Определение № 1747 от 24.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1131/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Ш., представлявана от адв. Г. Й., срещу решение № 214 от 22.02.2022г. по в.гр.д. № 2009/2022г. на САС, 10 състав, с което е потвърдено решение № 61 от 02.06.2022г. по т.д. № 132/21г. на Софийски окръжен съд, 3 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора Б. Ш. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи" иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени при ПТП на 23.06.2020г., за разликата над 25 000 лева до 50 000 лева.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Твърди, че въззивният съд неправилно е определил размера на паричния еквивалент на търпените от нея неимуществени вреди, като не е анализирал в цялост всички критерии. Сочи, че не е взето предвид посоченото в заключението на СМЕ, че тя ще търпи и в бъдеще болки при физическо натоварване и смяна на времето и поради това е формиран необоснован извод, че не са налице усложнения, които да са довели до трайни негативни последици на здравословното й състояние. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и друго важно обстоятелство, а именно проведената оперативна интервенция, както и не е изложил съображения относно значението на увеличения лимит на отговорност на застрахователите и социално-икономическите условия към датата на ПТП. Намира, че в резултат на това въззивния съд е определил занижен размер на дължимото й се обезщетение за доказаните по делото неимуществени вреди. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.11 на ППВС № 4/1968г., и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, и в мотивите към решенията съдилищата да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди? Касаторът твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.11 на ППВС № 4/68г., решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, II т.о. и решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о.

2. Длъжен ли е съдът задълбочено да обсъди всички относими критерии за определяне понятието справедливост и реално да ги съпостави с конкретните увреждания на пострадалия, като оцени значението им за размера на вредите, или е достатъчно само формално да посочи критериите, които са водещи при определяне на справедливия размер на обезщетение без конкретни и задълбочени мотиви? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 78 от 13.11.2017г. по гр.д .№ 60397/2016г. на ВКС, II т.о. и определение № 301 от 15.05.2018г. по т.д. № 3158/2017г. на ВКС, II т.о.

3. Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на обезщетение от причинени неимуществени вреди да се съобрази с актуалната практика по други сходни случаи? Касаторът твърди, че по въпроса е налице противоречие с решение № 232 от 22.01.2018г. по гр.д. № 60404/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 146 от 07.10.2020г. по гр.д. № 4129/2019г. на ВКС, IV г.о. и решение № 1 от 12.03.2021г. по т.д. № 888/2020г. на ВКС, II т.о.

Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, представлявано от адв. Зорница Х., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационен контрол, тъй като формулираните въпроси се отнасят до правилността на съдебното решение и се явяват ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че гражданската отговорност на лек автомобил „Тойота В.“ с финландски рег. № IK0413 е била застрахована при застраховател, който няма кореспондент на територията на страната, като застраховката е била валидна към момента на настъпване на произшествието. Посочил е, че пред въззивния съд не се спори и относно механизма на инцидента, причините за настъпването му и виновността на водача на лек автомобил „Тойота В.”. Поради това е приел, че са настъпили предпоставките от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД и хипотезата на чл.511, ал.1, т.2 от КЗ, с оглед на което ответното Сдружение е пасивно материалноправно легитимирано да отговаря по предявения иск.

Въззивният съд е обсъдил заключението на назначената по делото комплексна автотехническа и медицинска експертиза, което е възприел като компетентно изготвено. Посочил е, че в медицинска част вещото лице - лекар е установило, че от произшествието ищцата е получила открито счупване на костите на лявата подбедрица и разкъсно- контузна рана на лявото коляно, като уврежданията са лекувани оперативно. Съобразил е, че счупването на костите на подбедрицата изисква период на възстановяване от 7-8 месеца, като в момента на получаване на травмите ищцата е изпитвала значителни по интензитет болки и страдания, които са намалели до пълното им изчезване в рамките на възстановителния период, и няма данни за настъпили усложнения на травмите, които да са довели до трайни или постоянни последици за здравето на пострадалата.

По спорния пред него въпрос за съответствието на размера на обезщетението за неимуществени вреди на принципа на справедливост, регламентиран в чл.52 от ЗЗД, въззивният съд е изложил следните съображения: Приел е за установено от заключението на комплексна експертиза в медицинската й част, че ищцата е получила следните телесни увреждания: открито счупване на костите на лявата подбедрица и разкъсно-контузна рана на лявото коляно; че тази фрактура представлява средна телесна повреда, която е довела до временно разстройство на здравето, неоспасно за живота; че по време на лечебния процес ищцата не е могла да си служи с левия долен крайник за около 2 месеца, през които е трябвало да ползва помощни средства, като това е създало за нея неудобства в ежедневието й; че ищцата е имала нужда от чужда помощ, тъй като е било невъзможно да ползва функционално левия крак; че фрактурата на левия долен крайник и неговото обездвижване са създали дискомфорт за ищцата в обичайния начин на живот, във възможността за нормалното му протичане; че общо възстановителният период от фрактурата е 7-8 месеца, като болките и страданията са били със значителен интензитет при получаването й, като с времето са отшумели в рамките на възстановителния период; че няма данни през него да е имало усложнения, които да са довели до трайни последици и да са се отразили на здравословното й състояние. Въззивният съд е приел, че левият долен крайник е възстановен напълно във функционално отношение без остатъчни негативни последици. Съобразил е, че от приетата пред въззивния съд медицинска експертиза не може да се направи извод, че фрактурата на десния олекранон е в резултат на пътния инцидент през 2020г. и тя не може да се отчете при определяне на размера на обезщетението. Намерил е, че по делото не е установено как ПТП се е отразило на психиката на ищцата и че стресът е бил по-голям от обичайния при такива събития. Поради това е достигнал до извод, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди, което ще репарира болките и страданията на ищцата, съобразено с принципа на справедливостта, е 25 000 лв. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил, че произшествието е настъпило през 2020г., икономическата конюнктура и минималната работна заплата за страната и е посочил, че размерът на застрахователните лимити не може да бъде водещ и самостоятелен критерий за съда при справедливото репариране на неимуществените вреди. Посочил е, че обезщетението отразява степента на уврежданията, трайните последици от тях, ако има такива, както и други обективни факти, които са предмет на доказване и които да са доказани в хода на съдебното дирене. Добавил е, че определеният размер на обезщетението от 25 000 лв. представлява 40 минимални работни заплати за страната за 2020г. /610 лв. МРЗ за 2020г./ и 18 средно месечни заплати при 1355 лв. средно месечна работна заплата за страната за месец юни на 2020г., както и че е съответно на жизнения стандарт на страната към правнорелевантния момент.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените от касатора въпроси се отнасят до прилагане на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя. Този въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика – ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 151 от 12.11.2013г., по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., както и посочените от касатора решения, в които е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на конкретните факти по делото. Въззивният съд е съобразил вида и тежестта на причинените на ищцата увреждания, отражението им върху психиката и емоциите й, вида на проведеното лечение, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, както и нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения и социално икономическите и обществени условия в страната. Въззивният съд е обсъдил заключението на назначената по делото комплексна експертиза в медицинската й част, в това число отразеното в нея относно проведеното оперативно лечение на ищцата и относно липсата на данни за настъпили усложнения на травмите, които да са довели до трайни или постоянни последици за здравето на пострадалата. С оглед на това е неоснователен доводът на касатора за несъобразяване от въззивния съд на проведеното оперативно лечение и за необснованост на извода му, че не са налице усложнения, които да са довели до трайни негативни последици на здравословното й състояние, като фактът, че ще търпи в бъдеще болки при физическо натоварване и смяна на времето, не обосновава различен извод. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е съобразил лимитите на отговорност на застрахователя, а във връзка с липсата на изрични съображения относно съдебната практика по сходни случаи следва да се посочи, че съгласно цитираните в изложението решения на ВКС съдебната практика няма самостоятелно значение, а е индиция за общественото разбиране за справедливост и икономическата конюктура в страната към датата на непозволеното увреждане. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3180 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение