Определение № 421 от 15.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 3019/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Тих труд” ЕООД – [населено място], срещу решение №172 от 12.07.2019г., постановено по в.т.д.№268/2019г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №106/01.02.2019г. по т.д.№1600/2017г. на Варненски окръжен съд в частта му, с която „Тих труд” ЕООД е осъдено на осн. чл.92 ЗЗД да заплати на „Галена” ЕООД сумата 54 100лв.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно. Оспорва се извода на съда, че ищецът е доказал наличието на валидни правоотношения между страните по договор за консигнация като се излагат доводи, че такива отношение не се установяват нито от заключението на вещото лице по извършената съдебно-счетоводна експертиза, нито от факта на плащането на сумата от 3 000лв., нито от приложения по делото опис (Приложение №1 към договора за консигнация от 18.11.2013г.), нито от показанията на заинтересованите свидетели. В тази връзка се твърди, че неправилно съдът е приел, че касаторът дължи неустойка по чл.92 ЗЗД. Отделно се излагат съображения, че неустойката е нищожна на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулирал е следните правни въпроси, за които твърди, че са обусловили решаващите изводи на съда и че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1. „ Може ли да се приеме за доказан факт, който е потвърден само и единствено от свидетелските показания, при положение, че са налице достатъчно други доказателства, които да опровергават неговото съществуване?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение №91/05.07.2019г. по гр.д.№4243/2018г. на ВКС, ІІ г.о.

2. „ Нищожна ли на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД – противоречие с добрите нрави, неустойка, която надхвърля със 100% неиздължената сума?. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСТК и в решение №120/08.08.2016г. по т.д.№1399/2015г. на ВКС, ІІ т.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Галена” ЕООД – [населено място], в който се твърди, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се отнасят до правилността на обжалваното решение, както и че същите не са решени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Иска се недопускане на решението до касационно обжалване, а при евентуално допускане - неговото потвърждаване. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение, въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №106/01.02.2019г. по т.д.№1600/2017г. на Варненски окръжен съд в обжалваната му част, с която „Тих труд” ЕООД е осъдено на осн. чл.92 ЗЗД да заплати на „Галена” ЕООД сумата 54 100лв., представляваща неустойка дължима на основание чл.16 от договор за консигнация, сключен между страните на 18.11.2013г. Решението на първата инстанция в частта му, с която са отхвърлени исковете на „Галена” ЕООД за сумата 27 050лв. - обезщетение вместо изпълнение на осн. чл.79, ал.1, ЗЗД, и за сумата 8 258.19лв. – законна лихва за забава върху сумата от 27 050лв. за периода от 18.11.2014г. до 18.11.2017г. на осн. чл.86 ЗЗД, е влязло в сила поради необжалването му с въззивна жалба от ищеца.

Въз основа на представените по делото писмени доказателства, подписани от управителите на търговските дружества, вписани в ТР към датата на съставяне на документите, въззивният състав е приел за установено наличието на сключен между страните договор за консигнация от 18.11.2013г. и приложение 1 към него – „опис на стоките по договора за консигнация“, Съдът е акцентирал върху следните релевантни за спора договорки в договора за консигнация: 1.) ищецът, в качеството си на консигнант е възложил на ответника в качеството на консигнатор, да продава от свое име, но за сметка на консигнанта стоката, описана в приложение №1 срещу възнаграждение в размер на 5% от стойността на продадената стока, 2.) предаването на стоката е следвало да се извърши с приемо-предавателен протокол, който има обвързваща сила за страните относно вида и количеството на получена стока и наличието на недостатъци. 3.) консигнаторът до 15-то число на всеки месец, следващ месеца, в който са извършени продажбите, следва да се отчита за извършените продажби и да предава натрупаните от продажбите суми по банков път по посочена банкова сметка, 4.) в срок до десет дни след изтичане срока на действие на договора или след прекратяването му консигнаторът е трябвало да се отчете за извършените продажби, да предаде натрупаните от продажбите суми и да върне непродадената стока, 5.) в чл.16 от договора е предвидено, че ако при изтичане срока на действие на договора или при прекратяването му консигнаторът не се отчете и не предаде останалата стока, в срока по чл.9, ал.1, той дължи неустойка в двойния размер на стойността на неотчетената стока и непредадената сума.

Въззивният състав е приел за установен факта, че описаната в приложение №1 към договора стока е била предадена на консигнатора, позовавайки се на представените по делото фактура №[ЕГН]/19.11.2013г. за сумата от 3 000лв., представляваща платено капаро по договор за консигнация (10% от стойността на договора), както и стокова разписка за получените стоково материални ценности от 18.11.2013г. Във връзка с откритото производство по оспорване датата, на която е била съставена стоковата разписка, съдът е посочил, че доколкото оспореният документ е частен, издаден от бивш управител на ответното дружество, ответникът няма качеството на „трето лице“ по смисъла на чл.181 от ГПК и не може да се позовава на липса на достоверна дата. Отделно съдът е кредитирал при условията на чл.172 ГПК показанията на свидетелите В. П. и А. Б., от които е видно, че към края на 2013г. ответното дружество е получило стока от ищеца на консигнация – детски и дамски облекла, които да се продават в неговите магазини на територията на [населено място] като стоката е докарана с бус до склад на „Тих труд“ и е била разтоварена, броена и описана от служители на ответника.

В обжалваното решение е отразено, че по делото делото е установен и факта на превеждане на сумата от 3 000лв. от ответното дружество във връзка с подписания договор, което обстоятелство, заедно с предаване на договорената стока, води до извод за надлежно възникнало облигационно отношение между страните по делото, въз основа на договора за консигнация, с описаното по-горе съдържание, както и изпълнението на задълженията на ищеца за предаване на стоката по сключения между страните договор. Не е спорно по делото, че ответното дружество не е изпълнило задълженията си, произтичащи от договора. Съдът е посочил, че обстоятелството, че от заключението по приетата съдебно – счетоводна експертиза се установява, че процесния договор и стоки не са заведени в счетоводствата на двете дружества, не може да доведе до извод за липса на облигационно правоотношение, тъй като същото не е елемент от фактическия състав по сключването му.

За да приеме за неоснователно възражението на въззивника за нищожност на уговорената в чл.16 от договора неустойка и за да потвърди решението на първата инстанция в частта му, с която искът по чл.92 ЗЗД е уважен за сумата 54 100лв., въззивният състав се е позовал на постановките в ТР №1/2010г. на ОСТК на ВКС, съгласно които „нищожна е неустоечната клауза, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е налице винаги, когато се нарушава принцип, който е част от действащото право - принципите за добросъвестност и предотвратяване на несправедливото обогатяване на една от страните по сделката свързано с уговорена неравностойност на насрещните задължения, като преценката се прави във всеки конкретен случай към момента на сключване на договора”. Съдът е направил анализ на консигнационния договор и е приел, че уговореният размер на неустойката, равняващ се на 100% от стойността на процесните стоки, не накърнява добрите нрави като е акцентирал върху факта, че в договора страните са уговорили различни възможности за кредитора /консигнант, при неизпълнение на задълженията за предаване на получената от продажбата сума и връщане на стоката по време на действие на договора и след изтичане на срока, респ. прекратяването му, както следва: 1) в чл.15 е предвидено, че при непредаване стойността на продадената стока, в сроковете по чл.8, консигнатора дължи законната лихва за забава върху неотчетената в срок сума, и 2) в чл.16 е предвидено, че при изтичане срока на договора или прекратяването му и неизпълнение на задълженията по чл.9 (за отчитане на извършените продажби, предаване на натрупаните от продажбите суми и връщане на непродадената стока), консигнаторът дължи неустойка в двойния размер на стойността на неотчетената стока и непредадената сума. Според съда, анализът на клаузите на договора обуславя извода че уговорената в чл.16 неустойка има компенсаторен характер, който е от значение за преценката относно действителността й с оглед правилото на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, тъй като в случая неустойката покрива както вредите в размер на стойността на предадената по договора стока, така и обезщетението за забавено плащане на дължимите по договора суми. В заключение въззивният състав е посочил, че уговорената в чл.16 от договора неустойка, преценена към момента на неговото сключване и с оглед начина на уговарянето й - за неизпълнената част от договора, не може да се приеме, че надхвърля характерните й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съдът е отразил също, че съгласно трайно установената съдебна практика не е необходимо да е налице пълна еквивалентност между неустойката и действително претърпените вреди.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираният от касатора процесуалноправен въпрос: „Може ли да се приеме за доказан факт, който е потвърден само и единствено от свидетелските показания, при положение, че са налице достатъчно други доказателства, които да опровергават неговото съществуване?”. Въпросът не е значим за конкретния правен спор, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда. На първо място следва да се има предвид, че въззивният състав е приел за установен факта на предаване на процесните стоки, основавайки се на представената по делото стокова разписка за получените стоково-материални ценности от 18.11.2013г., подписана от бившия управител на консигнатора и по отношение на която не е проведено успешно оспорване достоверността на датата, на която е издадена. В тази връзка съдът е посочил, че преценява свидетелските показания (при условията на чл.172 ГПК) в контекста на оспорването на достоверността на датата на стоковата разписка. На второ място във въпроса се съдържа твърдение на касатора, което не е прието от въззивния състав, а именно, че са налице достатъчно доказателства, които опровергават факта на предаване на стоката. Напротив – във въззивното решение изрично е отразено виждането на апелативния състав, че от констатирания от експерта по извършената съдебно-счетоводна експертиза факт, че процесният договор и стоки не са заведени в счетоводствата на двете дружества, не може да оубслови извод за липса на облигационно правоотношение, тъй като същото не е елемент от фактическия състав по сключването му.

Не са налице общата и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед материалноправния въпрос на касатора: „ Нищожна ли на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД – противоречие с добрите нрави, неустойка, която надхвърля със 100% неиздължената сума?. От една страна по начина, по който е формулиран – нищожна ли е неустойката, въпросът касае правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Но дори да се приеме, че въпросът е значим за конкретния правен спор, същият не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. При решаване на спора дали уговорената в чл.16 от договора неустойка накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, въззивният съд се е съобразил с указанията, дадени в т.3 от ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСТК, като е преценил валидността на неустойката към момента на сключване на договора и начина на уговарянето й. За да обоснове извода, че в конкретния случая предвидената в чл.16 от договора неустойка не надхвърля характерните й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съобразявайки се с примерно изброените критерии в посоченото тълкувателно решение, съдът е отчел компенсаторния характер на процесната неустойка, която обхваща, както обезщетението по чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД, така и лихвата за забава по чл.86 ЗЗД. Следва да се има предвид, че представеното от касатора решение №120/08.08.2016г. по т.д.№1399/2015г. на ВКС, ІІ т.о. касае въпроса за допустимостта за кумулиране на неустойка за забава и обезщетение за забавено плащане, и е изцяло неотносимо към поставения в изложението материалноправен въпрос.

На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати направените от ответното дружество разноски за касационната инстанция в размер на 2 200лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита във връзка с касационното обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,