Определение № 4030 от 02.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1664/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, както следва: 1. на Е. Д. М. и 2. на Софийския районен съд срещу решение № 414 от 25.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 550/2024 г. от Софийски окръжен съд, II въззивен граждански състав, с което е отменено решение № 166 от 23.04.2024 г., постановено по гр. д. № 752/2023 г. по описа на Районен съд – Костинброд в частта му, с която Софийски районен съд на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е осъден да заплати на ищеца Е. Д. М. обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане в разумен срок на гр. д. № 61290/2020 г. по описа на СРС за разликата над 250 лв. до присъдения размер от 800 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на решението до окончателното изплащане, и вместо това искът за сумата над 250 лв. е отхвърлен като неоснователен. В останалите му части, а именно, в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 250 лв. и в частта, в която искът е отхвърлен до пълния претендиран размер от 20 000 лв., първоинстанционното решение е потвърдено. Касационната жалба на Е. Д. М. е срещу частта на решението, с която първоинстанционното решение е отменено за разликата над 250 лв. до пълния претендиран размер на обезщетението от 20 000 лв., а касационната жалба на Софийския районен съд е срещу частта на решението, с която е потвърдено осъждането му да заплати на ищеца сумата от 250 лв. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба на Е. Д. М., се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следния въпрос за: „Задължението на въззивния съд да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи“. Посочени са и конкретни постановления и решения, включително и тълкувателни, с което, според касатора, поставеният въпрос е бил разрешен в противоречие. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба на Софийския районен съд, се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за: „Необходимостта от доказване на настъпването на твърдените от ищеца вреди в светлината на цитираната от Софийския районен съд практика на ЕСПЧ и ВКС, изискваща доказване настъпването на вреда в значителен размер, за да се приеме, че същата подлежи на обезвреда по реда на чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС“. Цитирани са решения на ЕСПЧ, както и решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. по описа на IV г.о. на ВКС. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за осъждане на ответника – Софийски районен съд да заплати на ищеца обезщетение в размер на 20 000 лева за неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане в разумен срок на гр. д. № 61290/2020 г. по описа на съда. От фактическа страна съдът е установил следното: Производството по гр. д. № 61290/2020 г. е започнало въз основа на искова молба, депозирана в съда от Е. М. на 02.12.2020 г. срещу ГДНП при МВР, с която са предявени осъдителни искове за сумата от 5 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат от нарушаване на правото на ЕС по НЧХД № 2245/2018 г. по описа на СРС. Поради констатирани нередовности на исковата молба СРС първоначално я е оставил без движение и е дал указания на ищеца за отстраняването им. Същите са били връчени на 26.03.2021 г. на пълнолетно лице на посочения в исковата молба адрес в [населено място]. Тъй като в указания срок не е постъпила молба в изпълнение на указанията, съдът е върнал исковата молба с определение. След установяване, че ищецът се намира в затвора, СРС е разпоредил определението за връщане на исковата молба да му бъде връчено там. Прекратителното определение е било обжалвано и отменено от въззивната инстанция, като делото е било върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. С оглед задължителните указания на въззивния съд, първата инстанция е разпоредила връчване на указанията на ищеца, което е било осъществено на 21.06.2022 г. С молба от 24.06.2022 г. ищецът е поискал продължаване на срока за изпълнение на указанията, както и предоставяне на правна помощ. С разпореждане от 06.07.2022 г. СРС е предоставил нов едноседмичен срок на ищеца за изпълнение на указанията. В отговор на указанията на 19.07.2022 г. ищецът е подал нова молба, в която отново е поискал назначаване на служебен защитник по делото. С разпореждане от 16.08.2022 г. СРС отново е дал указания на ищеца, а именно: в едноседмичен срок да внесе дължимата държавна такса по сметка на съда. Съобщението е било получено от ищеца на 31.08.2022 г. Поради неизпълнение на указанията, с разпореждане от 29.09.2022 г. СРС отново е върнал исковата молба на ищеца. Констатирано е, че впоследствие посоченото разпореждане отново е било отменено. След връщане на делото на администриращия съд, с разпореждане от 20.03.2023 г. СРС е указал на ищеца да представи доказателства за семейно и имуществено състояние във връзка с произнасянето му по искането на ищеца за предоставяне на правна помощ и освобождаване от държавна такса. След представянето от ищеца на декларация за семейно и имуществено състояние, както и след извършени служебни справки от съда в ГРАО, КАТ, НОИ и др., с определение от 22.06.2023 г. СРС е отхвърлил молбата за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ, след което е дал нова възможност за изпълнение на разпореждането от 06.07.2022 г., съдържащо указанията за отстраняване на първоначално установените нередовности на исковата молба. Разпореждането е било връчено на ищеца на 31.08.2023 г., като с молба от 11.09.2023 г. същият отново е поискал от съда да бъде освободен от държавна такса и да му бъде предоставена правна помощ. С определение от 18.10.2023 г. съдът отново е отказал да удовлетвори тези искания на ищеца. На 07.11.2023 г. по делото на СРС е постъпила молба от адвокат, с която са били представени доказателства за внасяне на 10 лв. държавна такса, като на 07.11.2023 г. ищецът е подал частна жалба срещу определението от 18.10.2023 г., която е била изпратена за администриране. Въззивният съд е приел, че настоящият иск е допустим, тъй като производството по гр. д. № 61290/2020 г. по описа на СРС не е приключило и следователно не е необходимо предварителното провеждане на посочената в чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ административна процедура за обезщетение на вреди по реда на глава трета „а“ ЗСВ. Съдът е направил извод, че 3-годишният срок, през който гр. д. № 61290/2020 г. по описа на СРС е висящо и през който не е даден ход на исковата молба на ищеца, е прекомерен. Аргументирал се е, че СРС е забавил производството по делото, като два пъти неправомерно е постановил връщане на исковата молба на ищеца, без да се произнесе по искането му за предоставяне на правна помощ и за освобождаване от задължението му за внасяне на държавна такса. Посочил е, че тези действия на съда допълнително са забавили производството поради необходимостта от депозиране на частни жалби и изчакване на резултата от инстанционния контрол. Приел е, че е допуснато и последващо нарушение, когато СРС след изричното отхвърляне на искането на ищеца за освобождаване от внасяне на държавна такса с определение от 22.06.2023 г., влязло в сила на 07.07.2023 г., със закъснение едва на 24.08.2023 г. е указал повторно изпращане на разпореждането от 06.07.2022 г., с което е била дадена възможност на ищеца да отстрани недостатъците на исковата си молба. Според съда обстоятелството, че три години след образуване на делото същото се намира на етап проверка на редовността на исковата молба, е обусловило изводът му, че срокът на разглеждане на делото се явява неразумен. На следващо място, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви във връзка с размера на дължимото на ищеца обезщетение за забавяне на делото му. Позовал се е на съдебна практика, включително и такава на ЕСПЧ, че относно неимуществените вреди съществува силна, макар и оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок. Приел е, че в конкретния случай ответникът не е ангажирал доказателства за оборването на презумпцията, а от доказателствения материал по делото – показанията на свидетеля на ищеца – е установил, че той е бил притеснен от факта, че водените от него дела срещу СРС се бавят прекомерно, и станал раздразнителен и обезверен. Посочил е, че претърпените от ищеца вреди не надхвърляли обичайните такива. За да намали размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че процесното дело, с оглед неговия предмет и възможни правни последици, не е от толкова съществено значение за правната сфера на ищеца, колкото би било напр. едно наказателно или трудово дело, или за опазване на здравето или живота на ищеца. Констатирал е, че неразумното забавяне на делото, в конкретния случай, не е довело до съществени вреди поради несвоевременното упражняване на субективни права на ищеца. Допълнително е отчел обстоятелството, че видно от приложените по делото справки, ищецът имал заведени многобройни дела срещу различни съдебни органи, поради което не би могло да се определи какви вреди се дължат на забавяне именно на конкретното производство. В заключение съдът е определил, че справедливото обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие забавеното разглеждане на делото му е в размер на 250 лв. Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения: Поставеният в изложението на касатора Е. М. въпрос е относим към дейността на въззивния съд и е обусловил крайните му изводи, но не е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайната съдебна практика по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, включително и посочената от касатора, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи изводите си по съществото на спора след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. В конкретния случай, при съобразяване на практиката на ЕСПЧ и на ВКС, обективирана в конкретно посочени във въззивното решение актове, въззивният съд е формирал своите правни изводи. Приел е, че ищецът е претърпял неимуществени вреди - безпокойство и раздразнение, разочарование и загуба на доверие в институциите. Същевременно съдът е приел, че по делото от страна на ищеца не са ангажирани доказателства, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. При съобразяване на разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г., съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за така претърпените неимуществени вреди възлиза на 250 лв. Настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд е изпълнил задължението си, като е обсъдил и преценил всички, сочени от страните и реално установени по делото обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Съдът е посочил, че предметът и залогът на забавеното дело имат значение за определяне на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с правните изводи на въззивния съд за частична основателност на претенцията по чл. 2б ЗОДОВ не сочи на основание за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Доколкото съдът е изпълнил задължението си съобразно установеното в съдебната практика, касационното обжалване не следва да бъде допуснато по този въпрос. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпроса, съдържащ се в изложението на Софийския районен съд, тъй като отново не е налице твърдяното от касатора противоречие. В посоченото от него решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г. по описа на IV г.о. на ВКС е прието, че относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Въззивният съд изцяло е съобразил посоченото, като е взел предвид и ангажираните от ищеца в подкрепа на твърденията му свидетелски показания. Аргументацията, наведена от касатора във връзка с въпроса, изразява несъгласието му както с изводите на съда по съществото на спора, така и със съдебната практика и установената в нея презумпция за наличието на вреди, която в конкретния случай този касатор като ответна страна не е оборил. В допълнение, не отговаря на установената съдебна практика и твърдението, съдържащо се във въпроса, че на обезвреда подлежат единствено настъпили вреди в значителен размер. Размерът на обезщетението се определя за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт, с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и с оглед особеностите на конкретния случай. Несъгласието на касатора с правните изводи на съда по определения размер и приложението на материалния закон касаят правилността на обжалваното решение по съществото на спора, която обаче не е предмет на проверка в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Доколкото не е налице соченото от касаторите основание по поставените от тях въпроси, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид недопускането на касационното обжалване и по двете подадени жалби, то разноски не са дължими. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение