Определение № 3645 от 19.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1829/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. П. Л. чрез процесуалния му пълномощник – адв. София Н., срещу въззивното решение № 837/16.06.2025г. по в.гр.д. № 2804/2021г. на Апелативен съд – София в частта му, с която след частична отмяна на решение № 264107 от 18.06.2021 г. по гр. д. № 10382/2018 г. на СГС, ГО, 9-ти състав, предявеният от касатора иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ срещу „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС“ АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на пътнотранспортно произшествие от 18.03.2018г., е отхвърлен за разликата над сумата от 25 000лв. до размер от 45 000 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е нарушил принципа на справедливост и решението му е в противоречие с чл. 52 ЗЗД. Касационният жалбоподател сочи, че е получил описаните травми, а възстановителният процес е протекъл дълго и е бил съпроводен с интензивни болки и страдания. Твърди, че апелативният съд не е съобразил критериите по ППВС 4/1968г. и е определил занижено по размер обезщетение, като не е отчел и социално-икономическите условия в страната и лимитите по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната му част и уважаване на иска му в пълен размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269 - 271 ГПК, след като съответната страна – въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК?“; 2. „Следва ли при постановяване на решението САС, 4-ти състав да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?“. Ответникът по касационната жалба –„Застрахователна компания Лев инс“ АД оспорва жалбата чрез процесуалния си пълномощник – юриск. Т. по съображения, изложени в писмен отговор от 02.09.2025г. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Третото лице – помагач К. Ц. Д. не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ПТП съгласно констативния протокол е настъпило между лек автомобил "Лексус", модел „ИС 220Д", с peг. [рег.номер на МПС] с водач К. Ц. Д. и лек автомобил „Киа“, модел „С.“ с рег. [рег.номер на МПС], с водач Л. П. Л.. С влязла в сила присъда водачът К. Д. е признат за виновен за ПТП, като не се спори и относно наличието на застрахователно правоотношение за отговорността му с ответното дружество. Въззивният съд е възприел от заключението на съдебно-медицинската експертиза, че на пострадалия за получената травма – счупване на лява ключица, е приложено консервативно лечение, изразяващо се в поставяне на мека имобилизация тип „осморка“ на раменния пояс. Съгласно експертизата при нормално протичане на лечебния процес, без усложнения, срокът за възстановяване при такъв вид увреждания е около 3 месеца. САС е кредитирал обясненията на вещото лице при изслушването му, че ключицата е била счупена на границата, с разместване на фрагментите по ширина, което заедно с проведеното консервативно лечение е довело до натрупване на повече кост на това място и се усеща като топка на мястото на счупването. Възприето е, възстановителният период е протекъл нормално, малко по – дълго от обичайното, но няма усложнения и пострадалият е възстановен напълно. Съдът е отчел, че съгласно показанията на свидетелката Ц., съжителстваща с пострадалия, ищецът в началото не е могъл да се обслужва сам, а към момента се оплаква от болки при смяна на времето. Въззивният съд въз основа на установените обстоятелства - възрастта на ищеца /46 години към датата на ПТП - 18.03.2018 г./, възстановителния период от около 3 месеца, като само първия месец болките са били с по-голям интензитет, това, че фрактурата на лявата ключица и нейното зарастване е довело натрупване на повече кост на мястото, което е трайна последица, но двигателните функции са възстановени напълно; остатъчната болка при натоварване и при смяна на времето, която не е с голям интензитет, е възприел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата от 25 000 лв. САС е посочил, че към момента на настъпване на ПТП през март 2018 г. икономическите условия в страната не се характеризират с интензитет на инфлацията и значително поскъпване на живота, поради което присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 45 000 лв. е необосновано високо. По подробно изложените мотиви, апелативният съд е приел за неоснователно възражението за съпричиняване поради непоставен обезопасителен колан предвид страничния удар в лявата врата на автомобила, при който коланът не би повлиял по никакъв начин и не би запазил тялото на ищеца. С оглед горното САС е отменил частично решението на първоинстанционния съд, като е отхвърлил е претенцията за разликата над 25 000 лв. до 45 000 лв. и е потвърдил решението в останалата обжалвана част. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен от касатора въпрос за обхвата на въззивната проверка по чл. 269 - 271 ГПК е процесуален, като доводите на жалбоподателя са, че безкритично и необосновано съдът е възприел тезите на въззивника, въпреки че не били събирани нови доказателства по чл.266, ал.2 и 3 ГПК. Отговорът на този въпрос е фактологично обусловен и той не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК, а е от значение за правилността на обжалваното решение и конкретно - за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда. Независимо от горното, по отношение на въпроса не е налице нито допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, нито основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като касаторът не е уточнил в изложението на кое от двете общо посочени се позовава. По въпроса за процесуалните задължения на въззивния съд е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. и мн. др., съгласно която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В рамките на заявените във въззивната жалба и отговора оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Апелативният съд е процедирал съгласно тази практика, а не противно на същата, като не се установява да се е произнесъл извън доводите на страните по въззивните жалби и отговорите, изложил е собствени мотиви, а това, че касаторът не е съгласен с изведените фактически и правни изводи, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касационният жалбоподател не е изложил конкретни доводи кои твърдения счита, че са необсъдени от въззивния съд, респ. какво твърди, че съдът е разглеждал извън сезирането си и аргументите на страните. Наличието на практика по поставения въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва съществуването на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Вторият поставен от касатора въпрос относно задължението на съда при постановяване на решението да се съобрази с конкретните разпоредби на материалния закон, също не може да обуслови допускането до касационно обжалване на въззивното решение. Жалбоподателят не е посочил кои от изводите на съда не се основават на приложими към спора материални норми. От мотивите на въззивния акт се установява, че съдът е посочил нормите на материалния закон, които е приел за приложими – чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД, чл. 52 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Дори и да се приеме, че въпросът е свързан с доводите в изложението на касатора за нарушение на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и въпросът би бил обуславящ, то не е налице допълнителното селективно основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В ППВС № 4 /23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението критерии, които в случай на телесни увреждания са: характерът на увреждането, начинът на извършването му, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ВКС, II т.о., решение №88/17.06.2014г. по т.д. №2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о., решение №50095/03.04.2024г. по т.д.№ 1318/2022г. на 2 т.о., решение № 103/11.07.2024г. по т.д. №92/2023г., 1 т.о. и др. Възприето е разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. Въззивният съд не е процедирал противно, а съгласно горепосочената практика на ВКС, като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определянето му. Противно на твърденията на касатора, преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на събитието - 18.03.2018г. Апелативният съд е обосновал защо счита, че размерът на определеното обезщетение от 25 000 лв. е справедлив спрямо претърпяната травма, интензитета на болките и страданията на ищеца. Въззивният съд подробно е обсъдил заключението на съдебно-медицинската експертиза, обясненията на експерта в съдебно заседание и свидетелските показания, като е възприел, че възстановителният процес, протекъл при консервативно лечение, е приключил изцяло, отчел е, че не е имало оперативно лечение, съобразил е и това, че макар да има натрупване на костно вещество, функцията на крайника на ищеца е напълно възстановена. При наличие на практика на ВС и ВКС, в съответствие с която въззивният съд се е произнесъл, е изключено приложното поле и на въведеното от касатора бланкетно и необосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответната страна е заявено искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, като съдът намира, че следва да се присъди на ответника сумата от 200 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение