89, ал. 3 от Устава на ответното дружество по съображения, че извършеното със същата скъсяване на законоустановения давностен срок до една година пряко противоречи на забраната по чл. 113 ЗЗД. Като основателно въззивният съд е счел единствено оплакването, че СГС не е разгледал възражението на ответника, основано на чл. 16 от Договора за продажба на акции от 22.12.2022г. Разглеждайки го обаче, е стигнал до извода, че то е неоснователно. Приел е, че изявлението на ищеца в чл. 16, ал. 1 от договора за продажба, че всички отношения с „Инициативи“ АД са уредени, следва да се тълкува заедно с алинея втора, с която С. Т. се е задължил да оттегли иска си по т. д. № 2455/2020 г. на СГС, т. е. с изпълнението на договора за продажба на акции той се е съгласил, че всички отношения с ответното дружество във връзка с този спор, който е свързан и с възможността на ищеца да продаде акциите си, са уредени. Според съдебния състав, посочената клауза не може да се тълкува като споразумение между С. Т. и дружеството, че всички отношения между тях са уредени, дори и тези извън спора по посоченото дело и свързаните с него отношения, доколкото „Инициативи“ АД не е страна по договора за продажба на акции. Решаващият съдебен състав е счел, че при прехвърляне на акциите на С. Т. процесните вземания за дивидент не са преминали в патримониума на приобретателите, тъй като липсва изрично постигнато съгласие по отношение на неразпределената печалба за предходен период. В тази връзка се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 226 от 19.02.2014г. по т. д. № 727/2012 г. на ВКС, I т. о. На последно място, като неоснователни са преценени и оплакванията на дружеството, свързани с приетия от първата инстанция начален момент на течение на погасителната давност за вземанията. Застъпил е становището, че за да се приеме, че кредиторът бездейства, той трябва да знае за възникването на вземането му и въпреки това в определен от закона срок да бездейства, но в случая не се установява С. Т. да е узнал за разпределения му дивидент, тъй като няма доказателства той да е бил поканен или да е присъствал на общите събрания, които са взели решения за разпределение на дивидент за периода 2017 - 2019г. Според съда, първият момент, в който ищецът е могъл да узнае, че е разпределен дивидент, е именно обявяването на ГФО за съответната година в Търговския регистър, което за ГФО за 2017 г. е 30.06.2018 г. Поради това, съобразно правилото на чл. 114, ал. 1 ЗЗД и предвид правилото на чл. 89, ал. 1 от Устава на ответното дружество, че дивидентът се дължи един месец след вземане на решението за разпределението му, давността е започнала да тече от 31.07.2018 г. и изтича на 31.07.2023 г., т. е. предявяването на иска на 21.06.2023 г. предшества изтичането на давностния срок. С тези аргументи и предвид заключението на счетоводната експертиза, че за всяка от исковите години, предмет на въззивното производство (2017 г., 2018 г. и 2019 г.), дължимият на ищеца дивидент е с по-висок размер от неговите частични претенции, въззивният съд е приел, че предявените частични искове за тези години са изцяло основателни. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Исковата молба съдържа достатъчно ясно и пълно изложение на обстоятелствата, на които ищецът основава своите претенции, с което е изпълнено императивното изискване на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. С оглед твърдението на ищеца, че не е бил поканен и не е участвал при провеждане на общи събрания на акционерите, на които са взети решения за разпределяне на дивиденти за процесните години, непосочването на същите (дата и конкретен дивидент на акция) не може да се прецени като нередовност на исковата молба, пораждаща задължение за съда да даде указания за отстраняването й по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, в каквато насока е и поставеният въпрос № 5 от изложението. Отделно от това, в хода на процеса тези решения са посочени от самия ответник в депозирания от него отговор на допълнителната искова молба. Що се отнася до реалното съществуване на такива решения, това е въпрос, относим към основателността, не към допустимостта на исковете. Напълно неоснователно е и твърдението на касатора, че решението е недопустимо поради извършения от съда недопустим инцидентен контрол върху влезлите в сила като необжалвани решения на общото събрание на акционерите за разпределяне на дивиденти. Такова произнасяне не само, че не е извършвано, но възможността за същото изрично е отречена от съдебния състав. В действителност, въззивната инстанция е приела за недоказано твърдяното от търговското дружество съдържание на решенията на общото събрание на акционерите (че дивидентите са определяни с оглед индивидуалното участие на всеки от акционерите в дейността му) и именно поради това, а не защото е осъществила контрол върху тези решения, е направила извод за определяне на дивидентите съобразно правилото на чл. 181 ТЗ. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси. Първият въпрос, касаещ тълкуването на договорите, не съответства на мотивите на обжалвания акт. За да достигне до извода, че с клаузата на чл. 16 от договора за продажба на акции не са уредени отношенията между страните във връзка с вземанията за дивиденти на ищеца за минали години, въззивният съд е извършил тълкуване на същата по правилата на чл. 20 ЗЗД, като е изложил конкретни съображения. Поради това, не е налице и противоречие с посочената от касатора практика по приложението на тази разпоредба. По отношение на втория въпрос е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, предвид застъпеното в решението становище, че погасителната давност за процесните вземания за дивиденти е започнала да тече от датата на обявяване на ГФО в Търговския регистър. Не е осъществено обаче поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като посочената в подкрепа на същото практика на ВКС не доказва твърдяното противоречие. Решение № 50133 от 31.10.2022 г. по т. д. № 2013/2021 г. на I т. о. е постановено при друга фактическа обстановка, а именно – при липса на спор между страните за проведено общо събрание на акционерите на конкретна дата и взето на него решение за разпределяне на дивиденти, за разлика от настоящото дело, където решенията на общите събрания за разпределяне на дивиденти за процесните три години изобщо не са представени, като наличието на такива е счетено за установено с косвени доказателства. Освен това, в цитираното решение не е обсъждан въпросът дали ищецът е присъствал или е бил поканен за общото събрание на акционерите, т. е. не е заявено възражение, че той не е знаел за така взетото решение, докато по настоящото дело е установено, че ищецът-акционер нито е бил поканен, нито е присъствал на общото събрание и именно поради това е направен извод, че същият не е знаел за възникналото в негова полза вземане за дивиденти, за да се приеме за релевантно бездействието му да търси изпълнение на същото. Некореспондиращ с мотивите на обжалваното решение и поради това неотговарящ на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е третият въпрос, свързан с допустимостта да бъде осъществен инцидентен контрол за законосъобразност на решения на общото събрание на акционерите относно начина на разпределение на печалбата, ако тези решения не са били отменени по реда на чл. 74 ТЗ. Въззивният съд изрично е посочил, че взето решение от общото събрание на акционерите за разпределение на дивидентите в нарушение на правилото на чл. 181 ГПК, ако не е отменено по реда на чл. 74 ТЗ, макар и незаконосъобразно, следва да бъде съобразено. Приел е обаче, че в случая не е доказано общото събрание на акционерите в ответното дружество да е взело решения за разпределение на дивидентите съобразно приноса на всеки акционер, а не пропорционално на дела му в капитала, т. е. не е осъществил инцидентен контрол върху тези решения, както неоснователно поддържа касаторът. Ирелевантен за допускане на касационното обжалване е и въпрос № 4, тъй като по него липсва произнасяне в мотивите на въззивното решение. Решаващият състав изобщо не е обсъждал приложимостта на санкцията по чл. 161 ГПК, а е извършил преценка на всички събрани доказателства, въз основа на които е формирал извода си, че не е доказано съдържанието на решенията на общото събрание на акционерите и по-конкретно – твърдението на дружеството за разпределение на дивидентите съобразно приноса на всеки от акционерите. Не може да бъде преценен като обуславящ за изхода на делото по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и процесуалният въпрос по т. 6. Въпросът съдържа твърдението на страната, че въззивният съд не е обсъдил всички допустими и относими защитни доводи и възражения, включително правопогасяващите възражения за изтекла погасителна давност и за договорно уреждане на отношенията, което твърдение е в явно противоречие с мотивите на обжалвания акт. Решаващият състав не само е посочил всички заявени от въззивника правопогасяващи възражения, но е изложил подробни съображения по всяко едно от тях, в т. ч. както по възражението за погасителна давност, така и по възражението за уреждане на отношенията между страните, с оглед клаузата на чл. 16 от договора за продажба на акции, което не е било обсъдено от първата инстанция. По отношение на всички останали въпроси (№ 7 - № 10) не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същите са изцяло относими към правилността на обжалвания акт, която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Въпросите обективират несъгласието на касатора с изводите на съда – за тълкуването на договора за продажба; за началния момент на погасителната давност за процесните вземания; за доказателственото значение на счетоводните книги и за съдържанието на решенията на общото събрание на акционерите относно начина на разпределение на дивидентите за процесните години. Отделно от това, достатъчно за недопускане на касационното обжалване е и ненадлежното заявяване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е формирано от две кумулативни предпоставки – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая, за въпрос № 8 и № 9 касаторът е заявил само част от това основание (за първия от тях – че е от значение за развитието на правото, а за втория – че е от значение за точното прилагане на закона), като за всички тези въпроси основанието се поддържа с доводи за неправилност, а не с конкретни аргументи за наличие на формиращите го две предпоставки. Следва да се отбележи също, че по отношение на въпрос № 7 основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, предвид съществуващата съдебна практика – цитираното от въззивния съд решение № 226 от 19.02.2014 г. по т. д. № 727/2012 г. на ВКС, I т. о., както и посоченото от самия касатор във връзка с въпрос № 1 решение № 14 от 10.09.2012 г. по т. д. № 667/2010г. на II т. о., част от мотивите на което са възпроизведени буквално в мотивите на обжалвания акт. На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и поради очевидна неправилност на въззивното решение. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. Правилността или неправилността на извода на решаващия съдебен състав относно съдържанието на решенията на общото събрание на акционерите за разпределение на дивидентите за процесните години и за началото на давностния срок за тези вземания не може да бъде установена само от мотивите на обжалвания акт, а изисква извършването на задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, какъвто е възможен само при допуснат касационен контрол. Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед липсата на направено от ответника искане за присъждане на разноски, настоящият състав не се произнася по дължимостта на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав