Определение № 709 от 15.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 3264/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от А. Р. П. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник – адв. Н. Н., срещу решение № 1397/29.06.2015 г., постановено по в.т.д.№ 1824/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 12.02.2015 г. по т.д.№ 135/2013 г. на Кюстендилския окръжен съд в обжалваната чу част /с която е признато за установено, че касаторът дължи, солидарно с ПРОПЪРТИ Б. Е., представлявано от Р. С. П., в полза на БАНКА Д. ЕАД суми по договор за банков кредит № 85/24.11.2008 г. и анекси към него, както следва: 184 999.79 евро – главница, заедно със законната лихва от 29.03.2013 г. до окончателното й изплащане; 7 564.01 евро – договорна лихва и 8 360.84 евро – наказателна лихва за периода 25.08.2012 г. – 28.03.2013 г./. В касационната жалба се релевират оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, както и се твърди, че решението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли се същото да бъде допуснато до касация и отменено, като бъде постановено ново решение, с което предявеният от Банката иск да бъде отхвърлен по отношение на касатора. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото: 1. Следва ли да се приеме за надлежно процесуалното оспорване на верността на нотариална покана в хипотеза, когато е направено оспорване на връчването, осъществено от нотариуса, предвид характера на нотариалната покана на официален свидетелстващ документ относно изявленията, направени пред нотариуса и относно действията, извършени от нотариуса по удостоверяване на връчването; 2. Относно процесуалната характеристика на разписката за връчване на нотариална покана като официален свидетелстващ документ относно осъществените от нотариуса действия; 3. Относно обстоятелствата, определящи за надлежно връчването на нотариална покана, осъществено при условията на чл.50 ал.4 ГПК; 4. Следва ли въззивната инстанция като такава по съществото на спора, както и предвид характеристиката на въззивното производство като продължение на първоинстанционното, да извърши собствена проверка на заявените с жалбата основания; 5. Доколкото производството по чл.422 ГПК представлява продължение на заповедното, то следва ли искът за съществуване на вземането да бъде разгледан по отношение на главния длъжник и да приключи с петитум спрямо него, за да може да бъде реализирана отговорността на поръчителя чрез решение по чл.422 вр. чл.415 ГПК; 6. Следва ли в хипотезата на обявяване на предсрочна изискуемост на кредитното задължение, за да бъде ангажирана отговорността на поръчителя, той да бъде уведомен за промяната на падежа на задължението, което е поръчителствал. По посочените въпроси се обосновава наличието на допълнителните критерии за селектиране на жалбата по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – БАНКА Д. ЕАД [населено място], чрез процесуалния си пълномощник - ю.к. С. В. в срока по чл.287 ал.1 ГПК изразява становище, че искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по реда на чл.269 ГПК, съставът на въззивния съд е съобразил оплакванията на касатора, че неправилно отговорността му като поръчител не е погасена, на основание чл.147 ал.1 ЗЗД. Обявяването на предсрочната изискуемост на задължението на главния длъжник – А. МИКС Е. не е било осъществено преди датата на депозиране на заявлението по чл.417 ГПК, т.к. представените две нотариални покани не са били връчени надлежно нито на главния длъжник, нито на поръчителя. С оглед прекратяването на исковото производство по чл.422 ГПК спрямо главния длъжник и липса на съдебно установяване на вземането срещу него, то и акцесорната отговорност на поръчителя – настоящ касатор, следва да се счита отпаднала. Въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, съобразно правомощията му по чл.272 ГПК, а по оплакванията е дал следното становище: Възражението за липса на надлежно връчени покани, съдържащи изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост, не е било своевременно заявено в отговора на исковата молба, в която не са направени и оспорвания на верността на представените от ищеца нотариални покани. Ето защо, съобразно чл.133 и чл.370 ГПК тези възражения се явяват преклудирани и не подлежат на разглеждане от въззивния съд по същество. Независимо от това, те са и неоснователни. И в двете нотариални покани /с рег.№ 6135 на нотариус С. и рег.№ 5638 на нотариус Г./ са налице нотариални удостоверявания, че са връчени на адресатите на посочените в тях дати през 2012 г. Неверността на съдържанието на тези удостоверявания е в тежест на оспорващата страна /т.е. на ответника/, съгласно чл.193 ал.3 изр.1 ГПК, която следва да докаже оспорването си пълно и главно. Такова доказване в процеса не е проведено. Първата покана съдържа удостоверяване за лично връчване на А. П. на 14.11.2012 г., както в личното му качество на поръчител, така и в качеството му на управител и законен представител на останалите дружества – длъжници, измежду които и главния длъжник – кредитополучателя А. МИКС Е.. Оспорването обаче не е по отношение факта на връчване, а че липсвали представени разписки и че връчването не било осъществено на адресите на дружествата, които ответникът представлява, по чл.50 ГПК. Тези възражения са ирелевантни към верността на съществения, удостоверен от нотариуса факт, че П. е получил нотариалната покана. Дори и да се приеме, че има нередовности при връчването, то последното се счита за извършено в момента, в който съобщението действително е достигнало до адресата – чл.54 ГПК, която разпоредба се прилага и при връчването на нотариални покани, съгласно чл.50 ЗННД. Т.к. до всички адресати поканата е достигнала на 14.11.2012 г., то това е моментът на връчване, независимо от допуснатите процедурни нарушения /каквито не се и установяват/. Следователно, още с първата нотариална покана е доказано връчването на изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Втората покана съдържа нотариално удостоверяване за връчване по реда на чл.50 ал.4 ГПК на 2.11.2012 г., когато е изтекъл срокът по чл.47 ал.2 ГПК след залепване на уведомлението на 16.10.2012 г. на адресите на управление на дружествата - главен длъжник, съдлъжник, поръчители. Заключено е, че нотариалните покани са били връчени преди заявлението по чл.417 ГПК, подадено на 29.03.2013 г. и срокът по чл.147 ал.1 ЗЗД не е изтекъл, т.к. в случаи на предсрочна изискуемост той тече от момента, в който изявлението на банката, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е достигнало до главния длъжник – кредитополучател, така решение № 23/24.03.2015 г. по т.д.№ 1717/2013 г. на І ТО. За неоснователно е счетено и възражението, че предвид прекратяването на исковото производство по отношение на главния длъжник /на основание чл.637 ал.2 ТЗ/, то и акцесорната отговорност на поръчителя е отпаднала. В конкретния случай обаче липсата на съдебно установяване на вземането срещу този длъжник не е равнозначно на погасяване на главното вземане. Последното продължава да съществува и като такова е прието в производството по несъстоятелност, открито спрямо А. МИКС Е., Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че искането за достъп до касация е неоснователно, по следните съображения: В производството по допускане на касационно обжалване следва да бъде извършена проверка, налице ли са законовите основания за селекция на касационната жалба, съобразно критериите на чл.280 ал.1 ГПК, чието приложение е изяснено посредством задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.01.2010 г. на ОСГТК на ВКС. На първо място подлежи на преценка обстоятелството дали касаторът е формулирал правни въпроси, включени в предмета на спора и обусловили решаващата воля на съда в обжалваното решение, като законосъобразността и обосноваността на правните му изводи е извън предметния обхват на производството. Ако поставените въпроси отговарят на общия селективен критерий, на следващо място съдът преценява, дали касаторът е доказал наличието на някои от факултативно изискуемите условия, уредени в чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Предвид така изложените в обжалваното решение мотиви, следва да се приеме, че въпроси под №№ 1, 2 и 3 не са обусловили правната воля на съда и са без значение за изхода по конкретното дело, дори и само поради това, че съдът е счел извършеното от касатора оспорване на верността на нотариалните удостоверявания за преклудирано. Въпроси във връзка с така формирания извод не са формулирани. По четвъртия въпрос съдът се е произнесъл в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, включително цитираната от касатора / Р № 209/26.09.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 212/2014 г. на І ГО, Р № 210/15.08.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 6605/2013 г., ІV ГО и др./. Петият въпрос е разрешен с постановяване на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, на чиито указания обжалваното въззивно решение съответства; а по отношение на шестия въпрос следва да се отбележи, че той не е разглеждан от съда, с оглед нормата на чл.269 ГПК, поради което няма нужното правно значение за разрешаването на спора. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение