Определение № 60252 от 07.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1675/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 284694/25.02.2021 г., подадена от И. И. Р. срещу решение № 260561 от 26.01.2021 г. по гр. д. № 9555/2017 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 53942 от 6.03.2017 г. по гр. д. № 79801/2015 г. на Софийски районен съд. С потвърденото първоинстанционно решение съдът е намалил на основание чл. 30, ал. 1 ЗН, по иск на С. Д. К. срещу И. И. Р., дарение, извършено на 20.12.2006 г. с нотариален акт за дарение на недвижим имот № *, т. ХІ, нот. д. № 1942/2006 г. на нотариус Р. Д., с което О. Л. К., починала на 18.05.2014 г., е дарила на И. И. Р. 1/2 ид. ч. от следния недвижим имот: апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, със ЗП от 58.01 кв. м, при съседи: изток - улица, запад - улица, север - разделителна стена с вх. 4, юг - ап. № 101 и стълбище, заедно с избено помещение № 8 с полезна площ от 2.53 кв. м, при съседи: изток - мазе № 9, запад - коридор, юг - коридор, заедно с 0.702 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, представляващ по одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** с площ от 58.01 кв. м, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - ***** и *****, под обекта - *****, над обекта - *****, като е възстановил запазената част на С. Д. К. от наследството на О. Л. К. от 1/6 ид. ч. от описания апартамент; допуснал е да се извърши съдебна делба на основание чл. 69, ал. 1 ЗН и чл. 34, ал. 1 ЗС между С. Д. К. и И. И. Р. на същия апартамент при квоти: 2/3 ид. ч. за С. Д. К. и 1/3 ид. ч. за И. И. Р.. Въззивният съд е приел обжалваното пред него решение за валидно и допустимо. Намерил е за неоснователни доводите за недопустимост на решението поради ненадлежно упълномощаване на процесуалния представител на ищеца. В тази връзка е направил извод, въз основа на представеното пред първата инстанция пълномощно, че процесуалният представител на С. К. - адвокат Д. Д., е бил упълномощен, освен за предявяването на иск за делба, и за предявяване на иск за намаляване на извършени приживе от наследодателя на страните дарствени разпореждания. За неоснователни е намерил и възраженията относно определената от съда държавна такса, като е посочил, че както искът за делба, така и този за намаляване на дарението по чл. 30, ал. 1 ЗН са неоценяеми и съдът правилно е определил за тях такса като такива по реда на чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Софийски градски съд е изложил, че по делото са предявени обективно, кумулативно съединени конститутивни искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1 ГПК за делба на имот и чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на накърнена запазена част от наследството. За постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че ищецът има качеството на наследник със запазена част. Заключил е, че с процесния договор за дарение от 20.12.2006 г. е отменено по реда на чл. 41 ЗН завещанието от 20.10.2006 г. След като е констатирал, че 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот е единственото имущество, което се включва в имуществената маса по чл. 31 ЗН, Софийски районен съд е намалил процесното дарение с дробна част. Предвид така извършеното намаляване на дарението, делбата е допусната при квоти: 2/3 ид. ч. за С. Д. К. и 1/3 ид. ч. за И. И. Р.. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 30, ал. 1 ЗН наследник с право на запазена част, който не може да получи пълния размер на тази част поради завещания или дарения, може да иска намалението им до размера, необходим за допълване на неговата запазена част, след като прихване направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове. Видно от представеното по делото удостоверение за граждански брак, ищецът С. Д. К. и наследодателката О. Л. К. са сключили граждански брак на 29.10.1987 г. По делото не е спорно обстоятелството, че с договор от 26.10.1989 г. за продажба на недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти С. Д. К. и О. Л. К. са придобили в условията на съпружеска имуществена общност недвижим имот, представляващ процесния апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] описан подробно по-горе. О. Л. К. е починала на 18.05.2014 г., като е оставила за свои законни наследници С. Д. К. (съпруг) и И. И. Р. (дъщеря). Със саморъчно завещание от 20.10.2006 г. О. Л. К. е завещала на И. И. Р. 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот, а с договор, обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 185/20.12.2006 г., т. XI, н. д. № 1942/2006 г. на нотариус Р. Д., й е дарила 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху имота. Въззивният съд е намерил за неоснователни наведените във въззивната жалба на И. Р. съображения, че първоинстанционният съд е следвало по аргумент от чл. 33 ЗН да съобрази завещателното разпореждане, след което да пристъпи към намаляване на дарението. Приел е за правилни изводите на районния съд, че завещателното разпореждане е било отменено по смисъла на чл. 41 ЗН чрез отчуждаването на завещаното имущество с договора, обективиран в нотариалния акт за дарение № 185/2006 г., и същото не е произвело действие. Съдът е намерил за неоснователно и възражението на Р., че предпоставка за уважаване на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН е приемането на наследството по опис от страна на наследника-ищец. Посочил е, че съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН това изискване се отнася до случаите, когато правото на запазена част се упражнява спрямо лица, които не са наследници по закон, като в този смисъл е и разрешението, дадено в т. 4 от ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, докато в настоящия казус ответницата по исковата молба е наследник по закон (дъщеря) на наследодателката, призована към наследяване. За неоснователни са счетени и доводите на Р., че първоинстанционният състав неправилно не е формирал имуществената маса по чл. 31 ЗН, което е довело до неправилен извод за размера на разполагаемата част на наследодателя, респ. запазената част на наследниците. По този въпрос въззивният съд е посочил, че по делото не се установява наличието на друго имущество на наследодателката, извън дарената идеалната част от правото на собственост върху процесния недвижим имот. С оглед на това, правилно районният съд е пристъпил директно към намаляването на дарението с дробна част, съобразно уредената в закона запазена част на ищеца. Същата, определена по реда на чл. 29, ал. 2 ЗН, в качеството на С. К. на съпруг, наследяващ заедно с едно дете, възлиза на 1/3, а дареното единствено имущество на наследодателката представлява 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху процесния недвижим имот, или запазената част на ищеца се равнява на 1/6 ид. ч. от правото на собственост върху имота. Ето защо процесното дарение следва да бъде намалено, като на ищеца бъде възстановена неговата запазена част, равняваща се на 1/6 ид. ч. от правото на собственост върху имота. С оглед приетото по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН и при липса на други доводи във връзка с определените от първоинстанционния съд квоти, втората съдебна инстанция е заключила, че С. Д. К. е собственик на 4/6 ид. ч. (2/3 ид. ч.) от имота: 1/2 ид. ч. - придобита от него при условията на съпружеска имуществена общност по договор за покупко-продажба, и 1/6 ид. ч. - по наследяване, след възстановяване на накърнената запазена част от наследството на О. Л. К.. Останалата 2/6 ид. ч. (1/3 ид. ч.) са собственост на И. И. Р.. Следователно делбата на апартамента следва да бъде допусната между страните по делото при квоти: 2/3 ид. ч. за С. Д. К. и 1/3 ид. ч. за И. И. Р.. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за недопустимо и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на първо място, Р. се позовава на недопустимост на атакуваното от нея решение поради липса на пълномощно за предявяване на иск по чл. 30 ЗН, както и поради неплащане по същия иск на дължимата държавна такса – 4 % върху цената на иска, определена на база на данъчната оценка на заявените права (а не като за неоценяем иск). Възразява срещу начина на определяне на запазената част (в дробно число без остойностяване на притежаваните имущества към откриването на наследството, а не в количествена част), като твърди, че съгласно чл. 31 ЗН запазената част представлява цифрова величина, дроб от една стойност, която се изчислява чрез извършване на регламентираните в закона действия за определяне размера на наследствената маса – чрез остойностяване на всички оценими парично активи на наследодателя по цени към момента на откриване на наследството, изваждане на задълженията и мислено прибавяне стойността на безвъзмездните разпореждания. От така получената цифрова стойност се определя стойността на разполагаемата и запазената част. В тази връзка сочи и че наследодателят е направил завет, а не универсално завещание. Визира противоречие с решение № 34/26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 150/25.11.2016 г. по гр. д. № 1818/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 155/6.02.2019 г. по гр. д. № 1230/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 38/9.05.2016 г. по гр. д. № 3559/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. и др. Жалбоподателката излага и че даренията, които се включват в масата по чл. 31 ЗН, се остойностяват към момента на откриване на наследството в състоянието, в което са се намирали към момента на дарението. В тази връзка иска касационният съд да се произнесе по следните въпроси: 1. Пълномощно, дадено на пълномощник за образуване на съдебно производство за делба на конкретно посочен единствен имот, с уточнение „с правото да се извършват всички необходими правни и фактически действия за защита, като наследник, съсобственик и съделител“, включва ли правото да се подават и други имуществени искове, респективно иск по чл. 30 ЗН; 2. Има ли имуществен характер искът по чл. 30 ЗН и дължимо ли е плащане на държавна съдебна такса по него, ако е подаден заедно с иска за делба, а не като възражение; 3. Произнасянето по иск, без платена държавна такса по него, прави ли съдебното решение порочно; 4. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по въззивна жалба по съдебно решение по иск, подаден по чл. 30 ЗН, и определена в дробна част по отношение на размера на запазената част на конкретна вещ (имот) от направено дарение, или е длъжен да я остойности служебно и сравни със стойността на запазената част към момента на откриване на наследството. На второ място, жалбоподателката счита, че в случая приемането на наследството по опис е материална предпоставка за реализиране (елемент от основанието) на правото да се иска възстановяване на запазената част от наследството спрямо нея, предвид обстоятелството, че тя се явява заветник и наследник с надарена част – прелегат. Позовава се на решение № 82/16.03.2011 г. по гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 57/7.05.2014 г. по гр. д. № 5702/2013 г. на ВКС, І г. о. На трето място, в изложението отново се визира горепосочената съдебна практика на ВКС относно необходимостта от определяне на масата по чл. 31 ЗН и остойностяване на притежаваното имущество, като се сочи, че въззивното решение й противоречи и е неправилно поради нарушение на материалния закон както в частта по иска по чл. 30 ЗН, така и по този по чл. 34 ЗС. Иска се от ВКС да се произнесе по следните въпроси: 1. Следва ли да се остойности размерът на наследствената маса, респективно размерът на запазената и разполагаема част, при наличие на фигурата на прелегат, когато се касае за един отделен имот; 2. Следва ли въззивният съд служебно да остойности запазената част и възстановяема такава, ако стойностният характер на имота, предмет на иска по чл. 30 ЗН, е бил приет от първата инстанция, но е отчетен единствено като дроб, а не като стойност; 3. Следва ли да се приеме наследството по опис при наличие на завет, а не на универсално завещание, когато се упражнява правото по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазена част по отношение на прелегат, комуто е направен завет и дарение. На четвърто място, Р. се позовава на допуснати процесуални нарушения на съдопроизводствените правила – във връзка със задължението на съда и служебно да назначи експертиза за остойностяване на масата по чл. 31 ЗН, като преди това разпредели доказателствената тежест между страните относно посочване на имуществото, формиращо наследствената маса; недопускането на поискани свидетели за установяване обема и стойността на наследствената маса и липсата на собствени мотиви за този отказ; призоваването на Р. на адреса на ищеца; неразглеждане на възражението на жалбоподателката за изтекла в нейна полза придобивна давност. И. Р. се позовава на противоречие на въззивното решение с: т. 1 и т. 3 на ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 209/4.11.2016 г. по гр. д. № 1539/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 30/28.02.2018 г. по гр. д. № 1999/2017 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 126/21.12.2020 г. по гр. д. № 4382/2019 г. на ВКС, І г. о., решение № 93 по гр. д. № 491/2002 г. на ВКС, І г. о., решение № 34/26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 261/9.07.2012 г. по гр. д. № 46/2012 г. на ВКС, І г. о. и др., по следните въпроси: 1. Може ли е въззивният съд да не допусне поискани свидетели за доказване на наследствената маса по иск по чл. 30 ЗН пред себе си, като инстанция, без да изтъква свои основания, позовавайки се на направени такива за недопускане в първата инстанция; 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, ако във въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение; 3. Нарушена ли е процедурата по призоваване по чл. 46, ал. 3 ГПК, ако ответникът е призоваван чрез залепване на призовка на адреса на ищеца; 4. Трябва ли въззивният съд да обсъди наведените доводи за придобивна давност, ако първата инстанция не ги е обсъдила, когато същите са или не са наведени, като нарушение на първоинстанционния съд, във въззивната жалба; 5. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения по въззивната жалба и да изложи мотиви по тях, както и следва ли да направи сама анализ на всички доказателства в тяхната съвкупност и в рамките на наведените в жалбата доводи, като изложи собствени мотиви. На последно място, Р. твърди необоснованост на решението на Софийски градски съд. Счита, че до такава необоснованост е довело неизясняването от съда на въпроса за цената на подареното имущество и цената на наследствената маса към момента на откриване на наследството, респ. за дарението – в състоянието към момента на подаряване на апартамента, като се позовава на решение № 157/31.10.2019 г. по гр. д. № 4152/2018 г. на ВКС, І г. о. Като необосновано решението е сметнато в частта на изводите за приложението на чл. 41 ЗН и по-конкретно – защо двете инстанции са приели, че предмет на завещанието и на дарението е едно и също имущество (една и съща 1/2 ид. ч. от апартамента). В тази връзка са формулирани следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд по свой почин, при наличие на иск по чл. 30 ЗН, да извърши остойностяване на направеното дарение към момента на подаряване и остойностяване на откритото наследство към момента на откриване на наследството; 2. Въззивният съд длъжен ли е да се позове на направеното оценяване на стойността на вещта (имота) при иск по чл. 30 ЗН в първата инстанция, като го изчисли стойностно и поправи първоинстанционното решение; 3. При извършено дарение на 1/2 ид. ч. от притежаван конкретен имот приживе, може ли да се приеме, че последващ завет на също 1/2 ид. ч. от имота съвпада с тази една втора, за да се приложи чл. 41 ЗН, или е остатъчна величина, без да се изследва обемът на имуществото към всеки от моментите на съответните сделки; 4. Трябва ли въззивният съд да изрази свои мотиви, ако възприеме приетото от първата инстанция прилагане на чл. 41 ЗН при иск по чл. 30 ЗН, или може да се позове на първоинстанционните такива, без да излага свои. По всички въпроси от изложението се твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението са направени оплаквания и относно присъдените разноски. От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, подлежащи на касационно обжалване. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното решение на СГС не е вероятно нищожно или недопустимо. Конкретно, по наведените от жалбоподателката съображения, съдът намира, че адвокат Д. Д. е разполагала с права, съгласно представеното с исковата молба пълномощно, да предявява и иск по чл. 30 ЗН, като последният не е от категорията искове по чл. 34, ал. 2 ГПК, изискващи изричното му посочване в пълномощното. Що се отнася до дължимата държавна такса, съдебната практика приема (така: определение № 26/2.02.2018 г. по гр. д. № 5019/2017 г. на ВКС, І г. о., определение № 336/25.06.2019 г. по ч. гр. д. № 3511/2018 г. на ВКС, ІІ г.о. и по аргумент от т. 1А и 1Б от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС), че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е оценяем, тъй като с него се защитава имуществено право. Когато има за предмет вещни права върху недвижим имот, цената му се определя от данъчната оценка на имота към момента на предявяване на иска (чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК). Н. на цялата дължима такса по исковата молба обаче не прави въззивното решение вероятно недопустимо, особено ако на страната не са били дадени указания от съда в този смисъл. Н. на държавна такса по иска не е основание за обезсилване на решението, а представлява основание за събирането й с определение по чл. 77 ГПК (в този смисъл: определение № 234/22.03.2016 г. по т. д. № 1130/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 492/24.07.2020 г. по т. д. № 2505/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 11/11.01.2021 г. по ч. т. д. № 1770/2020 г. на ВКС, І т. о. и др.). Горното обуславя извода за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК, като настоящият съд не следва да обсъжда конкретно формулираните в това отношение въпроси от изложението. В изложението са формулирани множество въпроси относно необходимостта от установяване масата на наследството и задълженията на съда във връзка с нейното остойностяване по реда на чл. 31 ЗН. По тези въпроси не следва да се допусне касационно обжалване, тъй като те са разрешени в съответствие със съдебната практика, включително с представените с касационната жалба решение № 34/26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 155/6.02.2019 г. по гр. д. № 1230/2018 г. на ВКС, ІІ г. о. В случая въззивният съд е приел, че на И. Р. е била дарена 1/2 ид. ч. от процесния апартамент, като дарената част, при липса на събрани доказателства за противното (за което с доклада по чл. 140 ГПК са били дадени изрични указания на ответницата по исковата молба), изчерпва цялото наследствено имущество. Тази хипотеза се приравнява на разпореждане с цялото наследствено имущество, като по отношение на нея законът и съдебната практика предвиждат, че намалението се извършва в идеална част от имота, съответна на запазената част, определена по реда на чл. 29 ЗН, без да се формира наследствена маса. Правилата на чл. 36 ЗН не намират приложение, защото се отнасят до завет и дарение на отделни наследствени имоти, а не до разпореждане с цялото наследство. Когато останалата част от недвижимия имот, извън обекта на дарението, е съсобствена между надарения и наследника със запазена част, намаляването на дарението и възстановяването на запазената част ще доведат до промяна на дяловете в съсобствеността. По отношение изложените твърдения за необходимостта от приемане на наследството по опис не е формулиран въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това настоящият съдебен състав намира, че становището на въззивния съд в случая съответства изцяло на приетото в т. 4 на ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което приемането на наследството по опис е материална предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване. Относно въпросите, свързани с прилагането от въззивния съд на разпоредбата на чл. 41 ЗН, липсва посочена практика, на която обжалваното решение да противоречи. Настоящият съд следва да отбележи и че след като събраните по делото доказателства сочат на придобиването на процесния апартамент в режим на СИО между О. Л. К. и С. Д. К., при равни права, единственият логичен извод (който са направили и двете долустоящи съдебни инстанции) е, че няма как завещанието на 1/2 ид. ч. от този имот да е породило действие, след като към момента на смъртта на завещателката О. К. последната вече се е била разпоредила чрез дарение с притежаваната от нея 1/2 ид. ч. Не следва да се допуска касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по всички въпроси, имащи отношение към изложените твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. В преобладаващата си част тези въпроси са формулирани според становището на жалбоподателката, което не намира подкрепа от материалите по делото. Така, не отговаря на действителността, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, основаващи се на нормите на ГПК, за отказа му да допусне гласни доказателства, поискани с въззивната жалба; И. Р. не е призовавана „на адреса на ищеца“, а на постоянния и настоящ неин адрес по регистрация, който съвпада с този на С. К., като по делото липсва информация за друг адрес на Р.. Същевременно въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доводи, възражения и доказателства, като в съответствие с нормата на чл. 131, ал. 2, т. 5, във вр. с чл. 133 ГПК и съдебната практика не е разгледал направеното несвоевременно (след срока по чл. 342 ГПК) възражение за изтекла придобивна давност. Изложените оплаквания относно присъдените разноски не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Страната в случая е разполагала с правната възможност по чл. 248 ГПК. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответникът по касационната жалба има право на 800 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,