Определение № 914 от 18.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 556/2010 г.

Образувано е по частна жалба на А. Ю. Ковачева срещу определение № 267 от 20.04.2010 г. по ч.гр.д.№ 177/2010 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е потвърдено определение № 125 от 09.03.2010 г. по гр.д.№ 1182//2008 г. на Троянския районен съд. С последното първоинстанционният съд прекратил като недопустимо производството по посоченото дело, което било образувано след разделянето му по реда на чл.213 ГПК от гр.д.№ 1155/2009 г. по описа на същия съд. В частната жалба се съдържат доводи за неправилност на определението и искане за отмяната му, а като основание за допустимостта на касационното обжалване се сочи това по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Ответникът по частната жалба М. Н. А. не е заявил становище по същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима, но по същество е неоснователна. Определението на Ловешкия окръжен съд е постановено по частна жалба на настоящата жалбоподателка срещу протоколно определение № 125 от 09.03.2010 г. по гр.д.№ 1182//2008 г. на Троянския районен съд, в която са наведени доводи за незаконосъобразност на отказа на първоинстанционния съд да обедини гр.д.№ 1155/2009 г. с правно основание на исковата молба по чл.34 ЗС и гр.д.№ 1182/2009 г. с предмет положителен установителен иск за собственост върху ½ ид.част от имота, предмет на делбата, което налагало съвместното разглеждане на исковете в едно производство поради обусловената от първия иск допустимост на иска по чл.124 ГПК, а не разделянето им в две отделни съдебни производства, както неправилно приел Тетевенския районен съд. В съобразителната част на съдебния си акт въззивният съд посочил, че не дължи произнасяне по направеното с частната жалба искане за разглеждане на обективно съединените искове, тъй като определението по чл.213 ГПК не подлежи на инстанционен контрол. С частната касационна жалба са наведени доводи за незаконосъобразност на определението по чл.210, ал.2 ГПК за разделяне в отделни дела на предявените в обективно съединение искове, като се изтъква, че именно поради неговата необжалваемост, допуснатото от друг състав на съда процесуално нарушение е следвало да бъде преодоляно чрез обединяването им по реда на чл.213 ГПК. Обжалваното определение е правилно. Съжденията на въззивния съд следва да бъдат споделени. Процесуалният закон не предвижда инстанционен контрол по реда на обжалването както на определението по чл.210, ал.2 ГПК, така и на това по чл.213 ГПК, като същевременно те нямат характера на преграждащи по-нататъшното развитие на делото. Напротив, преценката за възможността за съвместно разглеждане на искови претенции е изцяло в дискрецията на съда. Разделянето на исковете, както и съединяването на дела между едни и същи страни за общо разглеждане на предявените искове е продиктувано от съображения за процесуална целесъобразност и не може да бъде наложено по пътя на обжалването. Както правилно са посочили съдилищата, въпросите, предмет на установителния иск ще бъдат разгледани в делбеното производство поради преюдициалното им за изхода на делото значение. По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното определение следва да се остави в сила. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение