Определение № 4852 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2401/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. Ш., подадена чрез процесуален представител адв. Ц. С. срещу решение № 68/16.01.2026г. постановено по в.гр.д. № 3079/2025г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 2396/16.05.2025г., допълнено с решение № 2396/16.05.2025г., постановено по гр.д. № 5053/2024г. по описа на Районен съд – Пловдив в частта, с която на основание чл. 59, ал. 2 от СК по иск, предявен от К. Д. Ш. с ЕГН [ЕГН] против П. Н. Ш. с ЕГН [ЕГН], при развод съдът служебно е постановил режим на лични отношения между бащата К. Д. Ш. и детето Т. К. Ш. с ЕГН [ЕГН], родено на 19.04.2018г. и вместо него е постановен друг, при който бащата да взема детето и да го връща на майката всяка първа /в която има седем дни от съответния месец/ и трета седмица от месеца от 17:00 ч. или от приключване на учебните занятия в петък до 19:00 ч. в неделя, с преспиване на детето при бащата, като в посочените дни не се включва рождения ден на майката - 01.10 за времето от 12:00 ч. до 20:00 ч., както и през лятото, в конкретно описани дни на лични, семейни и национални празници. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – неправилен анализ на доказателствата, вследствие на което са формирани погрешни крайни фактически и правни изводи, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване, обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови режим на лични отношения на бащата с детето всяка втора седмица от месеца от 17:00 ч. в петък до 17:00 ч. в неделя на третата седмица от месеца с преспиване, като за първа седмица се счита, тази, която има пълни седем дни от съответния месец. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация П. Н. Ш., чрез процесуален представител адв. В. П. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон и при охраняване на най-добрия интерес на детето. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак сключен на 03.08.2017г. е прекратен с влязлото в сила в тази част първоинстанционно решение. Страните са родители на детето Т. Ш., родено по време на брака им на 19.04.2018г. и понастоящем е на 8 години. Констатирал е, че първоинстанционното решение е влязло в законна сила в частите, с които упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете са предоставени на майката П. Ш. и е определено местоживеенето му при нея, като предметът на въззивното производство се изчерпва със спорния между страните въпрос относно режима на лични отношения между бащата К. Ш. и детето Т. Ш.. От социален доклад, изготвен от ДСП – Пловдив от 19.11.2024г. по гр.д. № 5053/2024г. на РС – Пловдив въззивният съд приел за установено, че и двамата родители полагат грижи за детето и задоволяват потребностите му. За детето е осигурено всичко необходимо като дрехи, играчки, учебни материали и детски забавления. Детето е с нормално физическо развитие за възрастта си, усмихната и спокойна е при срещата със социалния работник. Бащата е военнослужещ във ВФ 28000, [населено място], а майката – главен счетоводител в „Д. 63“ ЕООД – [населено място], както и работи в „Баланс“ ООД като счетоводител и е съсобственик. И двамата родители имат изградена емоционална връзка с дъщеря си, като и двамата полагат грижи за нея. Между бащата и детето се наблюдава емоционална свързаност и доверие. Всеки от родителите е изслушан от съда по реда на чл. 59, ал. 6 от СК, както са събрани и гласни доказателства. При установените по делото факти, от правна страна въззивният съд обосновал извод, че между бащата и детето е установена емоционална свързаност и доверие. Съобразил, че твърде разширеният режим на лични отношения на бащата с детето, определен от първоинстанционния съд не е в най-добрия интерес на детето. Отчел в тази насока, че детето е записано на училище в първи клас в [населено място], а от анализа на събраните по делото гласни доказателства приел, че не се установява агресивно поведение на бащата спрямо детето или вредно негово въздействие върху развитието и възпитанието на момичето. Взел е предвид признанието на майката във въззивната й жалба, че детето „не е лишено от вниманието и любовта на никой от родителите си“. Изтъкнал, че интересът на детето и правилното приложение на закона изисква съдът да определи нов режим на лични отношения, при който детето да живее при майка си през делничните дни, за да може спокойно да посещава училище по определеното си вече местоживеене. Този извод обосновал с оглед възрастта на детето – 7 години, както и обстоятелството, че същото в момента е в първи клас в училище и тепърва изгражда своите навици в учебния процес. Посочил, че не е в интерес на детето да живее и нощува 9 дни от месеца при единия родител в едно жилище, а останалите повече от 20 дни при другия родител в друго жилище. Съобразил, че детето следва да има изградена среда и трайно установена обстановка, в която да живее нормално и хармонично, а не през определени периоди от време /в т.ч. делничните дни/ да сменя мястото където живее, тоест жилищата на двамата родители. По тези съображения е постановил и крайния си акт, в който определил описания режим на лични отношения между детето и баща му. Касаторът К. Д. Ш. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за развитието на правото, както следва: 1/ Длъжен ли е въззивният съд, при преценката на „най-добрия интерес на детето“ по смисъла на чл. 59, ал. 2 - 4 от СК, да даде приоритет на съображения за училищна стабилност и логистични удобства пред поддържането на установен, функциониращ и разширен режим на лични отношения, осигуряващ пълноценно общуване с двамата родители, при липса на доказателства за негативно отражение на този режим върху детето или за наличие на риск за неговото развитие?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд, в производството по спорна съдебна администрация, да извърши пълен и всестранен анализ на всички събрани доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК и да изпълни служебното си задължение по чл. 59, ал. 6 от СК за изясняване на всички факти от значение за най-добрия интерес на детето или може да основе изводите си само на част от тях, игнорирайки доказателства за родителски капацитет, емоционална връзка и успешна адаптация на детето към дома на всеки от родителите?; 3/ Задължен ли е въззивният съд преди постановяване на решението си да изпълни служебното си задължение за събиране на относими доказателства?; 4/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да отговори на всички възражения в жалбата?; 5/ Следва ли въззивният съд да извърши повторна преценка на релевантните по делото обстоятелства, в това число и чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?; 6/ Кога възниква задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на своето решение доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, които са от значение за изхода на спора? и 7/ Представлява ли въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, балансът между необходимостта от осигуряване на стабилност на детето с оглед постъпването му в първи клас и правото му на пълноценно общуване и поддържане на емоционална връзка с родителя, който не упражнява родителските права, когато по делото са налице безспорни данни за изградена силна връзка и липса на какъвто и да е риск за детето? Сочи, че първите два въпроси са разрешени по делото в отклонение с приетото в ППВС № 1/12.11.1974г.; решение № 325/16.06.2025г. по гр.д. № 3880/2024г. на ВКС, III ГО; решение № 117/27.02.2025г. по гр.д. № 1408/2024г., IV ГО и решение № 570/03.10.2024г. по гр.д. № 2236/2023г., III ГО; третият въпрос с т. 1 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; четвъртият въпрос с ППВС № 1/12.11.1974г.; решение № 57/18.03.2022г. по гр.д. № 2911/2021г., IV ГО; т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – например решение № 113/24.02.2022г. по гр.д. № 2906/2021г., I ГО; решение № 12/11.02.2022г. по гр.д. № 2032/2021г., IV ГО; решение № 14/26.04.2022г. по т.д. № 1349/2021г., II ТО и други в същия смисъл. По пети въпрос поддържа противоречие с т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а по шестия въпрос – с решение № 227/22.03.2019г. по гр.д. № 896/2018г., III ГО и решение № 22/29.06.2017г. по гр.д. № 2113/2016г., I ГО. Седмият въпрос сочи, че е значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа също, че решението е очевидно неправилно. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Повдигнатите от жалбоподателя въпроси /първите шест/ обобщено се свеждат до критериите, които съдът е длъжен да съобрази при преценката си какъв режим на лични отношения между детето и родителя да определи, в изпълнение на служебното си задължение да охрани най-добрия интерес на детето и за задължението на въззивния съд при формиране на тази преценка да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви по отношение на тях, включително и като съобрази данните за досегашния режим, който е бил оптимален и детето се е чувствало добре. Въпросите са поставени все в контекста на оплакването на касатора, че въззивният съд без да е събрал служебно доказателства в опровержение на изводите на първата инстанция е приел, че определеният от първата инстанция режим е твърде разширен, като по този начин е постановил необоснован по-тесен режим на лични отношения на бащата с момичето. Въпросите в обобщен вид са включени в предмета на делото и решението по тях е обусловило решаващата воля на въззивния съд, поради което покриват общото изискване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По тях не е налице обаче допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 3 от ГПК. За да определи параметрите на лични отношения между бащата и детето, въззивният съд е мотивирал решението си въз основа на съвкупна оценка на доводите и възраженията на страните; преценка на всички събрани по делото доказателства /изявленията на родителите в хода на изслушването им по чл. 59, ал. 6 от СК; писмени и гласни доказателства; доклади от проведени социални проучвания, доклади от предоставени социални услуги/. Тази преценка изградил в съответствие с разясненията, възприети в практиката на ВС и ВКС. Задължителната съдебна практика, намерила отражение в Постановление № 1/1974г. на ВС и константната такава на ВКС, в редица решения по чл. 290 от ГПК, не съдържа в себе си разрешение, от което да се направи извод, че въззивният съд се е отклонил от нея при формиране на решаващата си правна воля, обусловила и резултата от произнасянето в обжалваното решение. Установената съдебна практика е трайна, непротиворечива и следвана от съдилищата без необходимост от промяна или осъвременяване. В чл. 59, ал. 3 от СК изрично е посочено, че определянето на режим на лични отношения между родителите и децата включва определянето на период или на дни, в които родителят може да вижда и взема детето, вкл. през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на децата, както и по друго време. Преценката на съдилищата за това какъв режим на лични отношения да се определи с оглед нуждата да бъде съобразен в най-пълна степен интереса на детето, е конкретна във всеки отделен случай и е свързана с формиране на вътрешното убеждение на съда, решаващ спора по същество. Конкретните измерения и параметри на мерките по всяко дело са обусловени от особеностите на случая. Съдебната практика не дава и не може да даде приложима за всички случаи определена отнапред формула и точен отговор на въпроса дали да се определи тесен или широк режим на лични отношения, дали той да включва преспиване на детето при родителя или режимът да се осъществява в присъствие на другия родител или на трето лице. Желанието на родителите и това на детето относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като висшият критерий за решението на съда е винаги най-добрият интерес на детето. Под "интереси на детето" се разбират всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане и възпитание – създаване на трудови навици и дисциплина, подготовка за общественополезен труд и изобщо изграждането на всяко дете като съзнателен гражданин; това то да се отглежда и възпитава по начин и в среда, осигуряващи му възможно най-пълен физически, емоционален, нравствен и социален интегритет, способстващ за опазване и съхранение на личните му имуществени и неимуществени права и интереси и нормалното му участие в гражданския оборот. Основан на този висш интерес, режимът на лични отношения трябва да се осъществява така, че да обезпечи възможност детето да расте и се развива под грижата и с подкрепата и на двамата си родители, тъй като родителството концептуално принадлежи и е отговорност и на двамата родители. От друга страна право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители и да изгради мирогледа си въз основа на ценностната система предадена му от всеки родител; доброто възпитание на всяко дете и изграждането му като зряла личност не е възможно да бъде постигнато без осъществяването на пълноценни отношения с всеки родител. По тази причина по общо правило мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено прякото упражняване на родителските права. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от другия родител, на роднините и приятелския кръг на майката и бащата. Ограничаването на определените мерки за лични контакти независимо от честотата, времето и мястото на упражняване не е обусловено единствено от противоправно поведение на родителя, а се подчинява на критерия за най-добрия интерес на детето. Предназначението на тези мерки е осигуряване на възможност на детето да общува максимално пълноценно и с двамата родители, така че да съдействат за правилното му възпитание и развитие и тъкмо това е в негов интерес, а не в негова вреда. В този смисъл освен цитираната от касатора практика, са и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС по гр.д. № 911/2012г., IV ГО; по гр.д. № 4140/2019, III ГО; по гр.д. № 1707/2009г., IV ГО; по гр.д. № 6894/2014г., IV ГО и др. Именно в съответствие с възприетите в съдебната практика критерии и при служебно проследяване на най-добрия интерес на детето, при отчитане на възрастта и пола му /момиче, понастоящем на 7 години/; качествата на родителя, привързаността на детето, средата в която то ще живее, въззивният съд като е анализирал събраните по делото доказателства по отделно и в съвкупност, взел е предвид доводите и възраженията на страните, мотивирал определения режим на лични отношения с бащата – фиксиран, периодичен, предвиждащ преспиване на детето при родителя. Въз основа на приети данни от проведени социални проучвания и ползвани социални услуги, данните за изградена и съществуваща силна емоционална връзка между детето и бащата, както и че детето не е лишено от вниманието и любовта и на двамата си родителите, съдът е достигнал до извод, че режимът следва да е фиксиран и да осигури периодичност на осъществяването му. Изрично въззивният съд е изтъкнал, че детето Т. е ученичка в първи клас и не е в негов интерес режим на лични отношения, при който живее в дома на баща си 10 дни от всеки месец. Съдът е съобразил, че такъв режим би рефлектирал негативно върху ежедневния ритъм на детето, придвижването му до училище и би създало неудобства в житейски и учебен план. Отчел в същото време, че е жизнено важно за физическото и психическото развитие на детето общуването с двамата родители да се поощрява; че за да бъдат полезни за детето си, родителите следва да изгладят и постигнат здравословен диалог по между си, както е важно създаването и утвърждаването на ежедневните навици и дисциплина на детето в установена и стабилна семейна среда. При конкретните отношения и етапа на развитието на детето, съдът мотивирано е приел, че на бащата следва да се определи пълноценен и оптимален режим на лични отношения, осигуряващ достатъчно споделено време, съпътствано с преспиване при родителя в неучебни дни, обезпечаващ изграждане в пълнота на връзка на доверие между баща и дъщеря, както и съхраняване на установената семейна среда, в която детето преимуществено живее. Съблюдаването на установената съдебна практика, приложена в светлината на конкретно установените по делото факти и обстоятелства, при всестранно изследване на най-добрия интерес на детето от въззивния съд, изключва твърдяното противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и основанието за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съдът отчита, че предметът на спора изисква от касационната инстанция служебно да следи за интересите на детето Т., за допустимостта и валидността на съдебното решение, за точното приложение на императиви правни норми, а също и изцяло за правилност на същото с оглед благополучието на детето. Въз основа на данните по делото настоящият състав не намира наличие на условия за допускане на касационното обжалване на други основания. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На ответника по касация следва да се присъдят разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение