Определение № 2534 от 07.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 366/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2, пр. 1 ГПК. „ИЗГРЕВ ПАРК“ ЕООД обжалва Разпореждане № 1154/08.10.2025 г. по в.т.д. № 127/2025 г. на АС-Варна, с което на основание чл. 286, ал 1, т. 3 ГПК е върната касационната му жалба срещу Решение № 175/20.06.2025 г. по в.т.д. № 127/2025 г. на АС-Варна в частта по иска по чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за неустойка за неизпълнение на предварителен договор за учредяване право на строеж, прехвърляне на собственост и строителство на жилищна сграда от 18.03.2019 г. Жалбоподателят поддържа неправилност на разпореждането, позовавайки се на чл. 113, изр. 2 ГПК с оглед потребителския характер на процесния договор за насрещната страна. Ответникът С. К. Б. оспорва жалбата, като споделя съображенията, изложени в мотивите към обжалвания акт. Допълва, че търговският характер на делото не е бил оспорван от частния жалбоподател в първите две инстанции на производството. Жалбата е допустима като подадена в срок от легитимирано лице и срещу обжалваем акт. За да се произнесе по нея, съдът съобрази следното: С Решение № 175/20.06.2025 г. по в.т.д. № 127/2025 г. на АС-Варна след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 348/04.08.2024 г. по т.д. № 108/2023 г. на ОС-Варна са отхвърлени осъдителните искове на жалбоподателя, предявени срещу С. К. Б., по чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата от 9 906,28 лв. - неустойка за пълно неизпълнение, и по чл. 92, ал. 1, изр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за сумата от 65 562,07 лв. - обезщетение за вредите от неизпълнението, надхвърлящо неустойката. И двете вземания произтичат от договор от 18.03.2019 г., сключен между „ИЗГРЕВ ПАРК“ ЕООД като приобретател-изпълнител и Б. като прехвърлител-възложител, по силата на който Б. се е задължил да сключи окончателен договор за учредяване право на строеж за изграждане на жилищна сграда със смесено предназначение върху притежаван от него недвижим имот, а „ИЗГРЕВ ПАРК“ ЕООД - да извърши фактически и правни действия по осигуряване на строителни книжа и да построи сградата, в която Б. ще придобие право на собственост върху самостоятелни жилищни обекти. Срещу решението е подадена касационна жалба от „ИЗГРЕВ ПАРК“ ЕООД, върната с обжалваното разпореждане в частта относно иска по чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. За да постанови този резултат, администриращият съд е приел, че в посочената част решението е необжалваемо с оглед цената на иска и предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК праг. Делото е третирано като търговско, тъй като предметът му попада в изключенията по чл. 46, т. 5 и 6 ЗЗП. Наред с това съдът се е позовал и на търговското качество на страната, упражняваща правото си на жалба. От изложените факти е видно, че в правоотношението, от което произтича спорното вземане за неустойка, търговецът е задължен да престира работа, а физическото лице - да учреди в замяна вещно право. Тоест, налице са две насрещни престации по един договор – от една страна, престация за действие (дължима от търговеца), а от друга – престация за даване (дължима от физическото лице). Касае се за хипотеза, различна от хипотезата на „свързани сделки“, предмет на разглеждане в практиката, послужила за образуване на тълк.д. № 1/2026 г. на ОСГТК на ВКС, при която горепосочените две престации се дължат само от едната страна по правоотношението (търговеца), а физическото лице се явява единствено купувач-възложител и длъжник на парична престация. Поради това няма формално основание за отлагане на произнасянето по частната жалба до приключване на тълкувателното дело. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. По силата на процесния договор физическото лице се явява ползвател на услуга за строителство и доколкото е встъпило в правоотношението по нетърговски съображения, то се явява потребител по смисъла на § 13, ал. 1, т. 1 ДР ЗЗП (независимо, че възнаграждението, което дължи като възложител, не е в пари, а в непарична престация). Оттук пък следва, че делото, по което това лице е ответник, има характер на гражданско съгласно чл. 113, изр. 2 ГПК (Тълкувателно решение № 3/2019 г. по тълк.д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС). Обратен извод не може да бъде направен от разпоредбите на чл. 46, т. 5 и т. 6 ЗЗП, защото те имат ограничен обхват - не водят до отпадане на потребителското качество на физическото лице, встъпило извън търговската или професионалната си дейност в правоотношение по повод права върху недвижим имот/строителство на сграда, а единствено ограничават спрямо него приложението на някои разпоредби на ЗЗП (тази на чл. 4 и тези от Раздел І на Глава ІV). Понятието „търговско дело“ е по-широко от понятието „търговски спор“ по смисъла на Глава ХХХІІ от ГПК. Затова при определяне на характера на делото като търговско съдът не е ограничен от въведената с чл. 369 ГПК процедура за възразяване срещу разглеждането на делото по реда за търговските спорове, а волята на страните да третират делото като гражданско или търговско е ирелевантна при определяне на неговия характер за целите на разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Веднъж дефинирано като гражданско при условията на чл. 113, изр. 2 ГПК, делото запазва своя характер и когато касатор е непотребителят. Няма законово основание за прилагане на двойствен режим в обжалваемостта на въззивното решение според качеството на страната, която подава касационната жалба (буквалният текст на разпоредбите на чл. 113, изр. 2 и чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържат подобна уредба). Същевременно е недопустимо да бъде изведено ограничение пред правото на жалба по тълкувателен път, нито пък има норми, чието тълкуване или прилагане по аналогия да даде такова основание. Щом делото е гражданско, касационната жалба е насочена срещу обжалваем въззивен акт. Следователно обжалваното определение следва да бъде отменено. Доколкото върнатата жалба се съдържа в един документ с жалбата, която вече е администрирана (срещу въззивното решение в останалата обжалваема част), отмяната не налага връщане на делото на администриращия съд за администрирането й. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,