Определение № 3011 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 753/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Прокуратурата на РБ, чрез прокурор Д., срещу въззивно решение № 6973 от 17.12.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 2457 по описа за 2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 139/04.01.2024 г. по гр.д. № 21714/2023 г. на Софийски районен съд, с което Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на В. И. В. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което ищецът е бил оправдан с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 07.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба на Прокуратурата на РБ срещу осъдителното въззивно решение се сочат оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Искането е за отмяна на решението и намаляване на присъденото обезщетение. В изложение на основанията, обективирано като част от касационната жалба за допускане на касационното обжалване, касаторът твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и поставя следните въпроси: 1. При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 ал.1 т.З от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди? Сочи, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с ППВС №4/23.12.1968г., т. II, като и с решение №302/04.10.2011г. на ВКС по гр.дело №78/2011г. на I г.о. и решение №321/26.11.2014г. на ВКС по гр.дело №2516/2014г. на IV г.о. и 2. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице? Сочи, че този въпрос е решен в противоречие с ППВС №4/23.12.1968г., както и с решение №480/23.04.2013 г., на ВКС, по гр.дело №85/2012г. на IV г.о. и решение №832/10.12.2010г. на ВКС, по гр.дело №593/2010г. на IV г.о. Излага подробни съображения защо смята, че решението е неправилно и необосновано. Ответникът по касация В. И. В., чрез адв. Б., в писмен отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: По делото е установено, че с постановление от 19.10.2015 г. ищецът В. И. В. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.316, пр.2, вр. чл.308, ал.1, пр.10 вр. с ал.1 НК и му е взета мярка за процесуална принуда „подписка“. С присъда от 06.02.2017 г., постановена по нохд №336/2016 г. на РС Сливница е признат за невиновен по повдигнатото обвинение. Присъдата е била отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на РС Сливница. С присъда, влязла в сила на 07.07.202022 г., по нохд №611/21 г. на РС Сливница ищецът е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. По делото са събрани гласни доказателства. Свидетелят М., дългогодишен приятел и съсед, знаел, за проблемите на ищеца и воденото срещу него наказателно производство му се отразило негативно в лично отношение – разделил се с приятелката си, чувствал се некомфортно, депресирал се. Свидетелят П. приятел на ищеца също разказва, че след отнемане на автомобила на ищеца, той станал асоциален, избягвал общуването с хора, останал без работа, приятелите спрели да го търсят, приемал лекарства за кръвно и бил нервен, не могъл да създаде семейство, приятелката му го оставила. Въззивният състав е кредитирал дадените показания като основани на преки и непосредствени впечатления, логични и взаимно допълващи се. Приел е, че не е доказано влошено здравословно състояние на ищеца, както и че не е поддържано в исковата молба и не е доказано вследствие на незаконното повдигнато обвинение ищецът да се е разделил с приятелката си, и че не се установяват вреди, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвинение в престъпление, което не е извършено. От приложените справки по делото е било установено, че ищецът не е осъждан, отразеното в справка, в която е посочено, че срещу ищеца са водени наказателни производства за други престъпления и с отразяване за частично прекратяване са били с дата преди 2010 г. и не обуславяли извод за липса на претърпени вреди от наказателно производство, развило се след 2015 г. При съвкупна преценка на събраните доказателства съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника. С оглед на оправдателната присъда от 07.07.2022 г. всички предприети спрямо ищеца действия от разследващите органи и прокуратурата се явяват незаконни. Ищецът е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният състав е съобразил даденото в съдебната практика тълкуване на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и е посочил кои обстоятелства следва да се вземат предвид за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съобразил е, че към датата на привличане към наказателна отговорност – 19.10.2015 г. ищецът е бил на 40 години – т. е. в трудоспособна и активна възраст. Бил е обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което е предвидено лишаване от свобода до осем години. Съдът е посочил, също така, че освен това, че ищецът не е осъждан от значение е и това, че наказателното производство срещу него в случая е водено продължително- седем години и обуславя една по-висока степен на засягане на личната му сфера. Съдът е съобразил и настъпилите промени в поведението на ищеца – той започнал да избягва срещи с познати и колеги и се затворил в себе си. Според съда не се доказва ищецът да е преживял притеснения в интензитет по-голям от обичайния, нито описаните от свидетелите здравословни проблеми, доколкото за тях липсват медицински документи. При тези данни и съобразно социално-икономическата обстановка в страната към процесния период съдът е приел, че сумата от 10 000 лв. е справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: За да се допусне касационно обжалване, е необходимо да бъдат установени кумулативно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Общата предпоставка изисква формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Допълнителната предпоставка ще е налице, ако в постановеното въззивно решение е разрешен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Поставените в изложението въпроси са обуславящи и е налице общо основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но по тях не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По първия въпрос в практиката на ВКС е трайно възприето, че въззивният съд е длъжен да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на вредите. В тази връзка следва да се обсъдят и въведените от страните доводи и възражения. Това разрешение обхваща и случая, в който страната сочи обстоятелства, които според нея са от значение за определяне на справедливото обезщетяване на неимуществени вреди по ЗОДОВ. В конкретния случай въззивният състав не само е посочил, но е и анализирал всички релевантни обстоятелства, които са изброени подробно в мотивите, като също така и е преценил как те са се отразили в личната и професионалната сфера на ищеца. По втората част от въпроса следва да се отбележи, че вземането предвид на всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства не води автоматично до извод, че размерът на това обезщетение следва да се намали. Съдът преценява относимите факти, които могат да обосноват както по-нисък, така и по-висок размер на обезщетението. Именно такава съпоставка е извършена във въззивното решение, за да бъде определен размерът на справедливото обезщетение. По втория въпрос в практиката на ВКС, включително и посочената от касатора, се приема, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда. Справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението, не е абстрактно понятие, а предпоставя за всеки отделен случай съдът да извърши преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства. Конкретно при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ правнорелевантни обстоятелства са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение; съдебното минало на ищеца, разгласяването и публичността на обвинението, по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии е въпрос на фактическа преценка на решаващия съд и се основава на събраните по делото доказателства за вида и степента на засягане на съответното благо за ищеца. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В конкретния случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не се е отклонил от дадените разрешения. Съдът е взел предвид всички установени по делото релевантни факти, анализирал ги е поотделно и в съвкупност и е обосновал извода си за размера на дължимото обезщетение. Цитираните в изложението на касатора решения на ВКС, касаят различна фактическа обстановка, при която наказателното производство е приключило за много по-кратък период или пострадалото лице е било вече осъждано. В този смисъл, макар и съдебни решения, постановени по сходни случаи, да могат да служат като ориентир на решаващия състав, не е възможно да се постигне универсалност при определяне на обезщетението – разликата в присъдените суми се дължи на спецификите на всеки отделен случай. Следва да се посочи също така, че касационно обжалване не се допуска при изложени твърдения и доводи към касационната жалба за наличието на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост и поради несъгласие с приетото от въззивния съд. Както е разяснено в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение №1/2009 г., основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В този смисъл необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, за която касаторът твърди, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, които основания в случая настоящият състав не намира за осъществени. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,