Определение № 5743 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4509/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. К. Д. чрез неговия пълномощник адв. Г. Д., срещу въззивно решение № 4900 от 21.08.2024 г. по в. гр. д. № 946/2022 г. на Софийски градски съд. Оплакванията са за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към жалбата касаторът се позовава на очевидна неправилност, която обосновава с твърдението, че съдът се е позовал на материалноправни разпоредби на ЗТСУ (отм.), ППЗТСУ (отм.) и Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (отм.), които не са били действащи към правнорелевантния по делото времеви период. В приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят въпросите: 1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражение?; 2. Незаконността на извършеното строителство обосновава ли необходимост от премахването му по реда на чл. 109 ЗС, когато допуснатите нарушения на благоустройствения закон не създават пречки за упражняване на правото на собственост? Поддържа се също така наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпросите: 3.Възможно ли е строеж, изграден съгласно допустимите разпоредби, които са действали по времето, когато е изграждан, да създава пречки за собственика на съседен имот да упражнява спокойно правото си на собственост?; 2.Има ли значение при спор по чл. 109 ЗС дали строежът е законен или не към момента на изграждането му, ако да - до каква степен? Ответницата по касация Б. К. Й., представлявана от адв. Д. Т., оспорва жалбата в писмен отговор. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение съобразно представен договор за правна защита и съдействие. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането ѝ по реда на чл. 288 ГПК. С обжалваното решение е потвърдено решението от 02.11.2021 г. по гр. д. № 28686/2020 г. на Софийския районен съд в обжалваната му част за осъждане на основание чл. 109 ЗС на ответника Д. К. Д. да премахне построения от него гараж с избено помещение, заснет с идентификатор *** по КККР на [населено място], който гараж е разположен на границата между собствените на страните поземлени имоти с идентификатори *** и .***. Страните не спорят относно правата им върху процесните имоти. Решаващ за изхода на възникналия правен спор е въпросът за съответствието на процесния гараж с действалите към момента на изграждането му строителни правила и съответно дали съществуването му пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Въз основа на събраните доказателства по делото съдебният състав е приел за установено, че процесните имоти са били един общ имот по регулационния план за местността от 1963 г. - собственост на родителите на страните, като посредством разпоредителни сделки и отстъпено право на строеж същият е поделен между тях и вече отразен като два самостоятелни имота в действащия регулационен план от 1984 г. За изграждането на процесния гараж има одобрен архитектурен проект от 1979 г., който предвижда строеж на калкан на границата на имотите на страните, но други строителни книжа не са представени. През 2004 г. е изготвено архитектурно заснемане за узаконяването му, последвано от акт за узаконяване, а през 2007 г. същият е въведен и в експлоатация. При така установените факти и с оглед очертания предмет на спора, въззивната инстанция е приела, че следва да извърши косвен съдебен контрол за съответствие на издадения административен акт за узаконяване на изградения без строителни книжа гараж със строителните правила и норми, доколкото засегнатият от това собственик /ищцата/ не е могъл да участва в административната процедура. В тази връзка е посочил, че при действието на ЗТСУ /отм./ незаконен строеж не подлежи на премахване, а може да бъде узаконен, когато органите на ДНСК установят, че същият е допустим по действащите застроителни и регулационни планове, без да е необходимо тяхното изменение, и съответства на нормите за проектиране и строителство. На база изслушаните експертни заключения съдът е преценил като недоказано твърдението на ищцата за навлизане на изградения гараж в собствения й имот, но е споделил оплакването за неговата незаконосъобразност поради неспазване необходимите отстояния. Посочил е, че надземни гаражи в дворната част на застроени вече парцели, когато не са предвидени с действащия застроителен и регулационен план, могат да се изграждат, ако се застрояват свободно или свързано с основното застрояване в парцела, или свързано само между два парцела, при спазване на правилата, нормите и нормативите по териториално и селищно устройство, санитарно-хигиенните и противопожарните изисквания, въз основа на скица за проектиране по чл. 220, ал. 2, т. 2, върху която се указват точни мерки, коти, разстояния и условия /чл. 116, ал. 2 вр. чл. 112, ал. 4 ППЗТСУ /отм./. А съгласно Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство /отм./ изграждането на надземни гаражи върху самите регулационни линии към съседите е допустимо в следните изрично изброени случаи: 1/ ако калканната им стена се покрива напълно от калканна стена на заварена сграда или от съществуваща плътна ограда, съответно от съществуващ или създаден с изграждането на гаража подпорен зид с височина, не по-малка от височината на гаража и отговаряща на най-високото ниво на терена на съседния терен, непосредствено до регулационната линия; 2/ когато при значителна денивелация на терена има разлика между нивата на съседните парцели - при непълно покриване на калканните стени във височина, само въз основа на кварталнозастроителен и силуетен план за гаражите, придружен със съответно необходимите вертикални разрези; 3/ ако с кварталнозастроителна разработка или кварталнозастроителен и силуетен план се предвиди застрояване на гаражи или второстепенни постройки и в съседния парцел, така че калканните стени да се покрият напълно или да не се покриват напълно във височина, но при условията и изискванията на предходната точка - чл. 97 от Наредбата. Доколкото разглежданият случай не попада в нито една от тези хипотези, въззивният съдебен състав намира, че изискването за спазване на отстояния /най-малко 3,00 м./ от регулационната линия между двата имота и изградената в него сграда не е изключено, поради което и първоинстанционният съд правилно е уважил претенцията за премахване на процесния гараж. При тези съображения в обжалвания съдебен акт не се констатират поддържаните от касатора пороци по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Съгласно изложените от самия него твърдения, вкл. поддържани и в касационната жалба, „по делото не е спорно, че гаражът е строен в периода от 1980 до 1995 г.“, т. е. към датата на завършване на строежа е приложима редакцията на чл. 116, ал. 2 /изм. – ДВ, бр. 48 от 1985 г./ ППЗТСУ /отм./, съгласно която надземни гаражи в дворната част на застроени вече парцели могат да се изграждат само въз основа на кварталнозастроителен и силуетен план или въз основа на кварталнозастроителна разработка. В този период застрояване на регулационната линия на имота се допуска само при условията на чл. 97 от Наредба № 5 за правила и норми на териториално и селищно устройство /обн. ДВ, бр. 69 от 1977 г./, които най-общо изискват калканната стена на постройката да се покрива напълно от калканна стена на вече заварена сграда в съседния имот, при имоти със значителна денивелация да се покрива от изградена подпорна стена или да е предвидено застрояване на гаражи или второстепенни постройки и в съседния парцел, така че калканните стени да се покрият напълно. Същият подход е възприет и в Наредба № 5 от 17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство /обн. ДВ, бр. 48 от 1995 г./, действала до приемането на ЗУТ през 2001 г. - чл. 113, ал. 1 вр. ал. 2, съгласно които разпоредби сгради и постройки на допълващо застрояване може да се изграждат на вътрешна регулационна линия, ако калканните им стени покриват калканни стени на заварени в съседния парцел сгради, както и ако начинът на застрояване в зоната допуска свързано разположение на сградите и постройките на допълващо застрояване, а в останалите случаи е необходимо отстояние минимум 3 метра от регулационните линии, а когато се касае до южна, югозападна или югоизточна регулационна линия – най-малко 1,5 метра и то, ако сградата на допълващо застрояване е с височина до 2,5 метра. Видно от изложеното, липсва основание да се приеме, че съдът е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и не могат да се споделят оплакванията на касатора за явна необоснованост на постановеното решение. Доколкото в случая е категорично установено, че гаражът е изграден без строителни книжа на самата регулационна линия между двата имота и без граничещата му калканна стена да се покрива от друга постройка в съседния имот, а също и без изграждането му да е предвидено в кварталнозастроителен и силуетен план или въз основа на кварталнозастроителна разработка, то решаващите изводи на съда не разкриват противоречие с приложимите материалноправни разпоредби на закона. Изложените от касатора съображения във връзка с поставения първи процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивната инстанция и задълженията за мотивираност на постановения от нея съдебен акт също не обосновават основание за допускане на касационното обжалване. За да обоснове твърдението си за противоречие с практиката на ВКС, касаторът се позовава на липса на анализ на изслушаните свидетелски показания и събраните писмени доказателства, които установяват твърдението му за изграждане на гаража в периода от 1980 до 1995 г., но както вече беше изтъкнато, решаващите изводи на съда са изградени именно при съобразяване с така поддържаните от него твърдения за този факт, поради което липсата на пространни мотиви в тази насока не разкрива соченото съществено процесуално нарушение в отклонение от цитираните решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Освен това, когато първоинстанционният съд вече е изложил в мотивите си съображения по доводите във въззивната жалба, тъй като тези доводи са били изтъкнати още в първа инстанция и жалбоподателят само ги преповтаря във въззивната жалба, въззивният съд може да възприеме изцяло изводите на първоинстанционния и да препрати към тях без да излага доводи – така и решение № 186 от 02.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4465/2014 г., IV-то г. о. Поддържаното противоречие не може да бъде обосновано и с оплакването за несъобразяване с изразеното от вещите лица становище за съответствие на процесния гараж с изискванията на строителните правила и норми към момента на неговото изграждане. Съдът не е длъжен да сподели този техен извод, тъй като той е правен, а не технически, и е предоставен изцяло на преценката на съдебния състав. При изложените мотиви в конкретната хипотеза оплакването може да има единствено значението на довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято проверка за обоснованост е изключена от обхвата на производството по предварителна селекция на касационните жалби. Селективното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ще е налице по така поставения процесуалноправен въпрос, когато съдът изцяло е игнорирал и пренебрегнал задълженията си по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК вр. чл. 12 ГПК, но не и когато страната изразява несъгласие с осъществената от него преценка относно установените по делото факти и тяхното правно значение – извод, който следва от задължителните разяснения на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Останалите три въпроса предполагат общо разглеждане, тъй като са взаимосвързани и касаят предпоставките за уважаване на иска по чл. 109 ЗС в хипотезата на незаконно изградена сграда на допълващо застрояване. По тях е налице вече установена практика на касационната инстанция, която се споделя от настоящия съдебен състав и не се нуждае от осъвременяване или изменение, и която практика кореспондира на произнасянето в обжалваното решение. Съгласно приетото в нея, при предявен иск по чл. 109 ЗС в хипотезата на изграден незаконен строеж от ответника е необходимо ищецът да установи, че същият пречи на пълноценното упражняване на правото му на собственост освен в случаите, когато се касае до нарушение на такива правила и норми, които са установени от законодателя изключително в интерес на собствениците на съседни имоти и с цел осигуряване възможността на същите да ги ползват по предназначение. Нарушаването на нормативно установените ограничения на собствеността, каквито са изискванията за отстояния на сгради, постройки и съоръжения до границите на съседните имотите, обуславя неоправдани пречки за ползването на тези имоти, поради което собственикът разполага с правно признатата възможност чрез иска по чл. 109 ЗС да постигне премахване на така създаденото противоправно състояние, без да е необходимо да доказва дали и с какво строежите в съседния имот пречат на спокойното упражняване на правата му. В този смисъл решение № 46 от 04.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 623/2012 г., II г. о., решение № 493 от 24.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 719/ 2009 г., I г. о., решение № 50031 от 21.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 880/2022 г., I г. о. и др. Касационното обжалване не може да се обуслови от цитираното от касатора решение № 20 от 29.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6259/2007 г., IV г. о., тъй като то е постановено при действието на отменения ГПК и не съставлява относима съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените от жалбаподателя предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При този изход на спора в полза на ответницата по касация следва да се присъдят, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сторените от нея разноски за адвокатска защита в размер на сумата 600 лева, заплатена в брой по договор за правна защита и съдействие от 11.11.2024 г. Водим от гореизложеното съдът