Определение № 50912 от 13.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1660/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. Г. Н., чрез адвокат Б. Т., срещу въззивно решение № 79 от 02.03.2022 г., постановено от Софийския окръжен съд по въззивно гр.д. № 68/2022 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна [община], представлявана от кмета А. С., чрез адвокат Ч. П., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пирдопски районен съд, отхвърлил исковете на П. Г. Н. против Общината, за отмяна на заповед за уволнение № РД-126/18.06.2021 г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за възстановяване на служителя на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и за заплащане на обезщетение по чл. 225 КТ, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Осъдил ищцата П. Н. да заплати на работодателя съдебноделоводни разноски, сторени по делото. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между ищцата Н. и ответника [община] е било налице трудово правоотношение от 2012 г. Служителят е заемал различни длъжности към финансовия отдел на Общината, последната от които е “старши специалист ТРЗ и каса“. Със заповед № РД-126/18.06.2021 г. на кмета на Общината трудовото правоотношение с Н. е прекратено поради съкращение на щата. Щатната бройка на служителя е била единствената при работодателя. В заповедта за прекратяване като мотиви е препратено към друга заповед на кмета – от предходния ден (17.06.2021 г.), съгласно която е утвърдено ново длъжностно разписание на Общинската администрация, което влиза в сила от 18.06.2021 г., съкратена е единствената щатна бройка за длъжността “старши специалист ТРЗ и каса“, заемана от Н. и създадена нова щатна длъжност – изпълнител “шофьор, специален тежкотоварен автомобил“. На 18.06.2021 г. заповедта за прекратяване е връчена на адресата при отказ. По делото е представена декларация по чл. 333 КТ, под текста на която е записано, че “на 18.06.2021 г., 8.20 ч. лицето (има се предвид ищцата Н.) отказва да подпише декларацията, като устно заяви, че не е трудоустроена и не страда от заболявания“. Прието е, че издателят на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение притежава работодателска правоспособност; че заповедта е мотивирана; трудовото правоотношение е прекратено без предизвестие, но това не рефлектира върху законността на уволнението, а касае обезщетението за неспазен срок на предизвестие. Установено е, че съкращението е реално, кметът е действал в рамките на утвърдената преди това численост и структура на общинската администрация. Изяснено е, че не е налице пречка кметът да съкрати една длъжност и да открие друга в рамките на общия утвърден брой щатни длъжности, а когато новооткритата длъжност е с трудови функции, които нямат никакво припокриване с трудовите функции за съкратената длъжност, заемана от ищцата до уволнението й не е налице случай на фиктивно съкращаване на щата (заличаване на бройка от щата с определено наименование и откриване на нова бройка, с друго наименование, но при идентичност на трудовите функции и задължения). Съдът посочил също, че правомощие на общинския съвет е да одобрява общата численост и структурата на общинската администрация по предложение на кмета на общината, но това правомощие няма отношение към правото на кмета, като изпълнителен орган по чл. 44, ал. 1 т. 1 ЗМСМА, да ръководи цялата изпълнителна дейност на общината, в това число да извършва промени в щатното разписание. Във връзка с този извод въззивният съд се е позовал и на многобройна и непротиворечива практика на състави на Върховния касационен съд. Съдът, приел още, че не е основателно твърдението за незаконност на уволнението поради неспазена специална закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ. Служителят не е бил в отпуск при връчване на заповедта, не е страдала от заболявания от посочените в чл. 1 на Наредба № 5 от 20.02.1987 г. Нещо повече твърденето й за „предполагаемо наличие на опасно заболяване“ не е за налично заболяване, а още и не изяснява кое е това заболяване, макар и „вероятно“. По отношение на твърденията, че ищцата е уволнена поради личен конфликт с кмета на общината (прекратяването на трудовото правоотношение представлява злоупотреба с право) съдът приел, че те не са посочени в исковата молба, а едва в хода на исковото производство. Като краен резултат, макар и с неточни правни доводи, съдът приел, че е недопустимо да се изследва наличието на новозаявените фактически твърдения (по характера си е налице въвеждане на ново основание на иска – нов правопораждащ юридически факт, по ненадлежен ред). Независимо от това, съдът изложил и евентуални мотиви – злоупотреба с право от стана на работодателя няма, като не е установен личен мотив при извършената промяна на щатното разписание, респективно при съкращаването на заеманата от ищцата длъжност. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпроса следва ли при постановяване на своето решение съдът да изясни фактическата обстановка по делото и да съобрази решението си със събраните по делото факти и доказателства, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, включително косвените такива, като поддържа противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Въпросът е принципно значим по всяко исково производство, но в случая не се установи въззивният съд да е тълкувал закона – чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, в противоречие с установената съдебна практика на ВС и на ВКС. Обсъдил е всички относими доказателства по делото, въз основа на тях е направил обосновани фактически изводи относно релевантните факти и е достигнал до точни правни заключения. Следва да се посочи, че в касационната жалба са посочени доказателства във връзка с твърдението, че общинският съвет не бил взел решение за промяна на щата, които съдът не бил обсъдил. Съдът обаче установява само релевантни за спора обстоятелства, поради което и обсъжда само доказателства, относими към тези обстоятелства. В случая въззивната инстанция е приела, че изобщо е без значение дали има одобрение от ОбщС, защото единствено в правомощията на изпълнителния орган на общината – кмета, е да взема решения за промяна на щата. Ако страната счита, че този правен извод е неправилен, следвало е да формулира правен въпрос във връзка с него, а още и допълнителни съображения по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - при наличието на многобройна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд, какви са основанията тя да бъде изоставена. Несъгласието на жалбоподателя с изводите на съда, че при издаване на заповедта няма допуснато нарушение на ЗМСМ (не бил взел предвид, че заповедта е издадена в противоречие с разпоредбата на чл. 21, ал. 1 и чл. 44, ал. 1, т. 1 и т. 17 ЗМСМА), че ищцата не се ползва от закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ (не била взета предвид закрилата на работници и служители) и крайното заключение, че уволнението не е незаконосъобразно (не взел предвид, че по делото са събрани достатъчно доказателства, водещи до безспорния извод, че трудовото правоотношение е прекратено незаконосъобразно), не значи, че въззивният съд е нарушил чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Несъгласието с фактическите и правни изводи и крайния резултат, не значи, че съдът не е обсъдил относимите, допустими и необходими доказателства и не формирал логични изводи за осъществяването или на релевантните по материалноправния спор факти. Касаторът се основава още и на очевидна неправилност без да излага съображения, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са от такова естество, че не могат да обусловят наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касационният съд при служебно извършената проверка и сам не установи основания за допускане на касационно обжалване поради нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1360 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът