Определение № 73 от 08.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 332/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг живот и здраве“ със седалище и адрес на управление [населено място], чрез пълномощника на дружеството юрисконсулт А.С., срещу въззивно решение № 403 от 11.08.2022 г. по в.т.д. № 332/2022 г. на Апелативен съд-П.. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт в частта му, с която е потвърдено решение № 260243 от 21.02.2021 г. по т.д. № 13/2020 г. на Окръжен съд-Стара Загора, с което жалбоподателят е осъден да заплати на И. А. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 15.01.2019 г.; сумата 74.50 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея от 15.01.2019 г., както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение жалбоподателят е осъден да заплати на И. А. С. допълнително сумата от 56 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 15.01.2019 г., както и още 29.80 лв. обезщетение за имуществени вреди, заедно с лихва върху тях от 15.01.2019 г. Поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Счита, че исковете са неоснователни и недоказани, евентуално - че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е необосновано завишено, като при това не е отчетен действителният принос на пострадалия за настъпване на вредите, който според жалбоподателя е в размер на 50% и повече, тъй като пострадалият, освен че е пътувал в МПС, управлявано от водач, за когото е знаел, че е употребил алкохол, е пътувал и без поставен обезопасителен колан. Поддържа също, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е отчел всички критерии, относими към понятието „справедливост“, като се е задоволил с изброяването на някои от тях, без да оцени значението на всеки от тях в конкретния случай.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи разпоредбите на чл. 280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК. Поставя следните въпроси, за които твърди да са обусловили изхода на спора и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и икономическите и социалните условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението.

2. Следва ли да се отчете от въззивната инстанция 50% съпричиняване на вредите от страна на пострадалия при определяне на справедливия размер на обезщетението, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първата инстанция, в резултат на което е доказано при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице в качеството му на пътник в лекия автомобил, изразяващо се в нарушаване на правилото на чл. 137а, ал.1 ЗДвП поради пътуване в МПС без поставен предпазен колан, въпреки че МПС е оборудвано с такъв, което нарушение пряко и непосредствено е довело до настъпване на вредоносните последици, а именно до телесните увреждания от ПТП, и са били преимуществена причина за настъпване на същите.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и нарушението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал.2 във вр. с чл. 235, ал.2 и ал.3 ГПК.

Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация И. А. С. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване, тъй като по повдигнатите правни въпроси е налице формирана многобройна съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Установено е по делото и не е било спорно между страните, че ищецът по делото И. А. С. е пострадал при ПТП, станало на 09.12.2018 г. Ищецът е пътувал на задната седалка в лек автомобил, управляван от К. Т. М.. Поради нарушаване на правилата за движение по пътищата водачът изгубил управление върху автомобила, вследствие на което той напуснал пътното платно и се блъснал в крайпътно дърво със задната си лява част. В резултат на ПТП водачът на лекия автомобил и двама от пътниците в него загинали на място, а ищецът и друг от пътниците са претърпели телесни увреждания. Ищецът бил транспортиран от дежурен екип на СПО в болница в [населено място], където бил настанен в „Клиника по неврохирургия“.

Не е било спорно по делото във въззивното производство, че водачът е управлявал лекия автомобил след употреба на алкохол с концентрация в кръвта 2.33 промила и с превишена скорост - между 150 и 180 км/ч при максимално разрешена 90 км/ч, с което е нарушил разпоредбите на чл. 20, ал.2, чл. 21, ал.1 и чл. 5, ал.3, т.1 ЗДвП.

С приетото по делото пред първата инстанция заключение на комплексната съдебно - медицинска експертиза е установено, че в резултат на настъпилото ПТП ищецът е получил съчетана травма- черепно-мозъчна, лицево-челюстна, гръдна и травма на опорно-двигателния апарат. Установени са конкретните телесни увреждания; тяхната медико - биологична характеристика; видът и продължителността на проведеното болнично и домашно лечение; оздравителният период за всяка от травмите; интензитета на причинените от тях болки, страдания и неудобства в ежедневието.

С оглед предметното съдържание на двете въззивни жалби, подадени съответно от ищеца и ответното дружество, спорни във въззивното производство са били въпросите относно справедливият размер на обезщетението за настъпилите неимуществени вреди,както и за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца и конкретния му размер.

Въззивният съд не е споделил изводите на първата инстанция относно определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 70 000 лв., което е преценил като несъобразено в достатъчно степен с вида и характера на действително претърпените от ищеца болки и страдания. Отчитайки, че в резултат на настъпилото ПТП ищецът е получил множество комплексни средни телесни повреди, общият оздравителен период за които е около 1 година; наличието на три оперативни интервенции от различен характер /за възстановяване целостта на меките тъкани и реимплантация на скалп; за открито наместване на фрактура на раменната кост с вътрешна фиксация и за отстраняване на имплантирани метални тела/, че за период от около 3-4 месеца ищецът е бил в неподвижно състояние, както и неговата изключително млада възраст към момента на увреждането / 20 години/, е приел, че сумата 130 000 лв. се явява справедлив паричен еквивалент на понесените болки и страдания.

Въззивният съд е обсъдил релевираното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и е намерил същото за основателно с оглед установеното по делото, че той е пътувал в автомобил, управляван от водач, за когото е знаел, че е употребил алкохол, като това негово поведение е в пряка причинна връзка с настъпилото увреждане.

Съдът е обсъдил подробно и доводите на жалбоподателя, че ищецът е допринесъл сам за собственото си увреждане и поради това, че е пътувал в автомобила без поставен предпазен колан. Приел е, че непоставянето на предпазен колан е нарушение на ЗДвП, но в случая то не е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. При формиране на този извод съдът се е позовал на заключенията на приетите по делото съдебно-автотехническа експертиза и допълнителната такава относно механизма на настъпилото ПТП, и на комплексната съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещи лица ортопед-травматолог и неврохирург, на които е била поставена задача да дадат отговор и на въпроса дали ако ищецът е бил с поставен предпазен колан, нараняванията на главата, тялото и крайниците биха били по-леки и по малобройни.

Вещото лице, изготвило съдебно- автотехническа експертиза, е дало заключение, че тъй като ищецът е бил на задната седалка зад пътника до водача, а ударът в дървото е със заден ляв край на автомобила, и с оглед настъпилите деформации вследствие този удар, действието на предпазния колан по отношение на директрисата на ударния импулс е минимално, тъй като тялото на пострадалия се устремява назад и наляво. При този механизъм на ПТП ползването на предпазен колан от ищеца би способствало за оставане на тялото вътре в купето при последващото удара произволно и хаотично движение на автомобила до неговото окончателно спиране. Коланът би ограничил движението на тялото напред и частично встрани при последващата ротация на автомобила, като би го закрепило към седалката и облегалката на автомобила. Вещото лице е посочило, че при непоставен предпазен колан траекторията на тялото би била първоначално леко напред до удара в дървото. При удара се устремява назад и наляво, след което при последвалото хаотично движение на автомобила вследствие на действащите инерционни сили се придвижва още наляво и последно - надясно при спиране на автомобила. При такива движения с честа смяна на посоката определени участъци от тялото неминуемо са подложени и на усукване. Посочил е, че възможните увреждания на ищеца биха могли да се получат от удар в облегалката на предната седалка пред него, след което – в страничната вертикална колонка на купето или в дясната задна врата, тъй като в този момент центробежните сили изтласкват тялото на пострадалия както вдясно, така и наляво с възможно контактуване с пътника от лявата му страна. В обобщение е направил извод, че част от нараняванията на тялото и на крайниците биха били по-леки и по-малобройни, ако ищецът е бил с предпазен колан. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че триточковите предпазни колани, с каквито са оборудвани леките автомобили, дават известна свобода на движение на тялото, както и че същите са ефективни на 80% при челен удар, а при страничен удар тяхната ефективност е 30 %, поради което не може да се ангажира с категорично становище дали ако ищецът е бил с предпазен колан уврежданията биха били по - леки и колко по-леки. Такова становище не е изразено и от вещите лица от комплексната съдебно - медицинска експертиза. Липсата на категоричен отговор от вещите лица, че с оглед механизма на конкретното ПТП при поставен предпазен колан вредоносният резултат би бил предотвратен, е мотивирало въззивният съд да приеме, че възражението за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан се явява неоснователно, тъй като то не може да почива на хипотетични предположения. По тези съображения въззивният съд е намалил приетия от първоинстанционния съд размер на съпричиняване от 50% на 30 % и съответно с него е редуцирал обезщетението за неимуществени вреди до размер на 91 000 лв. Тъй като искът е бил уважен от първата инстанция в размер на 35 000 лв., е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца още 56 000 лв., ведно със законната лихва от 15.01.2019 г.

От поставените в изложението въпроси, по които се иска допускане на въззивното решение, с характер на правни са първият и третият въпрос. Тези въпроси са и обуславящи изхода на делото, но не осъществяват хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК, тъй като по тях е налице формирана от многобройни решения на ВКС трайна съдебна практика. По въпроса за релевантността на застрахователните лимити като критерий за определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД в практиката на ВКС се приема, че те нямат самостоятелно значение, не са пряк израз на справедливия размер на обезщетението, а следва да се вземат предвид при отчитане на конкретните икономически условия към момента на увреждането, с които размерът на обезщетението следва да бъде съобразен. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК не са изложени доводи тази практика да е неправилна поради неточно тълкуване на закона или да се нуждае от осъвременяване с оглед обществено-икономическите и социалните условия в страната.

Не осъществява хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и въпросът длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия. Този въпрос е намерил еднозначен отговор в практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, според която въззивният съд като съд по същество на спора е длъжен в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като обсъди наведените от страните доводи и възражения и формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства. Наличието на трайно установена и безпротиворечива съдебна практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав, и която не се нуждае от осъвременяване или от промяна поради изменения в законодателството или на обществените условия, не дава основание да се приеме, че поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В случая въззивното решение съдържа подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, относими към основателността на заявеното от жалбоподателя възражение по чл. 51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец. Въззивният съд е изследвал наличието на причинна връзка между поведението на ищеца и получените от него травми при процесното ПТП в контекста на релевираните от жалбоподателя и установени по делото обстоятелства, че същият е пътувал без поставен предпазен колан и в автомобил, управляван от лице, за което ищецът е знаел, че е употребило алкохол. Подробно са анализирани заключенията на приетите по делото съдебно-автотехническа и комплексна медицинска експертиза и е направен извод, че с оглед конкретно установения по делото механизъм на ПТП не може да се приеме, че предпазният колан бил предотвратил получените травматични увреждания или би ограничил техния вид и интензитет. Развитите от жалбоподателя доводи за евентуално допуснати от съда процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт касаят правилността на този извод, която обаче не е предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК.

Вторият въпрос - следва ли да се отчете от въззивната инстанция 50% съпричиняване на вредите от страна на пострадалия при определяне на справедливия размер на обезщетението, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първата инстанция, в резултат на което е доказано при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице в качеството му на пътник в лекия автомобил, изразяващо се в нарушаване на правилото на чл. 137а, ал.1 ЗДвП поради пътуване в МПС без поставен предпазен колан, не е правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Той изразява несъгласието на жалбоподателя с определения от въззивната инстанция процент на съпричиняване и е ориентиран към проверка на правилността на въззивното решение по същество, каквато не може да се извършва в тази фаза на касационното производство. Следва да се посочи също, че по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана непротиворечива практика на ВКС, съобразена с разясненията, дадени в ППВС № 17 /1963 г., с която се приема, че съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, подлежаща на пълно и главно доказване от страната, позоваваща се на цитираната разпоредба. Принос е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на този резултат или за увеличаване обема на вредоносните последици. Необходимо е приносът да е конкретен и доказан, а не предполагаем, което означава да не е предполагаемо конкретното поведение на пострадалия, както и причинната връзка между същото и вредоносния резултат. Когато последният би настъпил и без противоправното действие или бездействие от страна на пострадалия, приносът е изключен. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно, поради което не е налице и соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидна неправилност би била налице, ако въззивното решение страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. В случая такъв порок на обжалваното решение не се установява.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът