Определение № 634 от 22.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2472/2013 г.

Производството е по допускане на касационно обжалване по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от ВтАП, срещу решение №28 от 28.01.2013г по гр.дело № 349/2012г. на Великотърновски апелативен съд, с което в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение от 02.05. 2012г на Русенски ОС по присъдено обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата 25 000 лева на основание чл. 2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата се посочва ,че въззивният съд е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС въпроса за определяне на обезщетението по справедливост ,обема вреди и обхвата на обезщетението ,установеността на вредите и доказването им. Въпросът не е изрично формулиран, обоснован е с касационните оплаквания за необоснованост и непосочване на конкретните обстоятелства от значение за размера на присъденото обезщетение(ППВС №4/1968 г н.11 ),поради това обхвата на вредите не е съвсем ясен и обезщетението е определено в нарушение на критериите по чл. 52 от ЗЗД. Освен поради противоречие с ППВС № 4/1968г и непосочване на конкретни обстоятелства обусловили размера, основанието по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК се поддържа и поради противоречие с т.19 от ТР №1/2001г ОСГК, тъй като съдът не е изложил мотивите си за наличието на причинна връзка между обвинението и причинените вреди. Противоречие има и с решение №532/2010г по гр.д.№1650/2009г ІІІг.о (практика по чл. 290 ГПК) за определяне размера на обезщетенията при продължително водени наказателни производства с повдигнато обвинение, по което ищецът е бил оправдан Поддържа се и основанието по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК и се прилагат решения от практиката на ВКС по чл.218 ГПК(отм),вкл. решения на въззивни и първоинстанционни съдилища, в които при сходни според Прокуратурата случаи и дори при по- продължително наказателно преследване, са били определяни значително по- ниски по размер обезщетения. В отговор ответника по жалбата Б. С. Г. изтъква ,че не са налице основанията за допустимост. Обжалваното решение е съобразено с установената практика ,противоречие не е обосновано. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване Не се аргументира основание по чл. 280 ал.1т. 1 или т.2 от ГПК по общо формулирания в изложението въпрос, свързан с критерия за справедливост и прилагането на чл. 52 от ЗЗД, липсва и конкретна формулировка на въпрос в изложението. По оспорваните от касатора аспекти на приложението на критерия за справедливост е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС, реш. № 532 ат 2010 гр.д№ 1650/2009 ІІІ г.о ,реш. № 377 от 22.06.2010г гр.д №1381/2009 ІV г.о ,реш. от 06.04.2011 гр д.№951/2010 ІІІ г.о, реш.№ 149 от 2011 д.№574/10г ІІІ г.о, на които обжалваното решение не противоречи. В приложеното и от Прокуратурата решение № 532 ат 2010 гр.д№ 1650/2009 ІІІ г.о е посочено ,че неспазването на разумен срок в наказателното производство с привлечен обвиняем увеличава вредните последици за последния до степен ,която е предмет на конкретна преценка ,но вредите настъпват още с повдигане на обвинението и ищецът ги търпи през цялата продължителност на наказателното производство.В касационната жалба и изложението оспорва горното разрешение ,от което се е ръководел и въззивния съд, с доводи за изключване на своята отговорност за определени периоди на продължилото повече от девет години наказателното преследване, която теза на държавното обвинение няма опора в практиката на ВКС. Няма подкрепа в съдържанието на обжалвания акт доводът на касатора за липса на посочени конкретни обстоятелства по прилагането на чл. 52 ЗЗД, предвид изложените от въззивния съд съображения кои и какви вреди приема за настъпили, с оглед размера на обезщетението. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността ,която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Тази преценка не липсва в обжалвания акт, именно тя е решаващия мотив. При подробно и цялостно изследване на фактите ( стр. 4-6 от съобразителната част на решението) възприетата от въззивния съд фактическа обсатновка ( стр 7-10 от съобразителната част на решението) се основава на подробно обсъждане на доказателствата, установяващи в конкретна степен моралните вреди за ищеца и причината за тях. При изводите от правна страна (на стр. 11-15 от мотивите) ВтАС е посочил кои конкретно обстоятелства мотивират определения размер на присъденото обезщетение от 25 000 лева ,с което е съобразил указанията в задължителната съдебна практика. Несъстоятелно, при това положение, е изтъкването на противоречие с с т.19 от ТР №1/2001гОСГК.Доводът на Прокуратурата за противоречие на решението с указанията по ППВС № 4/1968г. не е привързан към конкретните фактически и правни изводи на въззивния съд в тяхното единство и взаимна връзка Основание по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК не е налице. Върховен касационен съд не приема и довода за основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква различно индивидуалното определяне на вредата и обезщетението за нея по други конкретни дела, въпреки сочените сходства във случаите. Извършеният от касатора сравнителен анализ на приложените примери от практиката е едностранчив, тъй като не съпоставя възприетата по конкретните дела фактическа обстановка като цяло .Прокуратурата възприема едно от обстоятелствата като сравнителен показател ,но игнорира останалите.Множеството приложени съдебни актове, в които на основание чл. 52 от ЗЗД са определи различни по размер обезщетения, не са аргумент за противоречие по правен въпрос, още повече когато правен въпрос не е формулиран в изложението, или не е формулиран като изрично и конкретно привързан към всички обосновано и цялостно отчетени предпоставки на преценката на съда в обжалваното решение. Различните по размер обезщетения за различните случаи поначало не са приемлив довод за наличие на хипотеза, въздигната от закона като изискване за допустимост в 280 ал.1 т.2 от ГПК, когато не се касае за разлика в критериите за определяне на обезщетението, а следователно и за противоречиво прилагане на един и същи институт или правна норма. Не са обосновка на основание по чл. 280 ал.1 ГПК и касационните оплаквания за неправилни изводи относно причинната връзка, липсата на мотиви, необоснованост и пр. Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ отд