Определение № 1772 от 09.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 754/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. П. – Ч. срещу решение № 3000 от 20.05.2024 г. по в. гр. д. № 5 267/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 20068207 от 22.11.2022 г. по гр. д. № 50908/2017 г. на Софийски районен съд, 87 с-в е признато за установено по предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] срещу касационната жалбоподателка установителни искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 вр. чл. 141 ЗЗД, че Г. И. П. – Ч. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД, както следва: сумата от 18 614, 09 лв. - главница по договор за кредит за текущо потребление от 22.07.2011 г., ведно със законната лихва считано от 27.05.2016 г. до окончателното й погасяване, възнаградителна лихва в размер на 2 269, 79 лв. за периода от 19.05.2015 г. до 26.05.2016 г., мораторна лихва в размер на 59, 34 лв. за периода от 14.08.2015 г. до 26.05.2016 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 29.06.2016 г. по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 28264/2016 г. на СРС, 87 състав, както и в частта, с която на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по предявените от Г. И. П. – Ч. срещу Р. Т. Р. частични обратни осъдителни искове по чл. 143 ЗЗД за осъждане на Р. да й заплати сумата от 1 000 лв. - главница по договор за кредит за текущо потребление от 22.07.2011 г. /част от вземането от 18 614, 09 лв./, ведно със законната лихва считано от 01.12.2017 г. до окончателното й погасяване, сумата от 130 лв. – лихви /част от вземането от 2 819, 77 лв. за възнаградителна и мораторна лихва/ и сумата от 120 лв. - заемни такси. В частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове, както следва: искът за възнаградителна лихва - за разликата над 2 269, 79 лв. до пълния предявен размер от 2 383, 02 лв., искът за мораторна лихва – за разликата над 59, 34 лв. до пълния предявен размер от 436, 75 лв., и искът за заемни такси – за сумата от 120 лв., решението е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка излага доводи, че първоинстанционният съд правилно е приел, че вземането по процесния договор е обявено за предсрочно изискуемо на 19.11.2015 г., поради което към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.05.2016 г. е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и предявеният иск срещу жалбоподателката – поръчител по договора е неоснователен. Оспорва твърдението на банката ищец, че е обявила кредита за предсрочно изискуем на 14.03.2016 г. поради забава в плащанията по договора над 90 дни и с оглед уведомяването на наследницата на кредитополучателката Р. Т. Р. и поръчителите Г. И. П. – Ч. и М. М. Н.. Излага оплаквания срещу изводите на Софийски апелативен съд, че изпратеното с поканата от 17.12.2015 г. изявление на банката не е довело до настъпване на предсрочната изискуемост на кредита. Изразява несъгласие със заключението на въззивния съд, че поканата до длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост не е била надлежно връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Касационната жалбоподателка счита за неправилен извода на съда, че крайният падеж на задълженията по договора за кредит е настъпил в хода на процеса – на 22.07.2021 г., поради което спорните вземания са изискуеми и поръчителят следва да отговаря за тях солидарно с кредитополучателя. Сочи, че се касае до новонастъпило обстоятелство, което не може да се взема предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Поддържа, че този извод обезсмисля срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касационната жалбоподателка твърди, че атакуваното въззивно решение е очевидно неправилно. Във връзка с релевираното основание за достъп до касация поддържа, че въззивният съд неправилно е счел, че предсрочната изискуемост не е настъпила, тъй като уведомлението на банката не е надлежно връчено на длъжника. Сочи, че съдът е приложил правилото на чл. 47 ГПК неправилно, като оспорва разбирането на решаващия състав, че банката е следвало да направи опит за връчване на уведомлението за отнемане на преимуществото на срока по договора за кредит на всички регистрирани адреси на длъжника. Касационната жалбоподателка счита, че е спазен чл. 47 ГПК и уведомлението е надлежно връчено на длъжника, поради което е настъпила предсрочната изискуемост на вземането по процесния договор за банков кредит. Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. „ОТП Факторинг България“ ЕАД – трето лице помагач на страната на ищеца и третите лица помагачи на страната на ответницата – Р. Т. Р., „Групама животозастраховане“ ЕАД и М. М. Н. не изразяват становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: По касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу касаторката Г. И. П. – Ч. иск е уважен Касационната жалба в тази част е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е безспорно и се установява от представените доказателства, че по силата на валиден договор за кредит за текущо потребление от 22.07.2011 г. банката ищец е отпуснала на кредитополучателя И. Т. Р. кредит в размер на 25 000 лв., като според заключението на съдебно-счетоводната експертиза сумата е преведена и усвоена от кредитополучателя. Установил е, че кредитополучателят се е задължил да върне сумата наред с възнаградителна лихва в размер на 11, 95 % годишно към датата на сключване на договора за кредит на 120 бр. анюитетни месечни вноски и видно от погасителния план към договора последната вноска е с падеж 22.07.2021 г. В решението е посочено, че съгласно договора е дължима възнаградителна лихва в плаващ размер, който към датата на сключване на договора е в размер на 11, 95 % процента годишно. Установено е, че според общите условия променливият лихвен процент е „зависим“ от базов лихвен процент, определян по приета от кредитора Методология, която не е представена по делото. Решаващият състав е изтъкнал, че липсват твърдения относно обективните пазарни показатели, чиято стойност не зависи от волята на кредитора, които участват в конкретна формула за определяне на БЛП, както и не се доказва при прилагане на формулата с конкретни обективни показатели лихвата да може да намалява по размер и наред с това да се увеличава по размер. По тези съображения е счел, че кредиторът не доказва за него да е възникнало право да начислява по договора възнаградителна лихва над първоначално приетия размер от 11,95 % годишно. В решението е констатирано, че съобразно клауза на общите условия при незаплащане на падежа на главница и/или лихва над 90 дни целият остатъкът от кредита става предсрочно изискуем, като до предявяване на иска остатъкът от кредита се олихвява с уговорения лихвен процент плюс санкционираща надбавка за забава в размер на десет процентни пункта. Въз основа на представен договор за поръчителство от 22.07.2011 г. съдът е приел, че изпълнението на задълженията по договора за кредит е обезпечено с учредено поръчителство от ответницата Г. П. – Ч.. В решението е извършена преценка, че уговорката в чл. 2 от договора за поръчителство, според която „отговорността на поръчителя се запазва и ако кредиторът не е предявил иск против кредитополучателя в срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД“ противоречи на императивна норма, а останалите възражения за нищожност на договора за поръчителство са отхвърлени. Прието е, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожната уговорка е заместена по право от повелителната норма на чл. 147 ЗЗД, която съдът е приложил. Съдът е изтъкнал, че валидността на договора за поръчителство не е в зависимост от уведомяването на ответницата за смъртта на кредитополучателя на 27.09.2013 г., като по делото се установява, че единствен наследник на последната е третото лице помагач и ответник по обратните искове Р. Р., която отговаря за задълженията по договора за кредит. По основните спорни между страните въпроси кога и по какъв начин е настъпила предсрочната изискуемост по договора за кредит и кога е започнал да тече шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД съдът е посочил, че съгласно заключението на счетоводната експертиза по договора са допускани отделни частични просрочия до 15.06.2015 г., а просрочие в пълен размер на вноската за пръв път е допуснато на 15.06.2015 г., като считано от последната дата до 27.05.2016 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не са били погасени на падежа 11 бр. вноски или са се осъществили условията на клаузата от договора, предвиждаща правото на банката да обяви за предсрочно изискуемо вземането по договора за банков кредит. Като се е позовал на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че не може да бъде споделена тезата на ответницата за настъпване на т. нар. автоматична предсрочна изискуемост на кредита. Решаващият състав е изразил разбиране, че за произнасяне по възражението за прекратяване на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД е от значение датата на обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника. Изложил е съображения, че моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита и съотв. започва да тече преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника кредитополучател, ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Намерил е, че в случая банката не е обявила надлежно на длъжника Р. Р. настъпването на предсрочната изискуемост с поканата от 17.12.2015 г., тъй като от една страна не се доказва същата в качеството на наследник на кредитополучателя да е уведомена по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД преди да обявяването на твърдяната предсрочна изискуемост, а от друга – не се установява поканата да е надлежно връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, доколкото не е направен опит за връчването й на втория регистриран адрес на длъжника в [населено място]. Изложени са и допълнителни аргументи, че дори и да се приеме, че с поканата от 17.12.2015 г. предсрочната изискуемост е обявена на длъжника, то шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, започващ да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, не е бил изтекъл към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение от банката кредитор - 27.05.2016 г. Съдът е приел, че крайният падеж по договора е настъпил в хода на процеса – на 22.07.2021 г., поради което вземанията са изискуеми и поръчителят отговаря за тях солидарно с наследницата на кредитополучателя. При определяне по размер на задълженията на поръчителя, съдът не е отчел сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, като е съобразил Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение въззивният съд е уважил частично искът, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила и който е постановен при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касационната жалбоподателка не е обосновала съществуването на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, което изключва възможността за допускане на касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При аргументиране на тезата си за очевидна неправилност жалбоподателката повтаря касационните си доводи, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 47 ГПК и е приел, че предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила, тъй като не е правен опит за връчване на нотариалната покана, съдържаща изявлението на банката, на всички регистрирани адреси на длъжника. Позоваването е на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са тъждествени с очевидната неправилност и преценката за съществуване на които може да бъде извършена едва с решението по чл. 290 ГПК. Същевременно, доколкото в случая защитната теза на касационната жалбоподателка е за прекратяване на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД, следва да се посочи, че в атакуваното решение са изложени и съображения, че дори и да се приеме, че предсрочната изискуемост е обявена на длъжника с нотариалната покана, тоест на 17.12.2015 г., преклузивният шестмесечен срок по посочената разпоредба не е бил изтекъл към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.05.2016 г. Доводи срещу тези аргументи на съда касационната жалбоподателка не излага. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. По касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по предявените от Г. И. П. – Ч. срещу Р. Т. Р. частични обратни осъдителни искове по чл. 143 ЗЗД Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК когато определенията по ал. 1 на чл. 274 ГПК са постановени от апелативен съд, те подлежат на обжалване с частна жалба пред ВКС, а когато са постановени от окръжен съд като въззивна инстанция – пред съответния апелативен съд. Това правило на функционалната подсъдност намира приложение за атакуваното решение на въззивния съд в частта, имаща характер на определение, с която на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото по частичните обратни осъдителни искове, предявени от ответницата - поръчител по договора за банков кредит срещу третото лице помагач - длъжник по договора Р. Т. Р.. Въззивният съд е извършил преценка за недопустимост на обратните искове, по които в първоинстанционното решение липсва произнасяне, тъй като с него главният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу Г. П. – Ч. е бил отхвърлен. По тези съображения срещу визираната част на решението на СГС с характер на прекратително определение компетентен да се произнесе е Софийски апелативен съд. По изложените съображения, на основание чл. 118 ГПК, производството по настоящото дело в частта по касационната жалба, имаща характер на частна жалба, срещу акта на СГС за прекратяване на производството по делото по предявените обратни искове следва да бъде прекратено и делото трябва да се изпрати по компетентност на Софийски апелативен съд, който да се произнесе по жалбата. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение