Определение № 2275 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2988/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Пловдив чрез главен юрисконсулт И. А. против решение № 579 от 26.04.2024 г., постановено по гр. д. № 2228 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260386 от 30.06.2022 г. по гр. д. № 4665/2020 г. на Районен съд - Пловдив за отхвърляне на предявения от Община Пловдив против Е. А. Д. и Н. Л. Д. установителен иск за собственост на площ от около 69 кв. м. от поземлен имот с идентификатор ***, посочена на скица-проект за изменение на кадастралната карта, която площ неправилно е заснета като част от имот с идентификатор ***. Е. А. Д. и Н. Л. Д. чрез пълномощника си адвокат И. К. са подали отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че като придобивно основание за правата си ищецът сочи, че спорната площ е отчуждена за новопроектирани улици (ул. В. и ул. В.-кл.I) по план за улична регулация от 1911 г., като през 1934 г. е проведено и отчуждително производство и е извършено оценяване на предназначените за улици площи. Твърди се, че предвидената за новопроектираните улици спорна площ е станала държавна собственост по силата на регулационното отреждане, съгласно действащия към този период Закон за благоустройството на населените места в Княжество България (обн. ДВ бр. 67/1905 г., отм. ДВ бр. 117/1941 г.). Впоследствие – на основание чл. 2 ал. 1 т. 2 ЗОС вр. § 7 ал. 1 т. 3 и 4 от ПЗР на ЗМСМА имотът е станал общинска собственост. Ответниците оспорват иска с довод, че не са настъпили отчуждителните последици на сочените регулационни отреждания, спорната площ не е завземана от държавата или общината и винаги е била част от собствения им имот и като такава е тяхно владение. Съдът е констатирал и че във въззивната жалба на ищеца не е повдигнат спор относно приетите за установени от районния съд факти, а спорът пред въззивното производство е правен – относно изводът, че заплащането на обезщетение е условие за вещно-прехвърлителното действие на уличната регулация по плана от 1911 г. Съдът е посочил, че е установено, че ответниците са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 216 кв. м.; ведно с построените в имота: жилищна сграда с идентификатор **** със застроена площ 73 кв. м. и селскостопанска сграда с идентификатор **** със застроена площ от 6 кв. м. Спорната площ е заснета като част от този имот, разположена е в северната, западната и южната част по протежение на имотната граница между точки: 2 – 1 – 4 – 3 – (I-7) – (I-8) – (I-9) – (I-1) – (I-2) –(I-3) – (I-4) – 2 по Комбинирана скица (приложение 9) на л. 161 по въззивното дело. Съдебно-техническите експертизи, изслушани в първоинстанционното и въззивното производство, установяват, че процесният имот е урегулиран за първи път с плана от 1911 г. и този план не е съхранен в оригинал. Съхранено е копие (препис), изготвено през 1932 г., в което уличната и дворищната регулации са пренесени от оригинала и са отразени са актовете, с които планът от 1911 г. е утвърден (Указ № 36/22,03,1911 г. – за уличната регулация по сините черти; и Заповед № 460/28,03,1911 г. – за дворищната регулация по червените черти). С плана от 1911 г. (в копие от 1932 г.) процесният имот е заснет като имот с пл. № * и за него е отреден парцел *-* от кв. 202б. Нанесени са тънки линии (за които не може да се определи да са с червен или със син цвят), преминаващи през имота, с които части от него по протежение на северната, западната и югозападната граница, се отреждат за новопроектираните улици „В.“ и „В. – кл.1“. Не се спори, че именно площта между тези линии и имотните граници е спорната. Спорната площ е отредена с улично-регулационния план от 1911 г. за обществени нужди – за новопроектирани улици. С приложени на л. 42-61 по делото на РС Протоколи от заседания на Пловдивско градско общинско управление (общински съвет), проведени в периода 1933-1935 г. са разглеждани заявление и искания на собственици във връзка с изработвания план за улична и дворищна регулация и са определяни оценки на местата, отреждани за улиците на [населено място], съобразно категориите на имотите (процесният имот попада в зона – четвърта категория). Впоследствие, в производство по обжалване на определените оценки, с определение № 2547/17,06,1936 г. по гражданска преписка вх. д. 12253/1936 г. на Пловдивски областен съд, са определените цени за „отчуждаемите се за под улица места“, като за четвърта категория имоти е предвидена оценка по 175 лв. за кв. метър. Липсват доказателства да е заплатено обезщетение за отчуждаването на части от процесния имот. С последващия план от 1954 г. отрежданията на улично-регулационния план от 1911 г. не са възпроизведени. Процесният имот е заснет като имот пл. № *, за който е отреден парцел *-*. В този план регулационните линии съвпадат с кадастралните граници, като към имота са присъединени и части от съседен имот от изток. Според плана от 1954 г. [улица]е прекъсната при имот № *-стар (съседен на процесния), а продължение на [улица](означено в предходния план като [улица]) не се предвижда, т. е. процесният имот не е засегнат от улично-регулационни предвиждания. По плана от 1954 г. спорните площи са отразени като част от процесния имот и вече не се предвижда да попадат под улици. С последващите планове от 1965 г. и от 1971 г. процесният имот е отразен само в кадастралните планове и за него няма регулационни отреждания. В границите му е включена и процесната площ. Следващия план е от 1988 г. В него имотът е заснет с № 1170 в граници, включващи имота от 1911 г. и придаваемото място от съседния имот от изток. За имота е отреден парцел *-*. Имотът отново не е засегнат от уличната регулация – по този план [улица]е задънена при съседния от север имот № *, а уличната регулация към [улица]между осови точки 112-152 е отменена. При тези факти съдът е посочил, че заплащането на обезщетение не е условие за настъпване на отчуждителния ефект. Съгласно действащия към процесния период ЗБНМКБ от 1905 г., местата, отредени за нови улици, са от обществена полза и се оценяват и отчуждават, заедно с находящите се върху тях сгради (чл. 17). Заплащането на определените цени обаче не е предвидено като условие за отчуждаването, а само за заемането на имотите (чл. 28 – част от глава 3, уреждаща прилагането на регулациите). Отчуждителният ефект на уличната регулация при действието на ЗБНМКБ настъпва по силата на самото отреждане, с влизане в сила на улично-регулационния план общината придобива предвидените за обществени нужди места, без значение дали е заплатено дължимото обезщетение, аргумент в тази насока от чл. 35 вр. чл. 13 ЗБНМКБ. Следователно спорната площ е станала общинска собственост по силата на регулационното отреждане с плана от 1911 г. при действието на ЗБНМКБ. Отчуждените за улици площи не са завзети от общината, нито впоследствие от държавата, до приемането на следващия регулационен план от 1954 г., както и след него. В плана от 1954 г. спорните площи не са предвидени за улици, а представляват част от имота на ответниците, т. е. улично-регулационните отреждания, на които ищецът основава правата си, са отпаднали (отменени) с последващия план, без да са приложени – имотът не е заплатен и не е завзет от общината/държавата. Впоследствие с приемането на чл. 74а ЗПИНМ (Нов - Изв., бр. 54 от 1956 г.) с обратна сила е преуредено отчуждителното действие на уличнорегулационния план, тъй като същото е поставено в зависимост от заплащане на дължимото на собственика обезщетение, предвидено в чл. 39 ЗПНМ като условие за преминаване на собствеността към държавата. И тъй като към посочения момент спорната площ не е заета и не се установява на собствениците да е заплатено дължимото обезщетение, следва да се приеме, че отчуждителният ефект на плана от 1911 г. е отпаднал и съответно към настоящия момент общината не се легитимира като собственик на спорната площ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Община Пловдив се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуално правни въпроси: 1) следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото; 2) следва ли съдът да извърши преценка на заключението на вещото лице, съпоставяйки го с всички събрани по делото доказателства и да изложи самостоятелни мотиви защо приема изводите на вещото лице за правилни; 3) задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Първият въпрос е обоснован с доводите, че съдът не е обсъдил представените документи за собственост от 1945, 1946 г. и 1951 г., в които като граници на имота на праводателите на ответиците са посочени новоразкритите улици № 150 ( [улица]) и № 150а ( [улица], кл. І) и доводът, че след като същите фигурират като граници на имот, то това е достатъчно да се приеме, че още към 1945 г. тези улици са съществували на място. При тази обосновка не се констатира противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС. Извод, че уличната регулация по плана от 1911 г. не е била приложена на място (площите не са били завзети и двете новопроектирани улици не са били фактически изградени) е направил още първоинстанционния съд („по настоящото дело не са представени доказателства, че предвижданията па уличната регулация съгласно плана от 1911 г. са били осъществени“). Във въззивната жалба на общината този фактически извод не е бил оспорен, поради което на основание чл. 269, изр. второ ГПК въззивният не може да преразглежда този факт. Вторият и третият въпрос са обосновани с тезата, че през 1985 г. ответниците са придобили дворно място пл. № *, кв. 202б-стар, 306-нов, включено в парцел *, чиято застроена и незастроен площ е 139.80 кв. м., т. е. ищците са придобили площта, която техните праводатели са притежавали след отчуждаването от 1911 г., то остава немотивиран извода на съда как и на какво основание, ако не е налице грешка в кадастралната карта, ответниците притежават имот с площ от 216 кв. м. и в конфигурация, различна от придобитото съгласно представения документ за собственост. С оглед тази обосновка не се констатира противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, посочена от касатора и която дава тълкуване по въпросите. Съдът ясно е посочил защо спорната площ е част от имота на ответниците, проследявайки отчуждителното действие на уличната регулация при уредбата на ЗБНМКБ и при първоначалната редакция на ЗПИНМ, както и изменението на чл. 39 ЗПИНМ и приемането на новата норма на чл. 74а през 1956 г., по силата на което е отпаднало отчуждителното действие на приетите до този момент улични регулации и съответните площи са се върнали към имотите, от които са били отнети и съответно в патримониума на собствениците на тези имоти. Дори и да се приеме, че през 1985 г. на ответниците са прехвърлени само 139 кв. м. (а не се твърди, че изявленията на страните по договора са праводателите да се разпоредят само с част от правата си), то това не би могло да обоснове извод, че спорната площ е собственост именно на ищцовата община, доколкото би следвало да е останала в патримониума на праводателите на ответниците. При този изход на производството по чл. 288 ГПК Община Пловдив следва да възстанови на ответниците направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1500 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат И. К.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение