Определение № 10826 от 29.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9768/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Д. Д. и В. И. М. против Определение № 29825 от 27.07. 2026 г., постановено по адм. дело № 11875/ 2025 г. на Административен съд- София- град (АССГ), с което е върната искова молба вх. № 27966 от 12.11.2025 г. на лицата, с която от същите лица е предявен от иск за обезщетение срещу Столична община с правно основание чл. 128, ал. 1, т. 6 АПК, вр. с чл. 1 от ЗОДОВ и е прекратено производството по делото. В частната жалба са изложени твърдения, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Моли да се отмени определението на АССГ и да се върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендират се и съдебни разноски по делото. Ответникът по жалбата- Столична община не изразява становище. Частната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред АССГ е било образувано по искова молба на Д. Д. и В. И. М., с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.203 от АПК срещу Столична община за присъждане на обезщетение за имуществени вреди и неимуществени вреди, причинени в резултат на незаконосъобразно поведение на служители от общинската приходна администрация в периода 2017 г.– 2025 г. С обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че въпреки съответно указаното прецизиране на иска в изпълнение на Определение № 3512/ 27.03.2026 г. на ВАС по адм. дело № 2525/ 2026г. направените от ищците уточнения са недостатъчни, като по същество нередовностите на исковата молба не са отстранени. Посочил, че се претендира една обща сума за имуществени вреди, съответно – за неимуществени вреди, произтичащи от множество източници, без да е конкретизиран техния размер и всеки отделен източник. Заявяването на суми общо от всички източници на увреждане, разделени по ищци и по видове вреди (имуществени/ неимуществени), не съответствало на съдебното указание да се посочи за всяка една от ищците как се формира съответната претендирана сума, т.е. по пера от всеки от твърдените източници на увреждане за всяка една от тях в какъв размер са търпените вреди. Не било налице и надлежна индивидуализация на твърдените мълчаливи откази. Според адм. съд липсата на точна и ясна индивидуализация на елементите от фактическия състав на отговорността за вреди по чл. 1 ЗОДОВ, въпреки предоставената на ищците повторна процесуална възможност да прецизират искането си, препятствало осъществяването на заявената защита. Преценил за недопустим искът в частта относно претенцията за вреди от твърдени незаконосъбразни мълчаливи откази, необжалвани по съответния ред. Отделно от това, е приел претенцията на ищците в частта относно осъждане на Столична община да им върне на основание чл. 129, ал. 5 и 6 ДОПК надвзетите за местни данъци и такси суми в посочения в исковата молба размер, ведно с дължимата законна лихва, за изначално недопустима, бидейки извън обхвата на производството по чл. 203- 207 АПК и предвид установения в ДОПК нарочен ред за реализиране на заявеното право. С тези мотиви е върнал исковата молба и е прекратил производството. Определението на административния съд е ПРАВИЛНО. Правилно сезираният съд е обсъдил нередовностите на исковата молба и че те не са надлежно отстранени и след повторното оставяне на производството без движение. Споделя се тезата в оспореното определение, че сезирането на съда е функция на диспозитивното начало в съдебно- административния процес– чл. 126 АПК; чл.6, ал.2 и чл.124 ГПК. То зависи от търсещият защита субект и неговата преценка не може да бъде подменена служебно от съда. При неизяснен предмет на търсената защита съдът не е оправомощен да извежда и допълва изразената воля на ищеца. Липсата на точна и ясна индивидуализация на елементите от фактическия състав на отговорността за вреди по чл. 1 ЗОДОВ, въпреки предоставената на ищците повторна процесуална възможност да прецизират искането си, определя нередовност на исковата претенция, която не подлежи на разглеждане. Исковете за обезщетяване на вреди, за да не са преждевременни, следва да се предявят след приключването на административното производство. От значение е неговият краен резултат, влизането в сила по чл.268, т.1, т.2 АПК или отмяната по чл. 172, ал.2, чл.173, ал.1 от АПК на предвидените в него правни последици по чл.59, ал.2, т.5 АПК. Правилно от адм. съд е установено, че искът в случая е недопустим, поради неприложимостта на инцидентния контрол от съда пред когото се претендира обезщетението, спрямо незаконосъобразността на твърдените в исковата молба откази (мълчалив и изричен). Отмяната на административния акт, от който се претендира обезщетение за вреди е процесуална предпоставка за допустимост на иска- чл. 204, ал. 1– 2 АПК. С оглед данните по делото, правилно административният съд е приел, че тази предпоставка не е изпълнена. В случая непроизнасянето на административен орган в законов срок, е приравнено на отрицателен административен акт– чл. 58, ал. 1, вр. с чл. 21, ал. 1, предл. посл. от АПК. То може да бъде преодоляно чрез предварителната му отмяна с влязъл в сила административен или съдебен акт, която е и процесуална предпоставка по чл. 204, ал. 1 от АПК за допустимостта на исковото производство. В хипотезата на издаден административен акт, респ. формиран мълчалив отказ, вреди могат да се претендират единствено от неговата отмяна. Тя определя неговата незаконосъобразност и последиците от нея. Обоснован е изводът на решаващия съд за това, че очертаното от ищците фактическо съдържание на претенцията, обуславя мълчалив отказ по искане за издаване на административен акт– акт за установяване на задължения, акт за прихващане или възстановяване, удостоверение за липса на задължения и т.н. Неговата предварителна отмяна е условие за допустимостта на иска. При надлежно сезиране на административния орган от задължените лица отсъствието на волеизявление съответно по чл. 87, ал. 6 чл. 107, чл. 129 от ДОПК, вр. с чл. 4 ЗМДТ подлежи на самостоятелна съдебна проверка, предхождаща заведеното дело за обезщетение. Твърденият за правопораждащ на претендираните вреди факт, представляващ изразеното в мълчаливи откази на административен орган за произнасяне с волеизявление, представлява отсъствието на положителната процесуална предпоставка по чл. 204, ал. 1 от АПК и е основание за недопустимост на това производство. Предявяването на иск за обезщетение е допустимо само ако вредите са причинени от издаден в нарушение на закона административен акт- чл.4 ЗОДОВ, чл.203 АПК. При липсата на тази предпоставка, съдът правилно е прекратил делото, без да разглежда исковата молба по същество на спора. Освен това правилно е заключил, че претенцията на ищците в частта относно осъждане на Столична община да им върне на основание чл. 129, ал. 5 и 6 ДОПК надвзетите за местни данъци и такси суми в посочения в исковата молба размер, ведно с дължимата законна лихва, е недопустима, като извън обхвата на производството по чл. 203- 207 АПК и предвид установения в ДОПК нарочен ред за реализиране на заявеното право. Съгласно чл.8, ал.3 ЗОДОВ когато специален закон е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага. Постановеното в този смисъл определение на административния съд е правилно и следва да се остави в сила. Предвид изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо, вр. с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение