Определение № 1831 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 1839/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕИВ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 46 от 11.06.2024 г. по в. т. д. № 69/2024 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 38 от 12.02.2024 г. по т. д. № 97/2023 г. на Окръжен съд – Бургас. С последното касаторът е осъден да заплати на ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД сумата 86 047.34 лв. – изискуемо вземане по фактура № [ЕГН] от 28.04.2022 г. за извършени доставки от НАФТА – ТРЕЙДИНГ АД към ЕИВ ЕООД, ведно с лихва за забава в размер на 4 182.86 лв. до предявяване на исковата молба и законната лихва върху главницата след тази дата, въз основа на договор за факторинг от 21.06.2012 г., сключен между фактора РАЙФАЙЗЕН (БЪЛГАРИЯ) ЕАД, чийто правоприемник е ищецът, и НАФТА – ТРАЙДИНГ АД; както и сумата 70 000 лв. – част от изискуемо вземане в размер на 87 338.65 лв. по фактура [ЕГН]/04.05.2022 г. за извършени доставки от НАФТА – ТРЕЙДИНГ АД към ЕИВ ЕООД, ведно с лихва за забава в размер на 3 266.67 лв. до предявяване на исковата молба и законната лихва върху главницата след тази дата – 16.03.2023 г., на същото основание. В жалбата се съдържат доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се от правна и фактическа страна изводът на въззивния съд, че след като длъжникът е бил уведомен за прехвърлянето на бъдещите вземания на доставчика по всички фактури след 10.10.2017 г. и се е съгласил с него, потвърждавайки получаването на уведомлението, той не може да извършва прихващане на задълженията по издадени след тази дата фактури със свои вземания към доставчика. По подробно изложени съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени. Искането за допускане на касационно обжалване касаторът основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси, които според него са обусловили изхода на спора и са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, съответно посочена, а именно: 1/. Нищожен ли е договор за цесия на бъдещи вземания, които към момента на сключването му не могат да бъдат определени по основание и размер, не са ликвидни и изискуеми и може ли договор за цесия да има характер на алеаторен договор?; 2/. За приложението на разпоредбите на чл. 99 и сл. ЗЗД относно прехвърлянето на вземания и по отношение на уредбата на правоотношенията, възникнали на основание договор за факторинг; 3/. Относно предпоставките за приложение на чл. 103, ал. 3 ЗЗД - за невъзникване, съответно – погасяване на правото на компенсация на длъжника към цесионера със свое вземане към цедента, при съобщена му цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и за разпределяне на тежестта на доказване в процеса; 4/. Следва ли въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди доводите на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност?; 5/. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД, чрез процесуален пълномощник - юрисконсулт, изразява подробно становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, като се позовава и на практика на ВКС, на която счита, че решението съответства. По приложното поле на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, но не са налице условията на закона за разглеждането й по същество. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, като с оглед правомощията си по чл. 269, изр. 2 ГПК е изложил следните допълнителни съображения: Договорът за факторинг няма правна уредба. Факторингът се споменава като пример за дейност по придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране в чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ. (“Банката може да извършва и следните дейности, ако са включени в нейния лиценз: … придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други)”). С Решение № 94 от 10.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 3643/2013 г., II т. о. е разяснено, че между цесията и факторинга съществува прилика, доколкото се касае за договори с предмет вземания на една от страните по тях към трети лица – длъжници на прехвърлителя. Предметът на договора за факторинг обаче са само парични вземания, основани на сделки за продажба на стоки и предоставяне на услуги. Целта на факторинга е ограничаване на неблагоприятните последици за доставчика от осъществяване на доставки на стоки и предоставяне на услуги на трето лице - негов длъжник при условията на търговски кредит чрез прехвърлянето на риска от кредита върху фактора и с оглед на тази цел в правната доктрина се застъпва становището, че за разлика от цесията вземането, което е предмет на прехвърляне с договора за факторинг, е винаги бъдещо, т.е. невъзникнало в патримониума на доставчика към датата на сключване на договора за факторинг или най-малкото е с ненастъпил падеж. Чрез факторинга се предоставя финансиране от страна на фактора на търговската дейност на доставчика и се поема риска от неизпълнение на задълженията за плащане на цената на стоките и услугите от третото лице, като това отличава факторинга като форма на финансово-кредитна дейност от цесията като общ институт на гражданското право. Факторингът и цесията имат общи признаци и при празнота в закона относно правните последици и действието на договора за факторинг съгласно чл. 46, ал. 2 ЗНА следва да се приложат по аналогия на закона правните норми, уреждащи цесията по 4 общото гражданско право. Както при цесията и по аналогия с чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането от доставчика на фактора има действие спрямо трети лица и обвързва платеца (длъжника) от деня, когато прехвърлянето му бъде съобщено от доставчика. В случая платецът ЕИВ ЕООД е уведомен от доставчика НАФТА – ТРЕЙДИНГ АД за сключения договор за факторинг от 21.06.2012 г., анекс № 24 и приложение № 24-1 от 10.10.2017 г., с които в обхвата на договора се включват доставките към ЕИВ ЕООД, на 13.10.2017 г., видно от писмото, приложено на л. 117 от делото и потвърждението от платеца от 13.10.2017 г. на л. 118 от делото. С това потвърждение (писмо изх. № 20/13.10.2017 г.) платецът е потвърдил пред фактора, че е уведомен за договора за факторинг и за задължението си да заплаща стойността на фактурите, издавани от доставчика след 10.10.2017 г., на фактора. Това уведомление е достатъчно, за да настъпи прехвърлителното действие и преминаването на вземанията в патримониума на фактора, и последващо уведомяване на платеца за всяка издадена впоследствие фактура от доставчика не е било необходимо. По аналогия с правилото на чл. 103, ал. 3 ЗЗД, след като длъжникът е бил уведомен за прехвърлянето на бъдещите вземания на доставчика по всички фактури след 10.10.2017 г. и се е съгласил с него на 13.10.2017 г., той не е можел да извършва прихващане на задълженията по издадени след тази дата фактури със свои вземания към доставчика. По тези съображения въззивният съд е приел, че споразумението между доставчика и платеца от 02.11.2022 г. за прихващане на насрещни задължения между тях няма действие спрямо фактора, съответно ответникът е останал задължен към ищцовата банка до размера на претендираната част от вземанията. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационна проверка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните съображения: По поставените процесуалноправни въпроси (№ 4 и № 5), принципно относими към всяко обжалвано решение, не е налице соченото от касатора противоречие с практиката на Върховния касационен съд като допълнително основание за селектирането на касационната жалба. В случая след като се е възползвал от предвидената в чл. 272 ГПК възможност да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, съставът на въззивния съд е дал синтезиран отговор на всички оплаквания във въззивната жалба на ответника, които имат значение за разрешаването на правния спор. Съдът е обсъдил и относимите към предмета на спора доказателства, а оспорването на фактите, установени чрез тях, както и възраженията на ЕИВ ЕООД във връзка с липсата на изразено съгласие с прехвърлянето на вземанията и с необходимостта при сключен договор за факторинг купувачът (платец) да бъде уведомяван поотделно за прехвърлянето на всяко отделно вземане и да изразява съгласие с него с оглед приложението на чл. 103, ал. 3 ЗЗД, са счетени от въззивния съд за неоснователни, с оглед приетото от фактическа и правна страна. По отношение на материалноправните въпроси (№№ 1 - 3) също не се доказват предпоставките на закона за достъп до касационен контрол. Поставеният първи въпрос не е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд за изхода от спора. При постановяване на решението си съдът изрично е подчертал, че е сезиран с иск от фактор по сключен договор за факторинг, изтъкнал е приликите и разликите между договора за факторинг и договора за цесия, включително в тази връзка се е позовал на утвърдена практика на ВКС, и въз основа на същата е приел, че за разлика от цесията, вземането, прехвърлено на основание договора за факторинг, е винаги бъдещо, т. е. невъзникнало в патримониума на доставчика към датата на сключване на договора за факторинг или най-малкото с ненастъпил падеж. Именно по изложените от въззивния съд съображения принципният въпрос, дали договорът за цесия на бъдещи вземания е нищожен, е без значение за постановения краен резултат по конкретното дело; по същите причини не е налице и твърдяното от касатора противоречие между въззивното решение, основано на договора за факторинг, и решението на ВКС по т. д. № 438/2009 г. на ІІ т. о. Вторият материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с посоченото от касатора решение № 94 от 10.07.2014 г. по т. д. № 3643/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о. Липсва противоречие с практиката на ВКС (решение № 247 от 02.03.2018 г. по т. д. № 1873/2016 г. на I т. о. и решение № 330 от 11.02.2019 г. по т. д. 2839/2017 г. на II т. о.) и по третия формулиран от касатора правен въпрос, свързан с приложението на чл. 103, ал. 3 ЗЗД, тъй като с обжалваното въззивно решение от фактическа страна е прието, че длъжникът изрично е изразил съгласие с прехвърлянето на вземанията, предмет на договора за факторинг, с изпратено писмо – потвърждение от 13.10.2017 г. С оглед гореизложеното не се доказват в условията на кумулативност общите и допълнителни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което и съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение