Определение № 81 от 12.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1792/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Клаверблад Шадефержекерингс маатшеппей Н. В.“, Нидерландия, срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ищците С. П. и М. П. оспорват жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционно решение в обжалваните от ответника части, с които на основание § 115, ал. 1 от Закона за застрахователния договор на ФРГ вр. § § 823, 253, 844 от Гражданския законник на ФРГ и § 10, ал. 3 от Закона за движението по пътищата на ФРГ и договор за застраховка „Гражданска отговорност“ частично са уважени предявените искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сина на ищците, настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие на територията на Германия.

За да уважи исковете в размер до 75 000 лв. за всеки от ищците, първоинстанционният съд е намерил за справедлив размер от по 110 000 лв., като е съобразил доброволно изплатените обезщетения от по 35 000 лв. Въззивният съд, като е приел, че съгласно правилата по Регламент (ЕО) № 864/2007 приложимо в случая е правото на ФРГ, е изложил съображения, че независимо от това и доколкото разпоредбата на чл. 52 ЗЗД представлява особена повелителна норма по смисъла на чл. 16 от Регламента, размерът на обезщетението следва да бъде определен при приложение на чл. 52 ЗЗД. Извода си е основал върху приетата тясна връзка между спора и българската държава с оглед българското гражданство на пострадалия и виновния водач, липсата на доказателства последните да са установени в Германия и при наличието на доказателства, че пострадалият, макар и да е живеел в чужбина, не е прекъснал връзката си с България, като редовно е пътувал до страната при отпуск, празници, ваканции, както и върху подробни аргументи за основополагащото значение на залегналия в чл. 52 ЗЗД принцип за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост в рамките на българската правна система. Въз основа на приетите за установени факти и съобразно критериите по ППВС № 4/1968 съдът е приел за справедливи по смисъла на чл. 52 ЗЗД размери на обезщетенията от по 140 000 лв. за всеки от ищците.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай изложените от жалбоподателя аргументи не обосновават такава очевидна неправилност с оглед бланкетното твърдение за противоречие между доказателствата и установените факти и с оглед оспорването на решаващия правен извод на въззивния съд за приложимост на разпоредбите на българското право при определяне на размера на обезщетенията, без да са изложени конкретни доводи за приложение на несъществуваща или отменена норма или в смисъл, противоположен на действителния.

По чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• разпоредбата на чл. 52 ЗЗД представлява ли особена повелителна норма по смисъла на чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007;

• германското право не следва ли да се тълкува и прилага така, както се тълкува и прилага във ФР Германия;

• не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти; допустимо ли е въззивният съд да изключи с решението си приобщени към делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят;

• длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза и без направено искане от страните при условие, че са оспорени фактическите изводи на първоинстанционното решение?

Касационното обжалване следва да бъде допуснато по втория от поставените въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Въпросът удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка със съображенията на въззивния съд по приложението на чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007. Налице е и специалната предпоставка по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед тълкуването на чл. 16 от Регламента, дадено с решението по дело С-86/23 на СЕС.

С тези мотиви съдът