Определение № 754 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. И. И. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 1037 от 02.03.2020 г. по гр.д.№ 921/ 2019 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Сандански районен съд по гр.д.№ 1335/ 2018 г. и като краен резултат са отхвърлени изцяло предявените от жалбоподателя против Югозападен университет „Неофит Рилски“, [населено място], С. Й. С., С. В. К., В. С. В., К. Д. Л. и М. Е. М. искове, квалифицирани по чл.71 ал.1 т.1 и 3 от ЗЗДискр, за признаване за установено, че спрямо Б. И. е осъществена дискриминация по признак „лично положение“, изразяваща се в започване на незаконосъобразна извънредна процедура по атестиране му на 11.09.2015 год. със Заповед № 2376/ 11.09.2015 г., издадена от ректора на Югозападен университет „Неофит Рилски“, изменение на атестационния период от 2012 г. до 2014 г. на 2013 г. до 2015 г. и финализирането на процедурата с отрицателна оценка с решение на Комисия по атестирането при Философски факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски“, обективирано в Протокол № 2/ 17.02.2016 г. и уволнение в резултат на оценката със Заповед № 39/ 12.04.2016 г. на ректора на Югозападен университет „Неофит Рилски“, както и исковете за заплащане на сумата от по 1 000 лв от всеки от ответниците – част от обезщетение за неимуществени вреди от дискриминационните деяния в общ размер 30 000 лв. Касаторът претендира допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение, която според него се състои в неправилна квалификация на спорното право, необсъждане на оплакванията му във въззивната жалба, липса на мотиви по доводите на страните, неправилно приложение на чл.9 ЗЗДискр, игнориране на доказани факти. Освен това повдига правните въпроси „Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения и доказателствата по делото в тяхната съвкупност и взаимовръзка?“; „Може ли съдът да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти?“; „Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест по ЗЗДискр?“ и „Какъв е вложеният от законодателя смисъл в понятието „сравними сходни обстоятелства“?“. Според касатора в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Ответната страна Югозападен университет „Неофит Рилски“ оспорва жалбата. Според нея не е налице такъв тежък порок на обжалваното решение, установим от самото него, който да води до очевидна неправилност, а касаторът се оплаква от необоснованост на акта, каквато не е налице. По отношение на поставените въпроси поддържа, че представените от касатора решения на ВКС са неотносими към конкретния казус и че въззивното решение не им противоречи. Ответните страни С. Й. С., С. В. К., В. С. В., К. Д. Л. и М. Е. М. не вземат становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил от фактическа страна, че ищецът заемал длъжността главен асистент доктор в Катедра „Философски и политически науки” към Философски факултет по трудово правоотношение с Югозападен университет „Неофит Рилски“. Той получил отрицателна оценка в атестационна процедура за периода 2011-2013 г., като резултатът от извършеното атестиране е приет и потвърден с решение на факултетния съвет, взето на заседание от 12.05.2014 г. с Протокол 18/ 12.05.2014 г. През 2015 г. ищецът отново бил включен в Списък на преподавателите, подлежащи на атестиране, в същия списък бил включен и главен асистент доктор Г. В.. Със заповед № 2376/ 11.07.2015 г. на ректора на университета било наредено ищецът да бъде атестиран на 14.11.2015 г. с атестационен период 2012 – 2014 г. С последваща заповед от 18.12.2015 г. датата за атестация била променена на 08.01.2016 г., поради представени от ищеца болнични листове за периода 13.10.2015 г. - 27.11.2015 г. На 27.10.2015 г. Комисията по атестиране обсъдила текущите процедури за атестиране на членовете на академичния състав и взела решение да удължи срока за предаване на материали за атестиране на Б. И. до 24.11.2015 г., предвид представените от него болнични листове. На 18.11.2015 г. Комисията взела отново решение (във връзка със заболявания на ищеца и на Г. В.) да удължи срока за предаване на материали за атестиране до един месец след края на болничните им. На заседание, проведено на 17.02.2016 г. Комисията приела че атестационният период и за двете лица е от 2013 г. до 2015 г., присъдила положителна атестация на В. и отрицателна атестация на ищеца (последният получил 24 точки при необходими съобразно чл.11 ал.3 ПААС 25). Комисията предложила, въпреки втората отрицателна атестация, трудовото правоотношение с Б. Илиев да не се прекратява, предвид оставащите му 2 години до придобиване право на пенсия. Ректорът на Югозападен университет „Неофит Рилски“ обаче прекратил трудовото правоотношение с ищеца поради наличие на две последователни отрицателни атестации. Ищецът оспорил уволнението пред съда и то било отменено като незаконно с окончателно решение на ВКС. Касационният съд приел, че при извършване на второто атестиране на Б. И. Комисията по атестирането е нарушила нормата на чл.5 ал.2 ЗВО и правилата, уредени в ПААС, като определила период за оценяване от 2013 г. до 2015 г. и по този начин включила проверяван период – такъв, за който ищецът вече е бил подложен на атестация. Като основание за отмяна на уволнението ВКС посочил също откриването на втората атестационна процедура в нарушение на чл.6 ал.1 т.5 и ал.2 ПААС, тъй като това могло да стане само с решение на основното звено по предложение на ръководителя на звеното или по мотивирано искане на ръководителя на основното звено, каквито в случая липсвали. При тези фактически установявания от правна страна въззивният съд посочил, че не са доказани твърденията на ищеца в качеството му на нехабилитиран преподавател да е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите атестирани в Югозападен университет „Неофит Рилски“ преподаватели. Посочил, че по - неблагоприятното третиране следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Такива обстоятелства нямало, защото при първоначалната атестация само ищецът от всички атестирани нехабилитирани преподаватели получил отрицателна атестация. Затова не можело да се приеме, че със стартирането на нова процедура по атестация ищецът бил третиран по-неблагоприятно от останалите. Нямало различно третиране и при сравнение с получилия при първата атестация на ищеца също отрицателна атестация доцент. За разлика от ищеца, това бил хабилитиран преподавател, освен това същият бил пенсиониран в годината след атестацията. Съдът посочил също, че не установява дискриминация по отношение на ищеца в хода на самата атестационна процедура чрез промяна на периода, вследствие, на което лицето, с което е бил атестиран, да е било поставено в по-благоприятно положение. Тази промяна действително била незаконосъобразна и именно поради това с решение на ВКС уволнението било отменено, но това нарушение само по себе си не било и дискриминационно поведение, защото не била налице причинна връзка с претендирания защитен признак. След като не била доказана такава вероятност, не били налице предпоставките по чл.9 ЗЗДискр, при които за ответника възниква доказателствената тежест да опровергае наличието на дискриминация. Ищецът не бил доказал каквито и да е факти, които да дават основание за съмнение или подозрение, че вероятно, макар и не сигурно, спрямо него била извършена дискриминация. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси са обуславящи, но те не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Не съставляват такава практика определенията по чл.288 ГПК, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС. Що се касае до съдебните решения, които касаторът сочи в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, те не дават по поставените въпроси разрешения, които да са противоположни на тези във въззивното решение. Напротив, обжалваният акт е съобразен с установената съдебна практика, според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). Свидетелските показания могат да нямат значение за изхода от спора, когато установимият факт не е сред юридическите, които са включени в обсега на доказване и не е сред онези, които са с доказателствено значение или когато обсъждането на свидетелските показания е ненужно, защото те не обуславят изхода на спора. В подобни хипотези въззивният съд дължи единствено мотиви, защо е ненужно да обсъжда юридическият, съответно доказателственият факт, за който пред първата инстанция са разпитани свидетели (решение № 8/ 19.03.2018 г. по гр.д.№ 1285/ 2017 г., ІІІ г.о.). С разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца, който е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено (решение № 85/ 13.09.2016 г. по гр.д.№ 4328/ 2015 г., ІV г.о. и цитираните в него). Така установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което по отношение на него не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Няма такова основание и по твърдението за очевидна неправилност на този акт. Хипотезата на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице когато без извършване на допълнителна проверка от съдържанието на самия акт може да бъде констатиран такъв тежък порок, който го прави нетърпим за правовия ред. В случая жалбоподателят основава твърденията си за очевидна неправилност с доводи за процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, които не могат да бъдат обсъждани без да се навлезе по съществото на спора, което в производството по чл.288 ГПК е недопустимо. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и