Определение № 679 от 28.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1880/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Премиум таурус“ ЕООД срещу решение №281 от 26.04.2024 г. по в.т.д.№945/2023 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №971 от 28.07.2023 г. по т.д.№ 1922/2022 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявения от „Премиум тауърс“ ЕООД против „Фьоникс фарма“ ЕООД иск за установяване несъществуването на ипотечно право в полза на ответника, учредено с НА №175/2020 г. за обезпечаване на задължения, произтичащи от договор за покупко-продажба на стоки №228/16-ОПЛЗ от 23.01.2017 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, тъй като е налице произнасяне по непредявен иск – въззивният съд е обсъждал наличието на задължения, формирани извън очертания в исковата молба релевантен период и които задължения не са обезпечени с процесната договорна ипотека, като се е позовал и на изрично оспорено заключение на съдебно-счетоводна експертиза, възложена по въпроси извън предмета на делото. Евентуално се твърди, че решението е неправилно, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, наред с вероятната недопустимост на съдебния акт, се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички заявени и поддържани във въззивната жалба оплаквания и доводи за неправилност на решението. 2. Следва ли съдът да тълкува действителната воля на страните съобразно разпоредбата на чл.20 ЗЗД. 3. Следва ли съдът да се произнася по иск извън очертаните в исковата молба основания, засягайки периоди, които не са предмет на исковата молба и води ли това до недопустимост на решението. Ответникът по касация „Фьоникс фарма“ ЕООД навежда доводи за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че несъществуването на ипотечното право ипотекарният длъжник „Премиум таурус“ ЕООД обосновава само и единствено с несъществуване на обезпеченото с ипотеката вземане, като твърди, че към момента на учредяване на ипотеката такова вземане не е възникнало, тъй като ответникът и ипотекарен кредитор не бил предоставил по процесния договор за покупко-продажба на стоки, стоков кредит в размер на сумата 300 000 лв. Приел е, че от договора за покупко-продажба (който е рамков) и от нотариалния акт, ясно и непротиворечиво се установяват, както размера на пълния стоков кредитен лимит, така и размера на частта от него, която ще обезпечават имотите, като твърдението, че ответникът не е предоставил въобще стоков кредит, а предоставеният е по друг предходен договор, е оборено от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според която към дата 05.08.2020 г. (датата на подписване на нотариалния акт) са получени и незаплатени стоки на обща стойност 455 217.68 лв., следователно към този момент ипотекарният кредитор е носител на вземане, което надхвърля по размер обезпеченото. Установил е също така от допълнителното заключение на вещото лице, че към датата на подписване на нотариалния акт няма суми, дължими по други договори, като всички суми, за обезпечение на които са предоставени ипотекираните имоти, са отпуснати при действието на процесния договор. Изложил е съображения, че ипотеката ще е напълно действителна, дори и обезпеченото вземане към момента на учредяването й да не е възникнало, а да има бъдещ характер, като няма пречка обезпечението да касае само част от възникналото вземане, както е в случая и това по никакъв начин не представлява противоречие с добрите нрави, както ищецът твърди. Изразил е становище, че обезпеченото вземане е индивидуализирано от гледна точка на правопораждащ го факт, размер и страни, като за действителността на акцесорното ипотечно право е без значение какъв е конкретният размер на дължимата цена на доставените стоки към момента на сключване на ипотечния договор (05.08.2020 г.) и дали в този конкретен момент продавачът има вземане за цена именно в размера от 300 000 лв. - достатъчно е, че е налице главно правоотношение, което е годен източник да породи обезпеченото вземане, а и никъде в ипотечния договор не е предвидено, че ипотеката обезпечава еднократно предоставен стоков кредит, и то към датата на учредяването й, като подобно тълкуване противоречи на естеството на главното правоотношение, което регулира продължаващи във времето отношения с предмет доставки на стоки. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съдебният акт на въззивния съд е постановен в съответствие с очертания от ищеца, чрез наведените фактически твърдения и искане отправено до съда, предмет на делото – установяване несъществуване на ипотечно право поради несъществуване на обезпеченото с ипотеката вземане, тъй като ответникът и ипотекарен кредитор не бил предоставил по процесния договор за покупко-продажба на стоки, стоков кредит в размер на сумата 300 000 лв. Именно с оглед посочените твърдения, въззивният съд е изследвал дали ответникът е предоставил стоков кредит по процесния договор и въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е достигнал до извод, че към датата на подписване на нотариалния акт по процесния договор за покупко-продажба са получени и незаплатени стоки на обща стойност 455 217.68 лв., а към този момент не е имало суми, дължими по други договори. В този смисъл в случая не се установява наличие на поддържаната от касатора вероятна недопустимост на решението и на това основания и по свързания с него трети въпрос, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Също така при постановяване на решението си въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства (вкл. и заключението на назначената по делото ССЕ), така и фактически констатации и правни изводи, след произнасяне по всички допустими и своевременно наведени, и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните (вкл. тези, свързани с твърденията за липса на предоставени стоки по договора за кредит и че ипотеката обезпечава еднократно предоставен стоков кредит и то към датата на учредяването й). В този смисъл въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства, респективно в случая не се установява наличие на наведеното от касатора селективно основание по отношение на първи въпрос. Не се установява поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и по отношение на втория от въпросите. По приложението на разпоредбата на чл.20 от ЗЗД са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че поначало на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му. В случая данните по делото сочат, че въззивният съд е издирвал действителната обща воля на страните в процесния договор за ипотека, респективно се е съобразил изцяло с цитираната по-горе практика. Всъщност с този въпрос се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 400 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,