Определение № 50300 от 09.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 608/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Ю. С. П. чрез адвокат М. Г. Иванова обжалва решение № 144 от 21.12.2021 г. по в.гр.д. 476/21 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 144 от 21.12.2021 г. по т.д. 476/21 г. по описа Апелативен съд – Варна, 1 състав, в частта, с която е отхвърлен иска му с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата за разликата над 50 000 лв до 100 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и със съответната лихва и разноски.

Излага съображения за неправилно приложение на материалния закон, конкретно нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Излага подробни съображения. Моли да се отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Какви са предпоставките за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, за да се приеме наличието на съпричиняване от пострадалия и съответно намаляване на обезщетението за вредите, достатъчно ли е наличието на формално нарушение на правилата на ЗДвП и ППЗДвП или е необходимо нарушението да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат?

2. Какви са критериите при определяне на конкретната степен на съпричиняването от страна на пострадалия и следва ли при преценката, доколко поведението му е допринесло за увреждането, съдът да го съпостави с противоправното поведение на водача, в хипотезата на движещ се по пътното платно, в нарушение на чл. 108, ал. 1 ЗДвП, непълнолетен пешеходец ?

Счита, че по отношение на така формулираните правни въпроси е осъществено допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – постановени в противоречие със задължителната практика на ВС – ППВС 17/63 г., т. 7 и трайната практика на ВКС, израз, на която са решение № 63 от 28.07.2020 г. на ВКС по т.д. 2086/19 г., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т.д. 3871/13 г. ,решение № 15 от 12.02.2018 г. по т.д. 1423/17 г., решение № 60025/30.07.2021 г. по т.д. 2796/19 г., според която изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действие и бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Излага подробни съображения във връзка с конкретно установените факти.

Ответникът ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че макар и да се е произнесъл по посочените правни въпроси, то това не е в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС и не са налице основания за допускане касационно обжалване.

ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД чрез адв. К. Т. също обжалва решението на въззивния съд в частта, с която е отменено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и вместо него е присъдена сумата от 42 000 лв, над присъдените 8 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди.

Счита, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск, в частта, относно обезщетението за твърдяното увреждане, посттравматична епилепсия, за която са изложени обстоятелства, че са във връзка с пътно-транспортното произшествие от 15.07.2018 г. Ищецът бил посочил това увреждане едва в допълнителната искова молба, но не и в искането по чл. 380 от КЗ. Данните за епилепсия били представени от ищеца след изтичане на срока за произнасяне на застрахователя. Трябвало е да заяви претенцията си и на това основание. Епикризата за посоченото заболяване била от 10.06.2020 г., а исковата молба била предявена на 06.08.2020 г.

Твърди нарушение на материалния закон, конкретно на нормата на чл. 52 от ЗЗД, представляваща основание за отмяна съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Счита, че съдът не е обсъдил релевантните критерии, за да определи еквивалентния справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Излага подробни съображения. Счита, че е налице и нарушение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и е определен занижен размер на съпричиняването.

Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, като не били изложени мотиви относно критериите, които са взети предвид за определяне точния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Не било съобразено, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на иска си.

Моли да се отмени решението в обжалваната част за присъдената сума за разлика над 8 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Допустим ли е иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ когато не е била предявена претенция пред застрахователя по чл. 498, ал.1 вр. чл. 380 от КЗ? Счита, че съгласно определение № 179 от 15.04.2019 г. по ч.т.д. 8859/19 г., ВКС, I ТО, само при непроизнасяне на застрахователя можело да се счита, че претенцията е допустима. В случая нямало претенция относно посочените вреди.

2. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка. Счита, че по отношение на поставения правен въпрос е осъществено допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. 1106/10 г., ТК, II ТО, както множество други решения и задължителната практика на ВКС, ТР 1/2001 г. по тълк.д. 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

3. Длъжен ли е ищецът да установи в условията на пълно и главно доказване сочените в исковата молба вреди?

4. Следва ли съдът да осъди застрахователя да заплати на ищеца обезщетение за вреди, след като не е доказана пряка причинно—следствена връзка с деликта. Излага обстоятелства, че не е възможно ищецът да е отключил заболяването епилепсия, но това трябва да се проследи и потвърди след наблюдение от специалисти, т.е. ищецът не бил провел пълно и главно доказване на наличието на посттравматична епилепсия. Счита, че по поставения правен въпрос, касаторът се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 233 от 07.01.2019 г. по гр.д. 2002/18 г., ВКС, III ГО., както и т. 2 от ППВС 30.12.159 г. по гр.д. 7/59 г., решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр.д. 1144/17 г, III ГО на ВКС.

5. Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?

6. При формиране на изводи относно размера на обезщетението, длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки и страдания и емоционалните преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?

7. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с икономическата обстановка в страната, към датата на уреждането? Счита, че по отношение на този правен въпрос, е осъществено допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, произнасянето било в противоречие с решение № 94/18.07.2019 г. по т.д. 3030/18 г., II ТО на ВКС, решение № 179 от 29.02.2016 г. по т.д. 2143/14 г., ВКС, I ТО, решение № 78 от 13.11.2017 г. по гр.д. 60 397/16 г., ВКС, II ТО, решение № 95 от 29.04.2015 г. по гр.д. 5462/14 г., ВКС, III ТО, решение № 422/22.12.2015 г. по гр.д. 2407/15 г., IV ГО на ВКС, както и задължителната практика на ВС – ППВС 4/68 г. решение № 93 от 10.06.2021 г. по гр.д. 3057/20 г., ВКС, III ГО.

8. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти? Счита, че по този правен въпрос е осъществено противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 148 от 28.06.2018 г. по гр.д. 3923/17 г., ВКС, IV ГО.

9. Следва ли при определяне степента на съпричиняване да бъде установен действителния обем, в който пострадалото лице и деликвентът са допринесли за настъпването на произшествие? Счита, че е налице основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, произнасяне по посочения правен въпрос в противоречие с решение № 15/12.02.2018 г. по т.д. 1423/17 г., ВКС, II ТО.

10. Допустимо ли е съдът да кредитира заключението на вещо лице, медик, когато същият дава отговор на въпроси, които не са от неговата специалност и компетентност?

11. Допустимо ли е съдът да се произнесе по наведени от ищеца твърдения за наличие на ексцес вследствие на настъпили при ПТП увреждания едва в допълнителната искова молба, без да е предявена извънсъдебна претенция по чл. 380 от КЗ пред застрахователя?

Освен посочените основания счита, че решението е очевидно неправилно като излага подробни мотиви за наличие на посоченото основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК.

Ответникът по тази касационна жалба Ю. С. П. чрез адв. М. Иванова оспорва същата. Счита, че поставените правни въпроси не са разрешени в отклонение от трайната практика на ВКС, с изключение на поставения правен въпрос 9. По този правен въпрос, ответникът поддържа, че отклонението в решението на въззивния съд не е в посочения от касатора-застраховател смисъл. Счита, че въззивният съд не е съобразил произнасянето си по този правен въпрос с разясненията в трайната практика на ВКС, така както са обосновани от него, в неговото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Върховният касационен съд състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска на Ю. П. за заплащане на обезщетение, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над 8000 лв до 100 000 лв и насрещна въззивна жалба от застрахователя срещу решението на първоинстанционния съд, с което е уважен искът на Педричкиев за сумата от 8 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пътно-транспортно произшествие на 15.07.2018 г. на територията на обл. Търговище, ведно със законната лихва от отправяне на искане за заплащане на застрахователно обезщетение на основание чл. 380, ал.1 от КЗ.

Въззивният съд, с оглед представения по делото констативен протокол, съставен от служители на ОД-МВР-Търговище за оглед на пътно-транспортното произшествие и приетата по делото съдебно-техническа експертиза, както и данни от тахограф е приел, че произшествието между ищеца Ю. С. П. като пешеходец и водача на товарен автомобил „Мерцедес“, Ц. П. Г., се е състояло на 15.07.2018 г. около 23:08 ч, на територията на обл. Търговище, първокласен път I-4, км 221+706, в близост до „Момина чешма“, междуградски път. Прието е, че Ц. Г. при управление на товарен автомобил „Мерцедес“, бил блъснал пешеходеца Ю. С. П.. Прието е, че ширината на платното е 7,65 м, и е предназначено за движение в двете посоки, с две пътни ленти, разделени с единична прекъсната линия. Дясната пътна лента, по посока на огледа, била ширина 3,80 м. Вдясно по посока на огледа, имало банкет с ширина 0,50 м, запрашен и сух. Веднага след този банкет започвали затревени площи с ширина около 0,60 м, последвани от бетонен отводнителен канал. Настилката на пътя била от дребнозърнест, гладък асфалт, без неравности по него, прав участък от пътя. Взети са предвид и описаните при огледа и установени деформации върху товарния автомобил в областта на десния фар. Събитието било станало при сухо и ясно време, в тъмната част на денонощието. Прието е че мястото на удара е по широчината на пътното платно от 0,80 м до 1 м, вляво от десния ръб на платното за движение, а по дължина на около 275 – 278 м, след отбелязания ориентир 2, по посока на огледа. Прието е, че състоянието на банкета позволявало пешеходецът да се придвижва по него. Товарният автомобил бил се движил, при ограничение на скоростта със знак В 26, с означение 70, в дясната пътна лента със скорост от порядъка на 78 км/ч, (+/- 6 км/ч), съобразно аналоговия тахограф на т.а. Движението на автомобила било на разстояние 1 до 1,20 м, вляво от десния ръб на платното за движение, видимост от къси светлини на фаровете. Осветеността от късите светлини пред коридора на автомобила била 75 м (при асиметрично осветяване). Платното е било сухо. Водачът бил възприел пешеходеца непосредствено преди настъпване на удара и променил треакторията си на движение, наляво. Товарният автомобил ударил със своята предна дясна част ( в областта на десен фар) отзад тялото на пешеходеца. Видът, тежестта, локализацията и направлението на травматичните увреждания на пострадалия, показвали, че тялото на пешеходеца е било изправено с гръб към товарния автомобил. Товарният автомобил ударил със своята предна дясна част в областта на десен фар, отзад тялото на пешеходеца. Тялото на пострадалия било завъртяно, отхвърлено напред в дясно. Пешеходецът имал възможност да възприеме автомобила на около 75 м, осветеност пред автомобила от късите светлини. Но нямало данни да го е забелязал, тъй като не бил се отстранил от пътната лента, останал на нея. Освен това следвало да се движи по банкета вдясно, или в противоположно на посоката на движение на пътните превозни средства до лявата граница. Водачът на автомобила бил могъл да предотврати произшествието при движение със скорост до 64 км/ч на къси светлини на фарове като могъл да възприеме намиращия се на платното на движение пешеходец и да осъществи аварийно спиране. При така установените факти, въззивният съд е приел, че водачът на товарния автомобил не е извършил случайно деяние. Произшествието е причинено от неговото противоправно действие, изразяващо се в нарушение на изискванията на чл. 21, ал. 2 вр. Ал.1 ЗДвП, съгласно които, при управление на МПС със скорост, над установената за участъка, чрез ограничение на скоростта 70 км/ч, със скорост 78 км/ч, съгласно показанията на аналоговия тахограф. Освен това е прието, че е осъществен и съставът на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, като водачът на товарния автомобил бил нарушил изискванията за скорост, при движение на товарния автомобил в тъмната част на денонощието, при дължина на осветеността 75 м, при скорост при маневра не повече от 63 км/ч, като нарушил и изискванията на чл. 20, ал. 2 ЗДвП.

Въззивният съд е приел, че на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, ответникът – застраховател отговаря за противоправните действия на водача на товарния автомобил, на основание договора за гражданска отговорност на автомобилистите, сключен за товарния автомобил.

Прието е, че към момента на произшествието, пострадалият е бил на 17 г.

Прието е, че при извършените противоправни действия, водачът на товарния автомобил е причинил увреждания на пострадалото лице. Тези увреждания са установени, както от посочените вече доказателства, така и от обсъдените медицински документи и изслушаната съдебно-медицинска експертиза. Прието е от епикриза, издадена от МБАЛ „Търговище“, че пострадалият е превозен до ЦСМП. Обективното му състояние е било – ступор, от дясното му ухо е изтичала кръв, бил с отслабено дишане вдясно, наличие на охлузвания по крайниците, разкъсно-контузна рана на главата. Били извършени медицински изследвания, чрез ретгенография било установено, че ляв бял дроб бил воалиран в средно и долно белодробно поле, малък частичен пневмоторакс, паракадиално в основата на десен бял дроб, чрез КАТ е установено наличието на данни за фрактура на базата на черепа с налични въздушни фокуси в мозъчния паренхим, дискретен мозъчен едем, масивни контузионни огнища в дясната гръдна половина, парциален пристенен пневмоторакс и субплеврална въздушна колексия с размери 32/47 мм, левият бъбрек бил останал неконтрастиран, наличие на параренален хематом, данни за фрактура на ецатабулума вляво. Проведено било оперативно лечение /шев на разкъсването на бъбрека на 16.07.2018 г и медикаментозно лечение. За периода на болничния прием 16.7. – 22.7.2018 г. бил на командно дишане след реанимационни мероприятия в отделение ОАИЛ. На 22.07.2018 г. в 12 ч бил екстубиран и на 25.7.2018 г. бил преведен в урологично отделение, в съзнание, адекватен, без оплаквания и със спокойна рана. Прието е, че е проведено лечение от ортопед, с оглед издаден амбулаторен лист от 09.07.2020 г. Констатирано анатомично скъсяване на ляв долен крайник с 3 см. Ищецът бил насочен към пулмолог за изясняване функционалните смущения на дишането.

С оглед разпита на свидетелите по делото, въззивният съд е приел преживените болки и страдания от пострадалия. Първоначалните прогнози на лекарите, че е налице опасност за живота. Непрекъснатите болки след интензивно отделение, обездвижването и зависимостта от чужда помощ, болките, проблемите с крака и куцането. От прибирането си след болничното лечение м. юли 2018 г. до средата на септември 2018 г. бил на легло, започнал след тази дата да се движи, с помощта на патерици. След януари 2019 г. започнал да ходи без патерици и към февруари самостоятелно. Престанал да се оплаква от дишането, но споделял, че го боли глава и му се вие свят. Получавал главозамайване и припадъци. Преди инцидента спортувал, играе волейбол. Успял да завърши средно образование. Учел в училище за деца с увреден слух, имал проблеми със слуха, които се засилили след инцидента.

Установени са последици от ортопед на 14.03.2019 г. – слаби болки в таза при натоварване и промяна на климатичните условия, движенията в ТБС са без ограничения и болка, а походката била щадяща. На 15.3.2019 г. била поставена диагноза, хронично посттравматично главоболие.

Хоспитализиран на 10.06.2020 г. и изписан на 15.06.2020 г. с окончателна диагноза „Епилепсия - комплексни парциални и генерализирани тонично-клонични пристъпи“. Въззивният съд е възприел заключението на повторната експертиза, изготвена от вещо лице – неврохирург, съгласно която констатираните промени в левия темпорален гирус, били посттравматични специално от МРТ-ЯМР били обяснили появата на епилептични прояви, припадъци. Намерените контузионни промени на мозъка можели да са огнище, което да предизвика епилептични припадъци, налице било кортионово огнище, тъй като данните при рентген огнище са доминантната хемисфера на ищеца. Ищецът бил десничар, доминантна при него била лявата му хемисфера и там били описаните прояви. Вещото лице било посочило, че посттравматичната епилепсия е в пряка причинна връзка с черепно-мозъчната травма, получена при процесното ПТП. Този извод е възприет от въззивния съд и е направено заключение за наличие на пряка причинно-следствена връзка между посоченото увреждане и претърпените от ищеца неимуществени вреди, страдания и от посоченото здравословно усложнение.

С оглед заключението на комплексната експертиза, съдът е приел, че за пострадалия било установено количество алкохол в кръвна 1,12 промила, което отговаряло на лека степен на опиянение, при което са нарушени в лека степен, зрението, слухът, ориентировката, бързината на рефлексите, походката.

След съвкупен анализ на всички факти, въззивният съд е взел предвид, вида и тежестта на нарушението, възрастта на пострадалия 17 г., че е бил непълнолетен, видът на увреждане на здравето. Обстоятелството, че след произшествието е имало опасност за живота на пострадалия, като бил в безсъзнателно състояние и за период от 16 до 22.07.2018 г. на командно дишане след реанимационни мероприятия. Общата и съвкупна проява на травмите и отделните засягания на здравето. Разкъсванията на бъбрека, които са лекувани оперативно и трудното възстановяване на функцията на бъбрека. Засягането на ляв бял дроб, частичен пневмоторакс, фрактура на базата на черепа. Продължилото 8 месеца лечение, зависимостта в продължение на 8 месеца от чужда помощ, раздвижването в период от около 4 месеца с помощни средства. Проявата на проблеми, с проява на заболяване, което е с диагноза „Епилепсия – комплекси парциални и генерализирани тонично-клинични пристъпи“, които са в пряка връзка с произшествието и преживените увреждания. Обстоятелството, че преди произшествието ищецът се занимавал със спорт, играел волейбол, но след произшествието престанал да спортува. Преценено е трайното влошаване на здравето, невъзможността от пълно възстановяване на опорно-двигателния апарат с трайни последици, на долен ляв крайник, окончателно скъсен с 3 см, предвид фрактурата в таза, както и възрастта на пострадалия, икономическата конюнктура към момента на претърпяване на вредите, нивата на застрахователно покритие. Въззивният съд е приел, че следващият се размер на обезщетението следва да е в размер на 100 000 лв.

По отношение възражението за съпричиняване е прието, че пострадалият пешеходец е имал проблеми със слуха, бил е в лека степен на алкохолно опиянение, което е повлияло на адекватна реакция относно възприемане на приближаващия автомобил, като се възприеме осветеността от приближаващите фарове. Нямало адекватна реакция, като е взето предвид, че пешеходецът се е движел върху самото платно за движение на автомобили, на 0,80 м до 1 м вляво от десния ръб. Така е прието, че било нарушено правилото на чл. 108, ал.1 ЗДвП, съгласно което е следвало пешеходецът да се движи по съществуващия банкет, който е бил с ширина 0,50 м, запрашен, но проходим. Дори да се приемело, че банкетът не е годен да се използва, е следвало да се изпълни задължението, предвидено в чл. 108, ал.2, т. 1 от ЗДвП да се движи по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница. Определено е, че обективното поведение на пострадалия, движението върху платното за движение на автомобила, върху съществена част от пътното платно и без реакция при осветеност от фаровете да се отстрани на безопасно място, е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Съпоставени противоправните действия на водача на товарния автомобил с действията и бездействията на пешеходеца, обективно допринесли за настъпване на вредоносния резултат, са определени в равен обем, по 50 % за всеки от участниците в произшествието.

С оглед наличието на съпричиняване е намалено следващото се обезщетение на 50 000 лв, така е обусловен изхода на спора, чрез присъждане на сумата от 42 000 лв, наред с частта, с която е влязло в сила съдебното решение за определено обезщетение в размер на 8 000 лв. и да се потвърди отхвърлянето на иска за разликата над 50 000 лв.

Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. На основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, касационната инстанция извършва и служебна проверка на обжалваното въззивно съдебно решение. При така извършената служебна проверка, не се установи наличието на основания, които да обосновават заключение, че е вероятно обжалваното съдебно решение да е нищожно.

По отношение предвиденото основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, настоящият състава намира следното. Установява се, че ищецът е отправил искане до застрахователя за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от лице, за което застрахователят отговаря на основание договор за застраховка „Гражданска отговорност“. Искането е отправено по реда на чл. 380 от КЗ. Твърдението на застрахователя е, че уврежданията, получени от ищеца относно посттравматична епилепсия, не са релевирани в тяхната цялост, конкретно в претенцията, депозирана пред застрахователя по реда на чл. 380 от КЗ и са посочени от пострадалия едва в допълнителната искова молба.

Тези твърдения не отговорят на данните по делото. Видно от исковата молба, още в нея, ищецът е посочил: „Освен главоболието и световъртежа имах и няколко припадъка и това наложи постъпването му за лечение и диагностично уточняване в УМБАЛ „Св. Марина“, [населено място] на 10.06.2020 г. лекарите установиха, че имам посттравматична епилепсия, като последица от ЧМТ и ми назначиха лечение.“ Съгласно представеното по делото писмено доказателство - писмо на застрахователя до упълномощен представител на пострадалия ЦУ 99-2195/11.03.2020 г., претенцията е предявена по реда на чл. 380 от КЗ. Не се оспорва, че претенцията е на основание присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пострадалия при процесното пътно-транспортно произшествие. Претенцията е от 11.03.2020 г. Съгласно чл. 498, ал. 2 от КЗ, увреденото лице е длъжно да представи документите, с които разполага и да съдейства на застрахователя за установяване на вредите. В случаите на претенция за неимуществени вреди, касаторът следва да посочи, че е претърпял и търпи такива, но точният обем на вредите не са основание за редовност на отправеното искане за заплащане на застрахователно обезщетение по реда на чл. 380 от КЗ. Неимуществените вреди, изразяващи се в претърпените болки и страдания и негативни преживявания от пътно-транспортно произшествие, е достатъчно да бъдат посочени като претърпени, но пълната им индивидуализация, може да е предмет на допълнително установяване. В случая на първо място, не може да се установи твърдението, че не е описано точно като диагноза заболяването „посттравматична епилепсия“ и на второ място, видно е че установяването на точните увреждания е станало към 10.06.2020 г., между предявяване на претенцията 11.03.2020 г. и предявяване на исковата молба на 05.08.2020 г. Целта на предявеното искане пред застрахователя е застрахователят да установи всички неимуществени вреди и да определи обезщетение. При липсата на доброволно изпълнение от застраховатея, в случая е породено право на иск за обезщетение за всички неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с увреждането. Доводът на застрахователя за недопустимост на иска за обезщетение за неимуществени вреди, в частта, с която е разгледано увреждане на здравето, изразяващо се в посттравматична епилепсия, е неоснователен. Не може да се приеме, че е налице недопустимост на съдебното решение, поради недопустимост на предявения иск.

По посочените правни въпроси от касатора Ю. С. П., уточнени от настоящия съдебен състав, относно конкретните обективни факти, които съдът следва да установи, за да приеме наличие на съпричиняване и критериите, при които се определя конкретен размер съпричиняване, настоящият съдебен състав намира, че с тях е обосновано общо основание за допускане касационно обжалван. В предмета на делото, ответникът по иска, чрез възражение, е направил довод за осъществено съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице. Конкретно е прието, че с движението си по пътното платно, ищецът не е спазил предвиденото в чл. 108 от ЗДв П изискване да се движи по банкета на пътя, който в случая е бил годен. Прието е, че в случай, че не е бил годен за движение банкета, то е следвало да спази изискването на чл. 108, ал.2, т. 1 от ЗДвП изискване, да се движи в обратна на посоката на движение на автомобилите, когато не може да се използва банкета до пътя. Движението на пострадалия като пешеходец върху пътното платно на разстояние 0,80 м до 1 м от десния край, представлява обективно действие, което е допринесло до настъпване на пътно-транспортното произшествие. Движението е върху път, извън населено място, в тъмната част на денонощието около 23 часа, пътят е бил неосветен. Отчетено е, че имало достъп до банкета на пътя и пешеходецът не е предприел действия, които да покажат отстраняване от пътя и при осветеността от фаровете. Съпоставена е тежестта на нарушението, извършено от водача на автомобила, с обективното поведение на пострадалия, който е допринесъл и с действие, и с бездействие за настъпване на вредите. Конкретните обективни действия, извършени от пострадалия са посочени точно и от техния анализ, въззивният съд е направил извод, че са допринесли за причиняване на увреждането.Движението от страни и срещу движението на автомобилите, не би било обективно в причинна връзка с увреждането, но установеното движение върху платното за движение и по посока на движението, без отстраняване от платното при осветеност от фаровете, при наличие на банкет в страни от пътя, който е достъпен за пешеходци, са конкретните обективни факти, които съдът е приел, че са допринесли за настъпване на увреждането на пострадалото лице. Произнасянето на въззивния съд относно съпричиняването е в съответствие със задължителната практика, конкретно разясненията в ППВС 17/63 г., както и трайната практика на ВКС, обективирана в множество решения по т.д. решение № 206 от 12.03.2010 г. 35/09 2 ТО, решение № 98 от 24.6.2013 г. по т.д. 596/12 г., II ТО, решение № 16 от 4.2.2014 г. по т.д. 1858/13 г., решение № 92 от 24.7.2013 г. по т.д. 540 12 г, решение № 45 от 15.4.2009 г. т.д. 525/08 г. Въззивният съд е приел, че пострадалият е създал обективно предпоставки за настъпването на увреждането. При конкретната преценка, се е съобразил с трайната практика, съобразно която преценката се прави при съпоставка действията на деликвента и пострадалия, в общия причинен комплекс. В случая, както беше посочено, точно са посочени обективно установените белези, които са допринесли за настъпване на увреждането. Общият обем на причинените вреди правилно е преценен, като са съпоставени действията и на деликвента, и на пострадалия и е преценено, че по равно са допринесли за настъпване на всички увреждания. Практиката на касационната инстанция, цитирана от жалбоподателя, е свързана с конкретно установени факти, които са различни от установените в настоящия процес факти. Поради това, въззивният съд е съобразил тълкуването на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, така както е разяснен в посочената задължителна и трайна практика и не е налице допълнителното основание, съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на поставените от касатора „ОЗК – Застраховане“ АД правни въпроси настоящият съдебен състав намира следното:

Първият правен въпрос засяга допустимостта на обжалваното въззивно решение, като настоящият съдебен състав се е произнесъл, че не е налице соченото основание за вероятна недопусимост на съдебното решение. В случая е предявена претенция по реда на чл. 498, вр. чл. 380 от КЗ за обезщетение за неимуществени вреди и не може да се приеме, че е налице соченото основание.

Вторият правен въпрос относно задълженията на въззивния съд, като инстанция по същество, да разреши материално-правния спор между страните, като обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и отговори на всички доводи и възражения на страните е правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд. В случая, липсва допълнително основание, за да се приеме, че следва да се допусне касационно обжалване. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/20-13 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2-14 г. по т.д. 1245/13 г. и множество други. Обсъдени са доводите на страните, като е отговорено на всички възражения. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1 ,т. 1 от ГПК.

С поставените трети и четвърти правни въпроси, касаторът не е обосновал основание за допускане касационно обжалване. По същество те представляват оплаквания относно неправилността на съдебното решение и приетото от въззивния съд относно наличието на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, както и наличието на основание за отговорност на застрахователя, да отговаря за противоправното поведение на деликвента, от което пряко са произтекли неимуществени вреди за пострадалото лице. Отговорът на поставените трети и четвърти правни въпроси, представлява преценка по същество на всички доводи и възражения на страните, след анализ на доказателствата и приложение на конкретни правни норми. Те са свързани с правилността на обжалваното решение и не могат да представляват основание за допускане касационно обжалване, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложените обстоятелства, следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че е налице доказване на причинната връзка между посттравматичната епилепсия и претърпяното пътно-произшествие, с оглед анализ на медицинските документи и заключението на вещото лице. Поставените правни въпроси не представляват основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на правни въпроси от пет до осем включително, в посоченото изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, включени във фактическия състав на отговорността на застрахователя, предвидена в чл. 432, ал. 1 от КЗ. Съгласно задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС 4/68 г., понятието „справедливост" не е абстрактно, а е свързано с цялостна преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от претърпени от деликт болки и страдания при телесни увреждания, както и засягане на психиката, е необходимо да се съобразят следните общи критерии: характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, получени физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните - нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. За надлежното обосноваване на размера на обезщетението е необходимо не само изброяване на релевантните факти, а извършване на анализ и оценка на всички обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС в разглеждания случай. Разрешението на посочените правни въпроси е в съответствие с тълкуването на чл. 52 от ЗЗД, така както е изразено в константната практика на ВКС, обективирана в решение по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 2143/2014 г., І т.о., решение по т.д. № 2908/2015 г., І т.о. решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о., решение 97 от 13.11.2017 г. по гр.д. 60 239/16 г., IV ГО на ВКС, както и посочените от жалбоподателя решения на ВКС. Изцяло в съответствие на тълкуването на чл. 52 от ЗЗД въззивният съд се е съобразил с посочените критерии, обективни факти, които са установени в процеса, за да се произнесе и да определени парични еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. Направена е преценка и обсъждане на доказателствата, като е определен начина на настъпване на увреждането, видът на причинените засягания на телесната цялост и здравето на пострадалия, временната опасност за живота, продължителността на лечението, зависимостта от чужда грижа, трайното влошаване на здравето на пострадалия, видът и тежестта на уврежданията и необратимите процеси и трайно и невъзстановимо засягане, преценена е и изцяло негативната промяна в начина на живот на пострадалия.

По отношение на формулирания девети правен въпрос, настоящият състав намира, че е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване, но както вече бе посочено, произнасянето на въззивния съд по отношение на този правен въпрос, е в съответствие със задължителната практика на ВС – ППВС 17/63 г. и трайната практика, изразена в множество решения, включително посоченото от касатора, в решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ІІ т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на І т. о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ІІ т. о., решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на І т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ІІ т. о. Въззивният съд е извършил преценка на тежестта на извършеното нарушение на правилата за движение по пътищата от деликвента, както и тежестта на нарушението от пострадалия, като е приел, че при така осъщественото обективирано и установено в процеса поведение, приносът и на двамата е равен. Преценени са точно действията на водача на автомобила и обективно осъществените действията и бездействията на пострадалия, които са обективирали вредоносния резултат. На нарушението на правилата за движение по пътищата от страна на пострадалото лице, е придадено обективното значение, като факт, способствал за настъпване на вредоносния резултат. Съпоставени са обективно установените факти, от участниците в произшествието и е извършено намаление на обезщетението до посочения размер. Поради това липсва отклонение от трайната практика на ВКС. Посочените съдебни решения от касатора, не могат да обосноват извод в обратен смисъл, доколкото е налице разлика в конкретно преценените факти.

По отношение на десетия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е коректно зададен, с оглед данните по делото. Налице е изготвена комплексна експертиза, оспорена от застрахователя частично, в частта относно установената диагноза „посттравматична епилепсия“. Допусната е повторна експертиза, изготвена от неврохирург. Твърденията на касатора не са основани на поставената задача към вещо лице. Не са изложени обстоятелства, според касатора,защо не е налице компетентност на неврохирург, при преценка наличието на посттравматична епилепсия и какъв вид специалист, според него, следва да прецени посоченото увреждане.

По отношение на последния поставен въпрос следва да се посочи, че не кореспондира с данните по делото. Липсва твърдение за ексцес. Налице е формулирано основание на иска – увреждане на здравето, вследствие на претърпяно пътно-транспортно произшествие, със засягане на физиката, претърпени болки и страдания, цялостна промяна в живота на пострадалия и негативни психически преживявания. Вече бе посочено, че всички увреждания, са релевирани още с исковата молба. В случая липсва твърдение за ексцес и не е релевиран ексцес като претърпяно усложнение на получено увреждане, за което е било определено обезщетение за неимуществени вреди.

По отношение на соченото основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че при преценка на обжалваното съдебно решение, не може да се установи неправилност на съдебното решение от мотивите на същото, без да се извърши същинска проверка за наличие на основанията съгласно чл. 281 т. 3 от ГПК.

При този изход на делото и съобразно исканията на страните, ще следва да се разпредели отговорността за разноски.

На касатора Ю. П. следва да се заплатят от ответника застраховател направените по делото разноски съобразно изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Разноски са поискани на основание чл. 38, ал.1, т. 2 то ГПК от адвокат М. Иванова, процесуален представител на П.. Решението на въззивния съд е влязло в сила за 8 000 лв, присъдено обезщетение за неимуществени вреди. Изпълнението на осъдителното решение на въззивния съд, в частта относно потвърждаване решението на първата инстанция за присъждане на обезщетение от присъдените още 42 000 лв, е спряно, на основание чл. 282 от ГПК. С оглед размера на присъденото обезщетение, по отношение, на който решението е влязло в законна сила, реално към образуване на касационното производство, следва да се признае, че не е оборено соченото обстоятелство за материално затруднение на касатора, поради това са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, така както са удостоверени от адвокат Иванова. Предвид осъществената защита срещу подадената от застрахователя касационна жалба и изхода на делото, на адвокат Иванова следва да се заплати адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство чрез подаване на отговор на касационната жалба и съобразно чл. 9, ал.3 вр. чл. 7, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията към момента на подаване на касационната жалба), определена в размер на 1 523 лв.

На ответника „ОЗК Застраховане“ АД следва да се присъдят разноски, съобразно изхода на делото при осъществена защита срещу касационната жалба на П. чрез подаване на отговор на касационната жалба. Видно от представените с молба доказателства, застрахователят е заплатил възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 2 436 лв с ДДС. Следователно толкова трябва да бъдат присъдени.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България