Определение № 2366 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3747/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Г. М. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от ПАС решение № 94/25.05.2023 г. по гр.д. № 168/2023 г., с което е обезсилено решение № 14 от 26.01.2023 г. по гр.д. № 76/2022 г. на ОС – Смолян. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по въпросите: 1/. „ Ограничен ли е съдът в правната си квалификация на иска/исковете да се позовава на правни норми в ЕКПЗЧОС, Директива 2004/80/ЕО на Съвета относно обезщетението на жертвите на престъпления във вр. с чл. 1, чл. 2, чл. 3, ал. 1, ал. 3, чл. 12, ал. 1, ал. 2, т. 3 ЗПФКПП и чл. 11, т. т. 4 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.12 за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата и защитата на жертвите на престъпление за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени от необосновано дълго протичане на разследване по досъдебно производство и неефективното му провеждане и ако не е ограничен, следва ли в решението или в друг акт да се аргументира и обосновава защо се позовава на тях?“; 2. „Задължен ли е второинстанционният съд в издаденото от него въззивно решение, с което обезсилва първоинстанционното решение, когато не споделя правната квалификация, дадена и възприета от първоинстанционния съд, да се обоснове защо не я приема и дали липсата на коментар и обсъждане от страна на второинстанционния съд на правните основания, посочени от първоинстанционния съд, следва да се приеме като ограничаваща правото на защита на ищеца?“; 3/. „Какъв е редът за търсене на обезщетение от лицата, пострадали от престъпление, за вреди от действия/бездействия на прокуратурата, които излизат извън обхвата на ЗОДОВ?“; 4/. „Задължен ли е въззивният съд когато обезсилва /отменя/ отменя и връща първоинстанционното решение, касаещо гражданин на Европейския съюз, да анализира и коментира цитираната в първоинстанционното решение практика на Европейския съд по правата на човека, дали я споделя, или не и какви съображения има по нея?“. Сочи и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Пловдивският апелативен съд е приел, че с разпореждане от 10.03.2022 г. първоинстанционният съд е оставил исковата без движение с указания до ищеца да представи доказателства за изчерпана административна процедура за обезщетение за вреди по глава трета „а“ от ЗСВ, в отговор на което е постъпила молба, с която, позовавайки се на разпоредбата на § 9 от ПЗР ЗИД ЗОДОВ /ДВ 98 / 2012 г./, ищецът е посочил, че не попада в нито една от категориите лица по см. на чл. 2 и чл.2 б от ЗОДОВ, които имат право да търсят обезщетение по този закон и затова основава претенцията си на разпоредбата на чл.49 във вр.чл.45 от ЗЗД, която не е поставена под условие да бъде изчерпана процедурата по глава трета“а“ от ЗСВ. Решаващият съд е посочил е, че с изменението на ЗОДОВ / ДВ, бр.98 /2012 г./ е създадена нова разпоредба – чл.2б, съгласно която държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията което обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 2б, ал. 1, може да се търси само по реда на ЗОДОВ, а не по общия ред. В новата ал. 2 на чл.8 от закона било предвидено, че гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 по приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. Счел е, че § 9 от ПЗР ЗИД на ЗОДОВ- ДВ, бр. 98/2012г., на който се позовава ищеца, предвижда, че право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт в 6-месечен срок от влизането в сила на този закон имат и лицата, чиито национални досъдебни или съдебни производства са приключили към датата на влизане в сила на този закон и не са изтекли повече от 6 месеца от постановяването на окончателния акт. Посочил е, че материалноправната норма на чл.2б от ЗОДОВ има действие за напред, като след влизането в сила обезщетение за вреди от забавени съдопроизводствени действия могат да се търсят само по реда на ЗОДОВ, като по приключили производства искът е допустим само когато е изчерпан административния ред за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ. Правото да подадат заявения за обезщетение по посочения административен ред имали и лицата, чиито национални досъдени или съдебни производства са приключили към дата на влизане в сила на закона и не са изтекли повече от 6 месеца от постановяване на окончателния акт, а в останалите случай- когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на закона, лицата не могат да подадат заявление за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, нито да предявят иск по чл.2б от ЗОДОВ като реда за защита на техните права и за ангажиране отговорността на държавата за вреди от действия на правозащитните органи, които в нарушение на чл.6 §1 от Конвенцията не са извършени в разумен срок, е чл.49 във вр.45 от ЗЗД. Счел е, че настоящият случай, противно на твърденията на ищеца, не е такъв и не попада в приложното поле на обсъдената по-горе разпоредба на §9 от ПЗД ЗИД ЗОДОВ /ДВ бр.98/2012г./, нито цитираната от ищеца практика е неотносима към казуса. Досъдебното наказателно производство от бездействието на разследващите органи, по което ищецът твърди да е претърпял вреди, било образувано през 2014 г. и е прекратено с постановление от 04.03.2021 г., потвърдено с окончателно определение от 14.05.2021 г., т.е. същото било образувано, развило се и е прекратено при действието на ЗОДОВ, в редакцията му след изменението с ДВ бр.98/2012 г. При това положение и доколкото ищецът имал качеството на пострадал, именно този закон бил приложимия такъв за обезщетение за вреди от нарушение на правото гражданите на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Посочил е и че правната квалификация на исковата претенция се извлича от заявените твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и съобразения с нея петитум на иска. В конкретния случай твърденията на ищеца били, че е пострадал от престъпление, за което е сезирал Окръжен следствен отдел – Смолян; че необоснованото забавяне на разследването поради бездействието на разследващите органи от една страна и поради неадекватното водено разследване – от друга, е довело до допускане изтичане на давността и прекратяване на производството, като прокуратурата не е изпълнила задължението си по чл.22 ал.2 от НПК, а именно: да осигури провеждането на досъдебното производство в предвидените в кодекса срокове и разследването по жалбата му не е приключило в разумен срок, като е накърнено гарантираното му от чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС право. Посочил е че при така изложените твърдения е заявил осъдителна искова претенция за присъждане на обезщетение за претърпени в резултат на горното имуществени и неимуществени вреди. Ето защо въззивният съд е счел, че тези обективно съединени искове, намиращи своето правно основание в материално правната норма на чл.2б от ЗОДОВ, подлежат на разглеждане само по реда на този закон, а не по общия ред. Абсолютна процесуална предпоставка за тяхната допустимост при приключило досъдебно производство е проведена административна процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, каквато процедура безспорно в случая не била проведена. Поради неизчерпване на административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗОДОВ разглежданите искове се явявали недопустими, поради което и обжалваното решение, с което съдът се е произнесъл по тях по същество, също се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по делото- прекратено. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК- от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото. Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, и има значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Първият поставен въпрос няма претендираното от жалбоподателя значение и не обуславя селектирането на жалбата. Константна е практиката на ВКС, според която съдът сам определя правната квалификация на иска, въз основа на наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявения петитум. От значение е не как страната определя правната квалификация на иска, а какви са фактическите твърдения, на които основава субективното си право, чиято защита търси. Съдът е длъжен, съобразно изложените от ищеца обстоятелства, на които основава иска си, и отправеното искане, да определи правната квалификация на спорното право. Въззивното решение не се отклонява от тези правни разрешения, поради което не се установява поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като в случая въззивният съд не се е и позовал на норми в ЕКПЗЧОС, Директива 2004/80/ЕО на Съвета относно обезщетението на жертвите на престъпления във вр. с чл. 1, чл. 2, чл. 3, ал. 1, ал. 3, чл. 12, ал. 1, ал. 2, т. 3 ЗПФКПП и чл. 11, т. т. 4 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.12 за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата и защитата на жертвите на престъпление за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Неоснователно е искането на касотора за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос. Трайно в практиката на ВКС се приема, че когато въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното първоинстанционно решение, следва да разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация, като изложи собствени мотиви. В случая въззивният съд, произнасяйки се с решението по правната квалификация на спорното право, е процедирал в съответствие с практиката на ВКС относно правомощието му сам да определи правната квалификация на иска, в който случай само, ако на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, съдът следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Т.е. не във всички случаи на неправилно дадена от първата инстанция правна квалификация, въззивният съд е длъжен да дава указания на страните, а само в хипотеза, когато в резултат на неправилно определената правна квалификация са дадени неточни указания. В случая наведените в исковата молба твърдения са, че дългото и неадекватно водено разследване, по което не е повдигнато обвинение и което е довело до изтичане на давността, сочи на неизпълнение на задълженията на прокуратурата по чл.22, ал.2 НПК, с което е допуснато нарушение на чл.6, §12 от ЕКПЧОС, от което на ищеца са причинени вреди. Именно по тези фактически твърдения се е произнесъл и съдът, като е приел, че те обосновават искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, които искове не са отхвърлени като неоснователни, а е прието, че са недопустими поради липсата на ангажирани от ищеца/ въпреки дадените с разпореждане от 10.03.22г. указания/ доказателства за изчерпана административна процедура за обезщетение за вреди по глава трета „а“ ЗСВ като абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иска. Касаторът не сочи кои релевантни за спора факти са останали неизяснени в резултат на дадената от въззивният съд правна квалификация. По третия правен въпрос също не са налице основание за допускане до касационно обжалване. Въпросът за приложението на чл. 2б ЗОДОВ и правната квалификация на иск за вреди от забавено правосъдие, е изяснен безпротиворечиво в практиката на ВКС. Константно е разбирането, че в чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.) е уредена самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ има действие от датата на влизането й в сила. От този момент и занапред, обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ, както изрично предвижда нормата на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ. По приключени производства, искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ имат и лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от шест месеца от постановяване на окончателния акт - § 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.). В останалите случаи - когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г., лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ. В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок, на основание чл. 49 ЗЗД- решение № 362/21.11.2013 г. по гр.д. № 92/2013 г., ІV г.о., определение № 535/ 11.07.2014 г. по ч.гр.д. № 2927/2014 г., ІV г.о., определение № 274/24.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2532/2017 г., ІІІ г.о., определение № 419/16.11.2018 г. по ч. гр.д. № 3518/2018 г., ІІІ г.о., решение № 12/27.01.2016 г. по гр.д. № 4014/2015 г., ІV г.о., решение № 210/15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ г.о., решение № 362/21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013 г., ІV г. о. и др. В случая редът по чл. 49 ЗЗД е неприложим, тъй като с влязло в сила на 14.05.2021 г. постановление на РП- Смолян производството по ДП № 63/2020 г. по описа на НСС, пр. пр. № 598/2014г. по описа на РП- Смолян, образувано и водено срещу неизвестен извършител за извършено престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. с чл.209, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК, е прекратено, т.е. след приетите изменения на ЗОДОВ, с които е уреден специален национален компенсаторен механизъм и ред за защита на лицата при допуснато нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Ищецът не е изчерпал административната процедура, поради което е налице процесуална пречка за разглеждане на иска по чл. 2б ЗОДОВ. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което соченото селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Наличието на създадена съдебна практика на ВКС изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а освен това касаторът не е аргументирал необходимостта от изоставяне или промяна на трайно установените правни разрешения по приложението на чл.2б и чл. 8, ал. 1 и 2 ЗОДОВ. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения четвърти въпрос. Така поставеният въпрос не е формирал правната воля на въззивният съд, който не се е произнасял по съществото на спора, а е обезсилил първоинстанциноното решение като недопустимо поради наличието на процесуална пречка за разглеждането на иска по чл.2б ЗОДОВ- липсата на данни за изчерпана от ищеца административна процедура. Липсата на общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат допълнителни основания за това. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за неправлност на изводите на съда, но не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 94/25.05.2023 г. на АС- Пловдив, постановено по гр.д. № 168/2023 г., с което е обезсилено решение № 14 от 26.01.2023 г. по гр.д. № 76/2022 г. на ОС – Смолян и производството по делото е прекратено. Воден от изложеното, ВКС, състав на ІV гр.отд,