Определение № 597 от 14.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1290/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Г. Я. чрез пълномощника му адв. Е. В. против решение № 519/20.01.2020 г. по в.гр.д. № 12943/2018 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 438730/27.06.2018 г. на Софийски районен съд, постановено по гр.д. № 3544/2018 г., е отхвърлен предявения от касатора срещу „Муузон“ ЕООД иск с правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от статия от 18.12.2017 г. със заглавие „Б. спри вендетата срещу К.“, публикувана в бр. 51 на вестник „Минаха години“, на стр.11, в която са употребени изразите: „обикаляше студията и плещеше“, „обърна палачинката“, „най-успешното в прехода момче за политически поръчки“, „ходеше по студията, носеше едни папки, размахваше документи и в смесица от слухове, истини и полуистини градеше манипулативните си тези“ и „изпята песен“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.12.2017 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа нищожност и недопустимост на въззивното решение поради факта, че с него е потвърдено нищожно, съответно недопустимо решение на първоинстанционния съд. Поддържа се и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакванията на въззивника срещу решението на първата инстация; направил е превратен прочит на практиката на Евпорейския съд по правата на човека, отричаща възможността в оценъчни съждения да се съдържат обидни думи без това да нарушава правата на адресата; произнесъл се е по въпроси, които страните не са въвели в процеса под формата на иск и или възражение; в нарушение на процесуалния закон е обявил за ноторно известни отделни факти по реда на чл.155 ГПК; извел е правни изводи в полза на ответник, който не е депозирал отговор на исковата молба и не е бил представляван в процеса. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните материалноправен и процесуалноправни въпроси: 1/ Допустимо ли е публично направено оценъчно съждение да съдържа обидни думи за адресата си без това да нарушава правата на личността му; 2/ Допустимо ли е съдът да прави в мотивите си политически коментари на дейността на страните и да демонстрира лични политически пристрастия или лична неприязън на политическа основа, особено когато това не е въведено в предмета на делото от някоя от страните, респ. обуславя ли това неправилност, недопустимост, нищожност на постановения съдебен акт; 3/ Представлява ли несъгласието на председател или член на решаващия състав с моралните, политически и идеологическите разбирания или действия на страна по делото, когато те не са наведени в предмета на доказване, основание за самоотвод на съответния магистрат и възможно ли е делото да продължи при такива обстоятелства и да завърши със законосъобразен акт; 4/ Допустимо ли е съдът да се произнася „служебно“ по въпроси, които страните не са въвели в процеса под формата на иск или възражение и по които не са ангажирали никакви доказателства и доказателствени средства; 5/ Допустимо ли е от процесуалния закон по делото да се въвеждат „ноторни“ факти за първи път с крайния съдебен акт на съответната инстанция, без страните да са уведомени по реда на чл.155 ГПК; 6/ Допустимо ли е съдът „служебно“ да прави възражения срещу исковата молба, вкл. на база неналични доказателства по делото; и 7/ Допустимо ли е съдът да извежда правни изводи в полза на ответник, който не е депозирал отговор на исковата молба и не е изпратил представител в открито съдебно заседание, а и ищецът не е представил доказателства, които могат да се тълкуват в тази насока; Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 404/13.07.2010 г. по гр.д. № 907/2009 г. на III г.о.; решение № 264/21.10.2013 г. по гр.д. № 2161/2013 г. на III г.о. относно пределите на свободата на словото и изразяването; решение № 85/23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г. на IV г.о.; решение № 86/29.01.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на II г.о. и решение № 62/06.03.2012 г. по гр.д. № 1376/2011 г. на IV г.о. досежно оценъчното съждение и отговорността за съдържащата се в него обида, т.е иска се допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на поставените процесуалноправни въпроси, за които също се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е посочена съдебна практика на ВКС, в противоречие на която тези въпроси са произнесени от въззивния съд. Поддържат се и основанията на чл.280, ал.2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност на решението. Ответникът „Муузон“ ЕООД не е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал.1 ГПК. С въззивното решение, предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК, е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявения от касатора иск с правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от статия от 18.12.2017 г. със заглавие „Б. спри вендетата срещу К.“, публикувана в бр. 51 на вестник „Минаха години“, на стр.11, в която са употребени изразите: „обикаляше студията и плещеше“, „обърна палачинката“, „най-успешното в прехода момче за политически поръчки“, „ходеше по студията, носеше едни папки, размахваше документи и в смесица от слухове, истини и полуистини градеше манипулативните си тези“ и „изпята песен“. С оглед наведените от въззивника доводи за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, е приел, че същото е постановено от надлежен съдебен състав на съда, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, както и че не са налице нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване на правото на иск, поради което решението е валидно и допустимо. Приел е също така, че релевантните за спора факти са установени правилно от първоинстанционния съд, а спорът се свежда до въпроса дали поведението на ответника е противоправно. За да достигне до извод, че в случая не е налице противоправно поведение, въззивният съд е приел, че пределите, до които се простира свободата на изразяване на мнение и за разпространяване на информация, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите, като това е очертаната правна рамка, в която упражняването на посочените права е правомерно, т.е. не е обидно или клеветническо. Позовал се е на константната практика на ВКС, според която не е противоправно поведението при изказани мнения с негативно оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл.39, ал.2 КРБ, но във всеки друг случай издателите на печатни произведения могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения, които не могат да се проверяват за тяхната вярност, тъй като представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Решаващият извод на Софийски градски съд за неоснователност на предявения от ищеца иск е, че в конкретния случай процесните изрази в статията, изразяват отношението на автора й по отношение на описаните в хронологичен ред промени в политическия живот на страната в последните години, свързани с управляващата политическа партия, без да е изнесено твърдение за конкретен позорящ факт от обективната действителност, свързан с ищеца, който е също политик. В тази връзка се е позовал и на утвърдената практика на Европейския съд по правата на човека, според която публичните личности, какъвто безспорно е ищецът, следва да търпят в по-широки граници допустима критика, дори преувеличение и провокации. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че процесната статия не съдържа унизителни за честта и достойнството думи и изрази или позорящи за ищеца обстоятелства, а само оценъчни съждения, като използваните разговорни изрази не съставляват обида или клевета, респективно не е налице противоправно поведение. Във връзка с доводите на касатора, че обжалваното решение е нищожно и недопустимо, следва да се посочи, че съгласно тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в стадия на селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд следи служебно за спазването на съществени процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на обжалваното решение и ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В конкретния случай част от поставените процесуалноправни въпроси / от № 2 до № 4 /са свързани именно с доводите за нищожност и недопустимост на въззивното решение. Изложените твърдения, че въззивният съд е потвърдил решение на първата инстанция, мотивите на което излизат извън предмета на делото и представляват политически коментари на дейността на ищеца и демонстрират лична неприязън на политическа основа от страна на съдията към ищеца, принципно не биха могли да се свържат с основанията нищожност и недопустимост на съдебното решение. При съобразяване на разясненията, дадени в ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че въззивното решение е валидно - постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите па правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава и е разбираемо. Твърденията на касатора, че първоинстанционният съдия е следвало да си направи отвод по делото поради съмнения за неговата безпристрастност, не обусловят нищожност на постановеното от него решение и съответно не водят до такъв порок и на въззивното решение. Обжалваното решение е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на всички положителни предпоставки, съответно липса на отрицателни такива за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, по допустима въззивна жалба и в пределите, очертани с нея. Касационният съд приема, че поставените от касатора материалноправен и процесуалноправни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Макар повдигнатия материалноправен въпрос да обуславя изхода на делото, т.е. да отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване, той няма претендираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика, обективирана освен в посочените от касатора решения на ВКС и в много други, постановени по реда на чл.290 ГПК - решение № 484809.06.2010 г. по гр.д. № 1438/2009 г., III г.о., решение № 261/02.11.2016 г. по гр.д. № 1243/2016 г., IV г.о., решение № 204/12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014 г., IV г.о. Според посочената съдебна практика не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл.39, ал.1 КРБ, но във всеки друг случай издателите на печатни произведения могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения и политическия живот, не пораждат отговорност, ако не засягат честта и достойнството на личността, т.е. ако не осъществяват състав на престъплението обида. В посочените актове на ВКС е направено разграничение между обидата и оценъчните съждения. Посочено е, че последните не могат да се проверяват за тяхната вярност, тъй като представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Оценките и мненията, колкото и негативно да са натоварени, могат да ангажират отговорността на журналиста, респ. на издателя на печатно произведение само ако представляват обида. В конкретния случай използваните изразни средства в статията, в която се прави анализ на политическия живот в България в периода 2011 г. - 2017 г., участник в който е и ищеца, безспорно отразяват негативното мнение на журналиста за дейността на ищеца в политическия живот, но не са обидни, доколкото обективно не са с вулгарно, цинично или унизително съдържание, до който извод е достигнал и въззивния съд при съобразяване на трайната съдебна практика на ВКС. По отношение на останалите процесуалноправни въпроси, настоящият състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е съд по съществото на правния спор и тъй като предмет на касационната проверка е въззивното, а не решението на първата инстанция, поставените въпроси, обосновани с твърдения за пороци в решението на първоинстанционния съд, не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване. В конкретния случай въззивният съд е изложил собствени мотиви по делото, за които касаторът не твърди да са в резултат на политически пристрастия или лична неприязън към ищеца. Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание касаторът е обосновал с твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с разпоредбите на чл.155 ГПК, на чл.22, ал.1, т.6 ГПК и чл. 6, ал.2 ГПК. Изложените от касатора съображения в случая са за пороци на въззивното решение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. При това положение не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,