Определение № 75 от 29.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1796/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника С. С. Г., чрез адв. Д. П. срещу решение № 171/17.01.2017 г. по в.гр.дело № 4478/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 5778/11.07.2016 г. по гр.дело № 9439/2015 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от М. М.-П. и Г. Б. Х-П. против С. С. Г. за сумата от 115 000 лв., претендирана на основание чл.240,ал.1 ЗЗД – реално изпълнение на договорно задължение, за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение за сумата 34 669.37 лв. за периода от 05.02.2012 г. до 05.02.2015 г. на основание чл.86 ЗЗД и в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на сумата 115 000 лв., претендирана като получена на отпаднало основание на основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД, както и в частта, с която М. М. Х-П. и Г. Б. Х-П. са осъдени да заплатят разноски на С. С. Г. за сумата над 334.79 лв. и вместо това е осъден С. С. Г. да заплати на М. М. Х-П. и Г. Б. Х-П. сумата 115 000 лв. главница, представляваща заемна сума получена по договор за заем от 25.05.2009 г. с рег. № 3742 на основание чл.240,ал.1 ЗЗД, както и сумата от 34 669.37 лв. обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за периода от 05.02.2012 г. до 05.02.2015 г. на основание чл.86 ЗЗД, както и сумата 5950.58 лв. разноски пред двете съдебни инстанции. С решение от 02.03.2017 г. по в.гр.дело № 4478/2016 г. Софийски апелативен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 171/17.01.2017 г. по посоченото гражданско дело, в частта, в която С. С. Г. е осъден да заплати разноски по делото на М. М. Х-П. и Г. Б. Х-П. като вместо изписаното „както и самата 5950.58 лв. разноски направени пред двете съдебни инстанции се чете както и сумата от 8943.98 лв. разноски направени пред двете съдебни инстанции”. Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваните части по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложението са формулирани въпросите: 1.разписката, издадена от кредитора за частично погасяване на дълг, удостоверява ли плащане по установено задължение, когато има твърдение за наличие и на друго еднородно вземане на кредитора от същия длъжник и как се разпределя тежестта на доказване на релевантните факти по договор за заем, 2. каква е последицата от липсата на отбелязване по чл.77,ал.3 ЗЗД, 3. намира ли приложение разпоредбата на чл.86 ЗЗД, когато между страните в подписаният между тях договор за заем е уговорена неустойка за забавено изпълнение на парично задължение, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, както и т.решение № 1/15.06.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Ответниците по касационната жалба М. М. Х-П. и Г. Б. Х-П., чрез адв. И. Д. в писмен отговор са изразили становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е потвърдено решение № 5778/11.07.2016 г. по гр.дело № 9439/2015 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявени от М. М. Х-П. и Г. Б. Х-П. главен иск с правно основание чл.92,ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 46 500 лв. договорна неустойка за периода от 16.10.2010 г. до 16.12.2010 г. като погасен по давност и евентуален иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД над сумата 34 669.37 лв. до 46 500 лв., като неоснователен и недоказан. В обжалваната част на въззивното решение съдът се е произнесъл по предявен главен иск с правно основание чл. 240, ал.1 и евентуален иск с правно основание чл.86 ЗЗД. Въззивният съд е приел за установено, че страните – ищците М. М. Х-П. и Г. Б. Х-П. от една страна и ответникът С. С. Г. от друга страна са обвързани от облигационно отношение, породено от сключен договор за заем за потребление. Приел е също, че за да породи действие и да обвърже страните договорът за заем е необходимо постигане на съгласие между страните за основните елементи на договора- заемната сума, договорка за връщане и евентуално срок на връщане, както и, че е необходимо договорената сума пари да бъде предадена в собственост на заемателя. Прието е за безспорно по делото сключването на процесния договор за заем и обвързаността на страните от него, като е съобразено, че към твърдението в този смисъл на ищците се прибавя и признанието на ответника за същия факт. Посочил е, че в отговора на исковата молба ответникът С. Г. не твърди, че не е сключен договора или че заемната сума не е предадена. Според съда и от становището на ответника е установено, че договорът е сключен и заемната сума- получена от заемателите, в частност от него, като защитата е насочена към доказване на погасяване на възникналото задължение за връщане на заемната сума- чрез плащане и прихващане. С оглед на това е формиран извод, че процесното заемно правоотношение обвързва страните със своето съдържание. Съдът е приел, че съдържанието на правоотношението е видно от представения в заверен препис договор за заем от 25.05.2009г, с номер по регистъра на нотариус № 233 - 3742, от който договор само ищците извеждат своите процесни права. Приел е също, че според представения договор ищците са предали на заемателите 150 000лв, която заемателите се задължават да върнат до 30.09.2010г, като задължението за връщане е солидарно за всички заематели, измежду които е и ответникът С. Г.. Прието е, че страните са договорили, че връщането на заемната сума може да се извърши от който и да е заемател, на части или еднократно, че при просрочие на задължението на заемателите да върнат в срок заемната сума, същите дължат обезщетение за забава в размер на О. +10пункта, а след 15-ия ден на забавата- заемателите дължат неустойка в размер на 750лв за всеки ден забава. Въззивният съд е приел, че по делото са доказани фактите, за които носят доказателствена тежест ищците - доказано е постигането на съгласие за сключването на договор за заем, предаването на заемната сума от 150 000лв, доказано е настъпването на падежа на задължението на заемателите за връщане на заемната сума. Според съда доколкото в договора е постигнато съгласие, че всеки от заемателите отговаря за цялото задължение по договора, следва, че е право на ищците – заемодатели да изберат дали да търсят заемната сума само от един от заемателите, или от всички тях и в какъв размер. Приел е, че по делото е доказано съществуването на заемно правоотношение между страните, предаването на заемната суми и за ищеца е породено правото да търси връщане на заетата сума. Приел е също, че договореният окончателен срок за изплащане на заетата сума е настъпил и по делото е установено, че ответникът е погасил чрез плащане заетата по договора сума 35 000лв, за която сума исковата претенция е оттеглена. Прието е, че за сумата от 115 000 лв. ищците установяват, че са я предоставили в заем на ответника по договор за заем от 25.05.2009г, с номер по регистъра на нотариус № 233- 3742, че в тежест на ответника е да докаже своето възражение, че е погасил чрез заплащане посочената сума. Според съда от представените по делото разписки за плащане на суми от ответника на ищеца Г. Х-П. не може да се направи извод, че плащанията са именно по процесния договор за заем с рег. № 3742. Посочил е, че след като твърди плащания по процесния договор ответникът следва да докаже по категоричен начин, че плащанията, които е извършил са именно по този договор, че съдържанието на разписките, на които ответникът се позовава, не позволява да се направи този извод. Приел е, че при яснота на страните, че от датата 25.05.2009г имат възникнали повече от едно заемно правоотношение, е следвало в защита на своите интереси ответникът да поиска по-точна индивидуализация на погасените вземания в разписките, че при липса на такава същият е в невъзможност в рамките на настоящия процес да докаже, че плащанията с представените разписки погасяват именно задължения по процесния договор с рег. № 3742. Посочил е, че недоказаният факт в гражданския процес се възприема като ненастъпил факт, поради което при недоказването на възражението на ответника, че е погасил задълженията си именно по процесния договор към ищците е изведен извод, че такова погасяване не е направено, че вземането на ищците съществува и възражението е неоснователно. Въззивният съд е приел, че ответникът е направил и възражение за прихващане на задължението, което има към ищците по договор за заем с рег. № 3742/ процесното/ с твърдяно свое вземане в размер на 100 000лв., породено от договор за заем от същата дата 25.05.2009г и с рег. № 3743 по регистъра на нотариус № 233. Прието е за установено от представения в заверен препис договор за заем с рег. № 3743, че ответникът С. Г., заедно с трети лица е поел задължение в срок от 15 дни да предаде на настоящите ищци сумата от 100 000лв в заем, като предаването на заемната сума ще се удостовери с разписка. Прието е също, че по делото липсват доказателства за предаване на заемната сума в собственост на заемателите – настоящи ищци, поради което, с оглед реалния характер на договора за заем, съдът е направил извод, че същият не е породил действие и не обвързва страните. Посочил е, че договор за заем с рег. № 3743 не е породил задължение на настоящите ищци да заплатят – върнат на ответника заемна сума в размер на 100 000лв. С оглед на посоченото е прието, че не е установено страните да си дължат взаимно суми пари, така че същите да подлежат на компенсиране до размера на по- малката сума - чл.103 от ЗЗД, че възражението за прихващане е неоснователно. При тези съображения е формиран извод, че исковата претенция за заплащане на сума, дължима се от ответника като заемна сума в размер на 115 000лв е доказана по размер и основание и искът следва да бъде уважен изцяло. Съдът е приел, че ищците претендират заплащане на мораторна неустойка за забавеното изпълнение на задължението на ответника за връщане на заемната сума, като претенцията е за периода от 16.10.2010г до 16.12.2010г., че исковата претенция е отхвърлена като погасена по давност. Посочил е, че против тези изводи няма развити въззивни доводи във въззивната жалба, поради което обжалването е бланкетно. Приел е, че решението в посочената част не е постановено в нарушение на императивни материалноправни разпоредби, че същото е правилно и на осн. чл.272 от ГПК е препратил към мотивите на СГС в посочената част. В отхвърлената част на иска за присъждане на мораторна неустойка въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Прието е, че поради отхвърлянето на иска за заплащане на мораторна неустойка и настъпването на предвиденото процесуално условие, съдът дължи произнасяне по предявения под евентуалност иск по чл.86 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на законната лихва за периода от 05.02.2012г до 05.02.2015г/ датата на предявяване на ИМ пред съда/. Приел е, че задължението на ответника да върне заемната сума е с изрично договорен падеж / чл.3.1 от договора/ - 30.09.2010г, поради което на осн. чл. 84,ал.1 от ЗЗД длъжникът изпада в забава и без да получи покана за това. Посочил е, че считано от 01.10.2010г. ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забавено изпълнение на своето задължение за връщане на заемната сума в размер на законната лихва - чл.86 от ЗЗД. Съдът е приел, че ищците претендират заплащане на обезщетение от по-късен период 05.02.2010г, което е тяхно право. Приел е също, че изчислен по реда на чл. 162 от ГПК чрез лихвен калкулатор размера на законната лихва върху главница от 115 000лв за периода от 05.02.2012г до 05.02.2015г възлиза на сумата от 35 267.43лв., че предявеният иск е с по-малък размер, поради което същият е изцяло доказан по основание и размер и следва да бъде изцяло уважен. При тези съображения съдът е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 115 000лв, претендирана на основание чл.240,ал.1 от ЗЗД – за реално изпълнение на договорно задължение, както и в частта с която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение за сумата от 34 669.37лв за периода от 05.02.2012г до 05.02.2015г, на осн. чл.86 от ЗЗД и тези искове следва да бъдат уважени. Прието е, че решението следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на сумата от 115 000лв претендирана като получена на отпаднало основание, на осн. чл.55,ал.1, пр.3 от ЗЗД, като по този иск е посочил, че въззивната инстанция не дължи произнасяне, поради несбъдване на процесуалното условие, при което е предявен евентуалния иск. В частта, с която е отхвърлен иска за присъждане на договорна неустойка за периода от 16.10.2010 г. до 16.12.2010 г. първоинстанционното решение е потвърдено. В същата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. По правните въпроси: Основателни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и втори въпрос от изложението. С решение № 150/25.06.2012 г. по гр.дело № 574/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него /чл. 154, ал. 1 ГПК/. Заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване, както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, но още и предаване на обещаната сума. Ответникът установява възраженията си срещу това вземане, като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с конкретните отношения длъжник- кредитор, каквито са например твърденията, че задължението е погасено. Съдебният състав е приел, че при твърдение за извършено плащане, заемополучателят следва да го установи, което включва и елементите, определящи изпълнението като точно. Прието е, че при възражение на кредитора, че извършеното от длъжника плащане не е по спорното заемно правоотношение, а по други съществуващи еднородни правоотношения между страните, той следва да установи наличието на такива. Тогава, само при установени няколко еднородни задължения от заемополучателя към заемодателя, направеното от него плащане ще се цени при условията на чл. 76 ЗЗД. Разписката по чл. 77 ЗЗД се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи още и като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. При няколко еднородни задължения, в разписката трябва да се посочи по кое от тях е извършено изпълнението, което е задължение на кредитора. Ако не го стори и между страните съществува спор кой дълг е погасен чрез плащане, отношенията се уреждат по правилата на чл. 76 ЗЗД. Съгласно чл. 77, ал. 3 ЗЗД, ако длъжникът е изпълнил задължението си само отчасти, върху кредитора лежи и задължението да отбележи върху документа полученото изпълнение и да даде разписка на длъжника. В случай, че кредиторът не извърши отбелязване или не даде разписка, това не прави неточно изпълнението на длъжника, нито променя доказателствената тежест за фактите и обстоятелствата, посочени по-горе. Ако е установено, че длъжникът има множество еднородни задължения към същия кредитор, при спор за кое е направено частично плащане, отново следва да се приложат разпоредбите на чл. 76 ЗЗД – платена е част по най-обременителното задължение; ако всички са еднакво обременителни – платено е по най-старото, а ако са възникнали и едновременно – погасяват се съразмерно. Според съдебния състав, когато е установено наличието на повече еднородни задължения, което е в тежест на страната, черпеща изгодни за себе си правни последици от това и само при спор кое от тях се погасява с плащане, изпълнението се преценява по правилата на чл. 76 ЗЗД. При установено само едно задължение за престиране на пари, плащането от длъжника на цялата или на част от сумата, доказва погасяване именно на този дълг, независимо дали кредиторът е направил изрично отбелязване по чл. 77, ал. 3 ЗЗД. Посочените правни въпроси въззивният съд е разрешил в отклонение от цитираната практика на ВКС. С оглед на това следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тези правни въпроси. До касационно обжалване следва да се допусне въззивното решение в обжалваната му част, включително и в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД, тъй като същият е обусловен от изхода на делото по главния иск. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. В подкрепа на доводите на наличие на това основание жалбоподателят е цитирал тълкувателно решение на ОСТК на ВКС № 1/15.06.2010 г. по т.дело № 1/2009 г., което е неотносимо към поставения въпрос. Цитирани са и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Това са решенията:решение № 104/13.03.2012 г. по гр.дело № 1745/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 623/01.12.2010 г. по гр.дело № 1744/2009 г. на ВКС, г.о., решение № 65/31.07.2015 г. по т.дело № 6/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 116/25.10.2010 г. по т.дело № 971/2009 г. на ВКС, I т.о., решение № 89/30.06.2010 г. по т.дело № 985/2009 г. на ВКС, I т.о., решение № 65/16.07.2012 г. по т.дело № 333/2011 г. на ВКС II т.о., решение № 225/29.04.2010 г. по т.дело № 838/2008 г. на ВКС II т.о. С нито едно от посочените решения на състави на ВКС не е разрешен същият правен въпрос, поставен от жалбоподателя. Поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение