Определение № 4965 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 92/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. К. Я. и С. З. Я., чрез. адв. Е. Й., против решение №219/12.06.2023г. постановено по в.гр.д. №227/2022г. по описа на Окръжен съд- Кюстендил в частта му, с която е потвърдено решение № 260488/21.12.2021 г., постановено по гр.д. № 542/2021 г. по описа на Районен съд – Кюстендил, с което е допуснато извършването на съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *** с площ 4400кв.м., находящ се в местността „К.“, землището на [населено място], между и при делбени части, както следва: по 1/6 идеална част за Л. А. Я. и А. А. Я., по 1/6 идеална част за Л. К. Я. и С. З. Я. и 1/3 идеална част за П. С. Д.. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран следният правен въпрос: Задължен ли е съдът за разгледа всички права за собственост на съделителите при определяне на техните права за собственост? В срок няма постъпили отговори от ответниците по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. Производството по делото е образувано по предявен от Л. А. Я. и А. А. Я. против Л. К. Я., С. З. Я., П. С. Д. и К. А. Ц. иск за делба на шест недвижими имота, останали в наследство от С. Г. Я.. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са наследници на С. Г. Я., починал на 19.05.1991 г., като Л. К. Я. и С. З. Я. са наследници /преживяла съпруга и син/ на починалия му син З. Я.. С решение № 26-12 от 12.03.1997 г. на ПК - К. е възстановено правото на собственост в стари реални граници на наследниците на С. Г. Я. върху земеделски земи в землището на [населено място], вкл. и върху нива от 4.400 дка в местността „К.“, с идентификатор ***. Съдът е посочил, че с отговора на исковата молба Л. К. Я. е оспорила иска за делба досежно четири от имотите, вкл. и имот с идентификатор *** с твърдение, че тя е собственик на тези имоти на основание изтекла в нейна полза придобивна давност. По отношение на останалите два имота искът също е оспорен с твърдения, че те са собственост на ответника С. Я.. Ответникът С. Я. е оспорил иска за делба по отношение на два от имотите с твърдение, че е техен изключителен собственик на основание договор за дарение от 21.03.2012 г., като се е позовал и на придобивна давност, започнала да тече от датата на сделката. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е допусната съдебна делба на четири от имотите, сред които и имот с идентификатор *** и е отхвърлен искът за делба на два от имотите, приемайки за неоснователни доводите на Л. К. Я., че е изключителен собственик на основание давностно владение на допуснатите до делба имоти, вкл. и на имота с идентификатор ***. Изложени са мотиви, че предмет на делба са недвижими имоти, представляващи земеделски земи, притежавани от общия на страните наследодател С. Я.. По силата на наследствено правоприемство синът му З. Я. /наследодател на ответниците Л. Я. и С. Я./ е придобил 1/3 ид. ч. от имотите, а след неговата смърт през 2018 г. Л. Я. и С. Я. са придобили по 1/6 ид. ч. на основание чл. 5, ал.1 и чл. 9, ал.1 от ЗН. Въз основа на събраните по делото доказателства е прието, че основно съделителката Л. Я. е обработвала имотите след реституирането им, като в тази си дейност е подпомагана и от семейството на сина й С. Я.. В обработването им е участвал и съпругът й З. Я., който е владеел своята ид. ч. и държал частите на останалите наследници, като не се установява той да е променил държането във владение. До неговата смърт на 04.02.2018 г. Л. Я. не е имала качеството на наследник. Тя не е била владелец на имотите, а е била допусната да ги ползва безвъзмездно по силата на семейната си връзка с един от наследниците. Не е придобила по давност имотите и след смъртта на съпруга й– 04.02.1018г., от който момент до датата на предявяване на иска за делба - 22.03.2021 г., е изминал срок от три години. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаните от касаторите основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По съществото си поставеният от касатора въпрос се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви затова. Видно от обжалваното решение въззивният съд в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по спорния пред въззивната инстанция въпрос дали Л. Я. е собственик на допуснатите до делба имоти на основание изтекла придобивна давност, посочвайки каква фактическа обстановка намира за установена и въз основа на какви доказателства, като решението не е основано на част от доказателствата, при необосновано изключване на останалите доказателства. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават поставения от тях въпрос с довод, че съдът не е взел предвид всички документи за собственост и конкретно нотариален акт №22, том II, peг. №2898, дело №204 от 2014г., с който П. С. Д. е продала на З. Т. Я. 1/3 ид. ч. от имот с идентификатор *** с площ 4400кв.м., находящ се в местността „К.“, землището на [населено място]. Този нотариален акт действително не е обсъден от въззивния съд, но това не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото съдът е длъжен да обсъди само доказателствата, събрани в хода на производството, а посоченият нотариален акт не е бил представен по делото и съответно не е могъл да бъде взет предвид от въззивния съд при постановяване на решението му. Този нотариален акт за първи път се прилага към касационната жалба, но в касационното производство не могат да се събират доказателства /извън хипотезата на чл. 295, ал. 2 ГПК, какъвто не е настоящият случай/, поради което и не може да бъде съобразен от касационната инстанция при постановяване на определението по чл. 288 ГПК. ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение